Известен още като: практор · πράκτωρ
Названието е заето от ромейската административна традиция. Във Византийската империя практорът бил преди всичко данъчен служител. От XII век нататък той поел мястото на по-стария диойкитис в провинциалното управление на приходите. В някои случаи компетентността му се разпростирала и върху разглеждането на спорове и изпълнението на постановени решения. Българската служба вероятно била наследена от системата, действала по българските земи през близо двувековното византийско владичество.
В най-ранната засвидетелствана българска употреба думата има необичайно широко значение. Във Ватопедската грамота на цар Иван Асен II изразът „практѡри цѣми“ обхваща всички държавни служители, като те са разделени на „малки“ и „велики“. По смисъл това съответства на срещаното в по-късни грамоти общо название „работники царства ми“. Вероятно добре познатата на населението данъчна администрация и широките практически правомощия на нейните служители са довели до временното превръщане на „практор“ в обща дума за чиновник. Подобна употреба не е установена в съседните средновековни държави.
Във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота практорът вече изглежда като носител на определена служба. Позицията му в списъците показва висок ранг. Във Виргинската грамота той веднъж е поставен непосредствено след севаста — носител на почетна титла, — а другаде след севаста пред него се появяват дуксът и кастрофилаксът, тоест областен или военен началник и пазител на крепост. Данните обаче са несигурни: самата грамота е неавтентична и антидатирана, а редът на длъжностите в нея не е последователен. Подобни размествания спрямо севастите се срещат и в грамотата на крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги Бързи“ от 1300 г.
Мрачката грамота нарежда практорите след севастите и ги включва сред лицата, които имат право да налагат глоби. Не е напълно ясно дали тук думата отново означава чиновници изобщо, или обозначава отделна длъжност. В същия документ обаче присъства и по-общият израз за царските служители, което подкрепя второто тълкуване. В Рилската грамота практорите отново стоят непосредствено след севастите. Витошката грамота ги поставя начело на служителите на средецкия кефалия — областния управител — и така изрично ги свързва с местната администрация.
Данъчните задължения на практора са най-сигурно установената част от неговата дейност, но той едва ли е бил само събирач на налози. Правото да се налагат глоби насочва към по-широки изпълнителни функции на местно равнище. Такъв обхват е съвместим и с византийската практика, при която практорът понякога получавал административни и съдебни задачи. Сръбските владетелски грамоти от XIII и XIV век свидетелстват за сходна институция, която вероятно почти съвпадала с българската в основната си фискална роля.
Практорите несъмнено принадлежали към водещите служители на провинциалната власт и вероятно стояли начело на данъчния апарат. Точното им място спрямо севасти, дуксове, кастрофилакси и други длъжностни лица не може да се възстанови, защото документалните списъци са непоследователни. Възможно е да са съществували различни категории практори според поверената им територия или дейност. Сръбската грамота на Милутин от 1300 г. например разграничава практор от „практор градски“, но за подобно деление в България няма пряко свидетелство. Ако съмнителната Виргинска грамота бъде оставена настрана, практорът като конкретна длъжност е сигурно засвидетелстван едва през XIV век; оскъдните извори не позволяват да се проследят нито всички разновидности на службата, нито точното време на нейното изчезване.
Името е взето от ромейската административна традиция. Във Византийската империя практорът бил преди всичко данъчен служител. От XII век нататък той заменил по-стария диойкитис — по-ранен управител на приходите — в провинциалното събиране и управление на данъците. Понякога правата му стигали и до разглеждане на спорове и до изпълнение на вече взети решения. Българската служба вероятно е наследена от системата, която действала по българските земи през близо двувековната византийска власт.
В най-ранната известна българска употреба думата има необичайно широко значение. Във Ватопедската грамота на цар Иван Асен II изразът „практѡри цѣми“ обхваща всички държавни служители, разделени на „малки“ и „велики“. По смисъл това отговаря на по-късното общо название „работники царства ми“. Вероятно познатата на хората данъчна система и широките практически права на нейните служители са довели временно до това „практор“ да означава изобщо чиновник. Такава употреба не е засвидетелствана в съседните средновековни държави.
Във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота практорът вече изглежда като човек с определена служба. Мястото му в изброяванията показва висок ранг. Във Виргинската грамота той веднъж стои веднага след севаста — носител на почетна титла, — а на друго място преди него се появяват дуксът и кастрофилаксът, тоест областен или военен началник и пазител на крепост. Но тези данни не са напълно надеждни: самата грамота е неавтентична и антидатирана, а редът на длъжностите в нея не е последователен. Подобни размествания спрямо севастите се срещат и в грамотата на крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги Бързи“ от 1300 г.
Мрачката грамота поставя практорите след севастите и ги включва сред хората, които могат да налагат глоби. Не е напълно ясно дали тук думата пак значи просто чиновници, или обозначава отделна длъжност. В същия документ обаче има и по-общ израз за царските служители, което подкрепя второто тълкуване. В Рилската грамота практорите отново стоят веднага след севастите. Витошката грамота ги поставя начело на служителите на средецкия кефалия — областния управител — и така ясно ги свързва с местната власт.
Данъчните задължения на практора са най-сигурно установената част от работата му, но той едва ли е бил само събирач на данъци. Правото да налага глоби сочи и по-широки изпълнителни функции на местно ниво. Това добре се вписва и във византийската практика, при която практорът понякога имал и административни, и съдебни задачи. Сръбските владетелски грамоти от XIII и XIV век показват подобна институция, която вероятно в основната си данъчна роля е почти същата като българската.
Практорите несъмнено били сред водещите служители на провинциалната власт и вероятно стояли начело на данъчния апарат. Точното им място спрямо севасти, дуксове, кастрофилакси и други длъжностни лица не може да се възстанови, защото документалните списъци не са последователни. Възможно е да е имало различни видове практори според територията или задачите им. Сръбската грамота на Милутин от 1300 г. например прави разлика между практор и „практор градски“, но за такова деление в България няма пряко доказателство. Ако оставим настрана съмнителната Виргинска грамота, практорът като конкретна длъжност е сигурно засвидетелстван едва през XIV век; оскъдните извори не позволяват да се проследят нито всички разновидности на службата, нито точният момент, когато тя изчезва.
Името идва от ромейската държавна традиция. Във Византия практорът бил най-вече данъчен служител. По-късно можел да решава и спорове. В България службата най-вероятно е дошла от времето на византийското владичество.
В най-ранния български текст за него, във Ватопедската грамота на цар Иван Асен II, думата значи всички държавни служители. Там те са разделени на „малки“ и „велики“. По-късно, в други грамоти, практорът вече е отделна длъжност.
Във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота практорите стоят сред най-важните местни служители. Това показва висок ранг. Но редът на длъжностите не е винаги ясен. Витошката грамота ги свързва направо с местната власт в Средец.
Най-сигурно е, че практорите се занимавали с данъци. Те явно можели и да налагат глоби. Значи не били само събирачи на налози. Може да са имали и други местни задачи.
Тази служба е била важна в провинцията. Но точното ѝ място и кога изчезва не са ясни. Ако не броим съмнителната Виргинска грамота, практорът като точна длъжност е сигурен едва през XIV век.