Десеткар

Названието „десеткар“ е славянско и произлиза от думата „десетък“. Запазените български грамоти споменават службата като категория държавни служители, без да назовават отделни нейни носители. Ватопедската грамота посочва десеткарите общо, докато Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота съдържат сведения за специализирани събирачи.

Десятъкът вероятно е бил сред най-важните държавни вземания в средновековна България. Въпреки името му облаганата част не е била задължително точно една десета от продукцията. Данъкът изглежда е продължение на византийската „δεκατεία“, която има по-стари римски корени. Той трябва да се разбира като приход на фиска, тоест на държавната хазна, а не като частна рента, произтичаща от зависимост между земевладелец и производител.

Сходни данъци и служби се срещат в целия регион. Сръбска грамота на крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. за манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие също споменава служители с подобно славянско название. В Молдова данъкът е познат като „десетина“, а събирачът му — като десетник; във Влашко се употребяват „dijma“ и „dijmar“, а в Трансилвания — „decima“ и „decimator“. Българският десетник обаче е военен чин и не бива да се смесва с десеткаря. Молдовската форма вероятно е резултат от приспособяване на названието към друга езикова среда.

Събирането на данък в натура изисквало различни процедури според продукта. Добитъкът, зърното, виното и медът поставяли различни въпроси за оценяване, превоз и съхранение, което обяснява появата на специализирани служители. Не е ясно дали наред с тях е имало и десеткари с общи правомощия. Ватопедската грамота не уточнява облагания продукт, а Мрачката използва израза „десеткари всякакви“, след който изброява свински, овчи и пчелни. Не може да се установи дали списъкът е изчерпателен.

Свинските десеткари са засвидетелствани в Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Те събирали налога върху свинете, макар изворите да не описват начина на изчисляването и предаването му. Свински десятък е познат и от сръбски документи, свързани предимно с Македония, както и от Влашко, Молдова и Трансилвания. Широкото му разпространение може да отразява както общо балканско фискално наследство, така и сходното значение на свиневъдството в местните стопанства.

Овчите десеткари се срещат във всичките четири грамоти, които посочват конкретни специализации — Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката. Тяхното задължение съответства на византийския овчи десятък, известен като probatodekateia. Подобен налог е засвидетелстван и в сръбска Македония. Вероятно той е имал особено значение в планинските пасищни области и сред влашкото скотовъдно население, но не е известно дали се предавали овце, агнета, млечни продукти или съчетание от тях.

Пчелните десеткари са посочени във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Те събирали десятъка върху пчеларската продукция, най-вероятно мед, а във византийската практика съществува съответствие, означавано с гръцкия термин „μελισσοσεννόμους“. Данни за подобен налог има в сръбска Македония през XIV век, както и във Влашко, Молдова и Трансилвания. Особеното внимание към меда вероятно се обяснява не с мястото му във всекидневната храна, а с неговата стойност като стока, изнасяна от италиански и дубровнишки търговци.

Съседните държави познават и други разновидности на десятъка, включително житен, винен, „велик“ и „малък“. Няма сигурни данни, че в България всяка от тях е имала отделни десеткари. За зърното и виното са съществували други служители — житар и винар, което прави подобна специализация по-малко вероятна. Устойчивото съчетание на свински, овчи и пчелни десеткари навежда на мисълта, че службата може да е била свързана главно с животинското производство, ако към него условно се прибави и пчеларството. Това обаче остава недоказана възможност, а кой е събирал останалите видове десятък не е известно.

Мястото на десеткарите в служебните списъци подсказва значимост, без да позволява да се възстанови точна административна йерархия. Във Ватопедската грамота те са четвърти в общото изброяване и първи сред конкретно назованите данъчни служители; употребеният там „практор“ е общо означение за фискален агент. В останалите грамоти десеткарите обикновено заемат четвърто или пето място сред представителите на фиска. Не са запазени сведения за възнагражденията им, макар да е възможно те да са получавали доход чрез допълнителни плащания от населението. Документите не дават имена на отделни десеткари, печати или отличителни знаци и не позволяват да се датират точно нито създаването, нито изчезването на службата.

Името „десеткар“ е славянско и идва от думата „десетък“. Оцелелите български грамоти говорят за тази служба като за една група държавни служители, но не посочват отделни нейни носители. Ватопедската грамота споменава десеткарите общо, а Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота дават сведения за по-специални събирачи.

Десятъкът вероятно е бил сред най-важните държавни данъци в средновековна България. Въпреки името си, обложената част не е трябвало непременно да бъде точно една десета от произведеното. Данъкът изглежда е продължение на византийската „δεκατεία“, която има още по-стари римски корени. Трябва да се разбира като приход за фиска, тоест за държавната хазна, а не като частен наем, който идва от зависимост между земевладелец и производител.

