Практор

Названието е заето от ромейската административна традиция. Във Византийската империя практорът бил преди всичко данъчен служител. От XII век нататък той поел мястото на по-стария диойкитис в провинциалното управление на приходите. В някои случаи компетентността му се разпростирала и върху разглеждането на спорове и изпълнението на постановени решения. Българската служба вероятно била наследена от системата, действала по българските земи през близо двувековното византийско владичество.

В най-ранната засвидетелствана българска употреба думата има необичайно широко значение. Във Ватопедската грамота на цар Иван Асен II изразът „практѡри цѣми“ обхваща всички държавни служители, като те са разделени на „малки“ и „велики“. По смисъл това съответства на срещаното в по-късни грамоти общо название „работники царства ми“. Вероятно добре познатата на населението данъчна администрация и широките практически правомощия на нейните служители са довели до временното превръщане на „практор“ в обща дума за чиновник. Подобна употреба не е установена в съседните средновековни държави.

Във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота практорът вече изглежда като носител на определена служба. Позицията му в списъците показва висок ранг. Във Виргинската грамота той веднъж е поставен непосредствено след севаста — носител на почетна титла, — а другаде след севаста пред него се появяват дуксът и кастрофилаксът, тоест областен или военен началник и пазител на крепост. Данните обаче са несигурни: самата грамота е неавтентична и антидатирана, а редът на длъжностите в нея не е последователен. Подобни размествания спрямо севастите се срещат и в грамотата на крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги Бързи“ от 1300 г.

Мрачката грамота нарежда практорите след севастите и ги включва сред лицата, които имат право да налагат глоби. Не е напълно ясно дали тук думата отново означава чиновници изобщо, или обозначава отделна длъжност. В същия документ обаче присъства и по-общият израз за царските служители, което подкрепя второто тълкуване. В Рилската грамота практорите отново стоят непосредствено след севастите. Витошката грамота ги поставя начело на служителите на средецкия кефалия — областния управител — и така изрично ги свързва с местната администрация.

Данъчните задължения на практора са най-сигурно установената част от неговата дейност, но той едва ли е бил само събирач на налози. Правото да се налагат глоби насочва към по-широки изпълнителни функции на местно равнище. Такъв обхват е съвместим и с византийската практика, при която практорът понякога получавал административни и съдебни задачи. Сръбските владетелски грамоти от XIII и XIV век свидетелстват за сходна институция, която вероятно почти съвпадала с българската в основната си фискална роля.

Практорите несъмнено принадлежали към водещите служители на провинциалната власт и вероятно стояли начело на данъчния апарат. Точното им място спрямо севасти, дуксове, кастрофилакси и други длъжностни лица не може да се възстанови, защото документалните списъци са непоследователни. Възможно е да са съществували различни категории практори според поверената им територия или дейност. Сръбската грамота на Милутин от 1300 г. например разграничава практор от „практор градски“, но за подобно деление в България няма пряко свидетелство. Ако съмнителната Виргинска грамота бъде оставена настрана, практорът като конкретна длъжност е сигурно засвидетелстван едва през XIV век; оскъдните извори не позволяват да се проследят нито всички разновидности на службата, нито точното време на нейното изчезване.