Градар
Градарят е нископоставен служител, засвидетелстван в Мрачката и Рилската грамота. Макар названието понякога да е тълкувано като „градинар“, по-вероятно е длъжността да е била свързана с набирането на работна сила или с надзора над строежа и ремонта на укрепления.
Названието „градар“ е славянско и се среща само в две известни български царски грамоти — Мрачката и Рилската. Едно старо тълкуване го свързва с думата „градинар“. По-убедителна е обаче връзката с глагола „градя“ в смисъл на строя или съзиждам. Оскъдните свидетелства не позволяват да се проследят точно възникването, развитието и изчезването на длъжността.
Вероятната дейност на градаря се изяснява чрез повинността, наричана „градозидание“. Това била ангария — задължителен труд, налаган на населението — за изграждане и поправка на крепости и други отбранителни съоръжения. Сходно задължение е познато от сръбските владетелски документи и съответства на византийската „кастроктисия“ (καστροκτισία). Появата на градаря в защитните формули на грамотите показва, че действията му са можели да обременят населението или имотите, освободени от подобни повинности.
Не е известно дали градарят е събирал строители и общи работници, дали е ръководел самата строителна дейност, или е изпълнявал и двете задачи. Мястото му почти в края на списъците от длъжностни лица показва, че не е принадлежал към висшите и влиятелни служители на царството. Поради ограничените данни определянето му просто като „градинар“ остава несигурно, докато връзката с крепостното строителство предлага по-съгласувано обяснение на институцията.