Подобни данъци и подобни служби се срещат и в целия регион. Една сръбска грамота на крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. за манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие също споменава служители с близко славянско название. В Молдова данъкът е известен като „десетина“, а събирачът му — като десетник; във Влашко се използват „dijma“ и „dijmar“, а в Трансилвания — „decima“ и „decimator“. Българският десетник обаче е военен чин и не трябва да се бърка с десеткаря. Молдовската форма най-вероятно се е появила като приспособяване на названието към друга езикова среда.

Събирането на данък в натура, тоест в продукти, изисквало различни начини според това какво точно се облага. Добитъкът, зърното, виното и медът създавали различни проблеми при оценяването, превоза и съхранението, и това обяснява защо се появяват специализирани служители. Не е ясно обаче дали е имало и десеткари с по-общи правомощия. Ватопедската грамота не казва какъв продукт е обложен, а Мрачката използва израза „десеткари всякакви“, след което изброява свински, овчи и пчелни. Не може да се установи дали този списък е пълен.

Свинските десеткари са засвидетелствани в Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Те събирали налога върху свинете, макар изворите да не обясняват как точно се е изчислявал и предавал. Свински десятък е познат и от сръбски документи, които са свързани главно с Македония, както и от Влашко, Молдова и Трансилвания. Широкото му разпространение може да показва или общо балканско фискално наследство, или просто голямото значение на свиневъдството в местното стопанство.

Овчите десеткари се срещат и в четирите грамоти, които посочват по-специализирани служители — Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката. Тяхната работа съответства на византийския овчи десятък, наричан probatodekateia. Подобен налог е засвидетелстван и в сръбска Македония. Вероятно той е бил особено важен в планинските пасищни области и сред влашкото скотовъдно население, но не знаем дали са се предавали овце, агнета, млечни продукти или някаква тяхна комбинация.

Пчелните десеткари са споменати във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Те събирали десятъка върху пчеларската продукция, най-вероятно мед, а във византийската практика има съответствие, означавано с гръцкия термин „μελισσοσεννόμους“. Данни за такъв налог има и в сръбска Македония през XIV век, както и във Влашко, Молдова и Трансилвания. Особеното внимание към меда вероятно не е заради мястото му в ежедневното хранене, а заради стойността му като стока, която италиански и дубровнишки търговци изнасяли.

Съседните държави познават и други видове десятък, сред които житен, винен, „велик“ и „малък“. Няма сигурни доказателства, че в България за всеки от тях е имало отделни десеткари. За зърното и виното са съществували други служители — житар и винар, което прави такава специализация по-малко вероятна. Постоянната поява на свински, овчи и пчелни десеткари насочва към мисълта, че службата може да е била свързана главно с животинското производство, ако към него условно прибавим и пчеларството. Но това остава недоказано. Не знаем и кой е събирал останалите видове десятък.

Мястото на десеткарите в служебните списъци показва, че те са били важни, но не позволява да се възстанови точната административна йерархия. Във Ватопедската грамота те са четвърти в общото подреждане и първи сред по-точно назованите данъчни служители; думата „практор“ там означава общо фискален агент, тоест човек на държавните приходи. В останалите грамоти десеткарите обикновено са на четвърто или пето място сред хората на фиска. Не са запазени сведения за заплатата им, макар да е възможно да са получавали доход и чрез допълнителни плащания от населението. Документите не дават имена на отделни десеткари, нито печати или отличителни знаци, и не позволяват да се определи точно нито кога е възникнала службата, нито кога е изчезнала.

Името „десеткар“ идва от „десетък“. Българските грамоти го показват като държавна служба. Едни документи говорят за нея общо. Други споменават хора за различни видове събиране.

Десетъкът е бил важен данък в средновековна България. Той не е значел винаги точно една десета. Това е бил приход за държавната хазна. Той е наследство от по-стари данъци от Византия и Рим.

Подобни данъци и служби е имало и в други страни наоколо. Името на българския десеткар не бива да се бърка с военния чин „десетник“. Най-вероятно службата е възникнала, защото е било трудно да се събира данък в натура.

В изворите най-често се срещат свински, овчи и пчелни десеткари. Те събирали данъка от свине, овце и пчелни продукти, най-често мед. Медът е бил ценна стока. Затова този данък е бил важен.

Десеткарите стоят високо в списъците на държавните служители. Но не знаем имената им, заплатата им или точно кога е започнала и кога е изчезнала службата.