Названието е известно от Ватопедската, Мрачката, Виргинската, Рилската и Витошката грамота. В тях аподохаторът присъства в защитната формула — частта от документа, която изброява служителите, длъжни да спазват дадената привилегия и да не се намесват в правата на получателя. Ватопедският акт употребява и варианта „аподохникъ“. Не е посочен по име нито един носител на службата, а грамотите не описват непосредствено неговите задължения.
Думата несъмнено има гръцки произход, но съответната длъжност не е открита в запазения византийски документален корпус или в други ромейски извори. Поради това терминът е познат само чрез славянските си форми. Най-вероятно той е свързан с гръцкото „ἀποδόχιον“, означаващо хамбар, или с „δοχεῖον“ — склад или хранилище. Етимологията насочва към работа със складирани продукти, макар липсата на гръцко засвидетелстване да не позволява напълно сигурно възстановяване на първоначалното название.
Длъжността първоначално е тълкувана като служба за събиране на данъци в натура. Подобно обяснение обаче би предоставило на аподохатора прекалено широка власт над останалите данъчни служители. По-вероятно е той да е бил склададжия във фискалната администрация: приемал вече събраните продукти, пазел ги и организирал последващото им предаване. Служителят изглежда е получавал издръжката си чрез допълнително вземане или такса, наричана „аподохия“ и предназначена за неговата служба. Изворите не дават възможност да се възстановят точният ред на отчетност или отношенията му с други финансови длъжности.
Извън България титлата се появява в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. При едното споменаване е употребена формата „аподохаторъ“, а при другото — „аподохниаръ“; контекстът показва, че става дума за една и съща длъжност. Институцията иначе е слабо представена в сръбските актове. Възможно е тя да е проникнала в сръбската администрация при завладяването на Македония и включването на земи с предишни български управленски традиции. Близостта между текста на Милутиновата грамота и Виргинската грамота усложнява извороведския въпрос, но не обезсилва сръбското свидетелство.
Широкото присъствие в българските царски актове е давало основание аподохаторът да бъде смятан за българско институционално нововъведение. Гръцката основа на думата обаче прави по-вероятна връзката с византийската административна практика, дори ако съответното название случайно не е запазено в ромейските текстове. Затова нито чисто българският произход, нито точното византийско съответствие могат да се приемат за доказани. Позицията на аподохатора в списъците не сочи висок престиж: той се среща до десето място, а във Ватопедската грамота е седми, но последен. Няма известни негови отличителни знаци, печати или монети. Документите показват продължително съществуване на службата през Второто българско царство, но не позволяват да се датират точно нейното създаване и изчезване.
Името е засвидетелствано във Ватопедската, Мрачката, Виргинската, Рилската и Витошката грамота. В тях аподохаторът е споменат в защитната формула — това е частта от документа, в която се изброяват служителите, които трябва да спазват дадената привилегия и да не се месят в правата на получателя. Ватопедската грамота използва и формата „аподохникъ“. Нито един носител на службата не е назован по име, а грамотите не казват направо какви са били неговите задължения.
Думата със сигурност е гръцка по произход, но самата длъжност не е открита в запазените византийски документи или в други ромейски извори. Затова терминът е познат само в славянските си форми. Най-вероятно той е свързан с гръцкото „ἀποδόχιον“, което означава хамбар, или с „δοχεῖον“ — склад, място за съхранение. Това насочва към работа с продукти, които се държат на склад. Но понеже в гръцките извори няма пряко потвърждение, първоначалното название не може да се възстанови напълно сигурно.
Първоначално длъжността е била тълкувана като служба за събиране на данъци в натура. Това обаче би дало на аподохатора твърде голяма власт над другите данъчни служители. По-вероятно е той да е бил складов служител във финансовата администрация: приемал е вече събраните продукти, пазел ги е и е уреждал по-нататъшното им предаване. Изглежда, че е получавал издръжката си чрез допълнително вземане или такса, наричана „аподохия“ и предназначена за неговата служба. Изворите не позволяват да се възстанови точно как е била водена отчетността или как са били уредени отношенията му с други финансови длъжности.
Извън България титлата се среща в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. В единия случай е използвана формата „аподохаторъ“, а в другия — „аподохниаръ“; по контекста личи, че става дума за една и съща длъжност. Иначе тази институция е слабо представена в сръбските актове. Възможно е да е навлязла в сръбската администрация при завладяването на Македония и при включването на земи с по-стари български управленски традиции. Близостта между текста на Милутиновата грамота и Виргинската грамота прави извороведския въпрос по-сложен, но не отнема стойността на сръбското свидетелство.
Широкото ѝ присъствие в българските царски актове е карало изследователите да приемат аподохатора за българско административно нововъведение. Гръцката основа на думата обаче прави по-вероятна връзката с византийската административна практика, дори ако съответното название случайно не е запазено в ромейските текстове. Затова нито чисто българският произход, нито точният византийски еквивалент могат да се смятат за доказани. Позицията на аподохатора в списъците не показва особено висок престиж: той се среща до десето място, а във Ватопедската грамота е седми, но последен. Не са известни негови знаци на власт, печати или монети. Документите показват, че службата е съществувала дълго през Второто българско царство, но не позволяват да се определи точно кога е възникнала и кога е изчезнала.
Аподохаторът се споменава в няколко български грамоти — Ватопедската, Мрачката, Виргинската, Рилската и Витошката. Там той е в частта, която казва кои хора трябва да пазят даденото право и да не се бъркат в него. Не знаем името на нито един такъв човек и самите грамоти не обясняват точно какво е правил.
Думата е с гръцки произход, но такъв пост не е открит в запазените византийски източници. Най-вероятно аподохаторът е бил човек, който е приемал, пазел и предавал събрани продукти в държавни складове. Значи не е бил голям данъчен началник, а по-скоро складов служител.
Тази длъжност се среща и в сръбска грамота на крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. Това показва, че постът е бил познат и извън България, вероятно чрез връзки с българските земи.
Аподохаторът не изглежда да е бил много висок по чин. Но той е важен, защото показва как е работела държавната власт през Второто българско царство.