Аподохатор
Аподохаторът е служител от по-нисък ранг във фискалната уредба на Второто българско царство, вероятно отговарял за съхраняването и предаването на данъци, събрани в натура. Длъжността се среща в български царски грамоти през почти целия период, както и в сръбски акт от 1300 г., но не е пряко засвидетелствана във византийски документи.
Названието е известно от Ватопедската, Мрачката, Виргинската, Рилската и Витошката грамота. В тях аподохаторът присъства в защитната формула — частта от документа, която изброява служителите, длъжни да спазват дадената привилегия и да не се намесват в правата на получателя. Ватопедският акт употребява и варианта „аподохникъ“. Не е посочен по име нито един носител на службата, а грамотите не описват непосредствено неговите задължения.
Думата несъмнено има гръцки произход, но съответната длъжност не е открита в запазения византийски документален корпус или в други ромейски извори. Поради това терминът е познат само чрез славянските си форми. Най-вероятно той е свързан с гръцкото „ἀποδόχιον“, означаващо хамбар, или с „δοχεῖον“ — склад или хранилище. Етимологията насочва към работа със складирани продукти, макар липсата на гръцко засвидетелстване да не позволява напълно сигурно възстановяване на първоначалното название.
Длъжността първоначално е тълкувана като служба за събиране на данъци в натура. Подобно обяснение обаче би предоставило на аподохатора прекалено широка власт над останалите данъчни служители. По-вероятно е той да е бил склададжия във фискалната администрация: приемал вече събраните продукти, пазел ги и организирал последващото им предаване. Служителят изглежда е получавал издръжката си чрез допълнително вземане или такса, наричана „аподохия“ и предназначена за неговата служба. Изворите не дават възможност да се възстановят точният ред на отчетност или отношенията му с други финансови длъжности.
Извън България титлата се появява в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. При едното споменаване е употребена формата „аподохаторъ“, а при другото — „аподохниаръ“; контекстът показва, че става дума за една и съща длъжност. Институцията иначе е слабо представена в сръбските актове. Възможно е тя да е проникнала в сръбската администрация при завладяването на Македония и включването на земи с предишни български управленски традиции. Близостта между текста на Милутиновата грамота и Виргинската грамота усложнява извороведския въпрос, но не обезсилва сръбското свидетелство.
Широкото присъствие в българските царски актове е давало основание аподохаторът да бъде смятан за българско институционално нововъведение. Гръцката основа на думата обаче прави по-вероятна връзката с византийската административна практика, дори ако съответното название случайно не е запазено в ромейските текстове. Затова нито чисто българският произход, нито точното византийско съответствие могат да се приемат за доказани. Позицията на аподохатора в списъците не сочи висок престиж: той се среща до десето място, а във Ватопедската грамота е седми, но последен. Няма известни негови отличителни знаци, печати или монети. Документите показват продължително съществуване на службата през Второто българско царство, но не позволяват да се датират точно нейното създаване и изчезване.