Средновековното название „повар“ има прякото значение „готвач“; думата и днес се употребява със същия смисъл в руския език. Допълнително езиково свидетелство предлага ръкопис, датиран към 1740-те години, в който се споменава готварска служба. Разглеждана е и възможна връзка с румънското povară — товарът, носен от един кон, понятие с приложение при митническата дейност. Макар българското влияние върху земите северно от Дунав да прави сравнението разбираемо, различието в значението и документалният контекст не подкрепят тълкуването на повара като митнически чиновник.
Запазените сведения не разкриват конкретен византийски първообраз на службата. По-късни османски паралели могат да послужат само за сравнение, а не като доказателство за приемственост. Дворцовите aşçılar, или готвачи, образували многобройна част от външната служба на султанския двор, но тази организация едва ли е свързана с българския повар. По-близка функционална аналогия предлагат еничарските aşçı и usta aşçı: освен че отговаряли за храната, тези офицери пазели и полковия казан. Сходството подсказва възможна военна и снабдителна роля, но не установява пряка институционална връзка.
Най-важното указание идва от мястото на повара в защитната формула на Мрачката грамота. Подобни клаузи предпазвали облагодетелстваното население от намесата и исканията на изброените служители. Следователно поварите вероятно били военни готвачи или служители към друга подвижна служба, които при преминаване през дадено селище можели да изискват храна, фураж, вино и други припаси. Тези искания се свързвали с митатона и приселицата — повинности за снабдяване и настаняване на преминаващи войски или служители. Поварът изглежда по-скоро провинциален логистичен служител, отколкото член на висшия двор. Не са известни негови поименни носители, определен ранг, отличителни знаци, печати или монети; единственото средновековно свидетелство не позволява да се проследят възникването и изчезването на службата.
Средновековната дума „повар“ означава пряко „готвач“. И днес тя се използва със същия смисъл в руския език. Има и друго езиково доказателство: ръкопис от 1740-те години, в който се говори за готварска служба. Обсъждана е и връзка с румънското povară — товарът, който носи един кон, понятие, използвано и при митническата работа. Макар българското влияние върху земите северно от Дунав да прави такова сравнение разбираемо, разликата в значението и самият документален контекст не позволяват поварът да се тълкува като митнически чиновник.
Запазените сведения не показват кой е бил точният византийски образец на тази служба. По-късни османски примери могат да служат само за сравнение, но не и като доказателство, че има пряка приемственост. Дворцовите aşçılar, тоест готвачи, били многобройна част от външната служба на султанския двор, но тази организация едва ли е свързана с българския повар. По-близка по функция е ролята на еничарските aşçı и usta aşçı: освен че се грижели за храната, тези офицери пазели и полковия казан. Това прилича на военна и снабдителна задача, но не доказва пряка връзка между службите.
Най-силният намек идва от мястото на повара в защитната формула на Мрачката грамота. Такива клаузи имали за цел да пазят облагодетелстваното население от намеси и искания от изброените служители. Затова е вероятно поварите да са били военни готвачи или хора към друга подвижна служба, които при минаване през дадено селище можели да искат храна, фураж, вино и други припаси. Подобни искания се свързвали с митатона и приселицата — задължения за изхранване и настаняване на преминаващи войски или служители. Поварът изглежда по-скоро като провинциален служител по снабдяването, а не като човек от висшия двор. Не са известни негови поименни носители, определен ранг, отличителни знаци, печати или монети; а и единственият средновековен източник не позволява да се проследи кога службата е възникнала и кога е изчезнала.
„Повар“ значи най-обикновено „готвач“. Това личи и от по-късен ръкопис от 1740-те години. Затова думата не трябва да се разбира като митнически чиновник.
Не се знае точен стар византийски образец за тази служба. По-късните османски примери могат само да помогнат за сравнение. Най-близо стоят военните готвачи, които се грижели и за казана на войската. Но това не доказва пряка връзка.
Най-важното доказателство е в Мрачката грамота. Там поварът е сред хората, от които селото е защитено. Това показва, че той е бил по-скоро военен или снабдителен служител, който при преминаване през селища е можел да иска храна, фураж, вино и други припаси. Не е бил човек от високия двор. За него не са известни имена, знак, печат или монети.