Десеткар

Названието „десеткар“ е славянско и произлиза от думата „десетък“. Запазените български грамоти споменават службата като категория държавни служители, без да назовават отделни нейни носители. Ватопедската грамота посочва десеткарите общо, докато Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота съдържат сведения за специализирани събирачи.

Десятъкът вероятно е бил сред най-важните държавни вземания в средновековна България. Въпреки името му облаганата част не е била задължително точно една десета от продукцията. Данъкът изглежда е продължение на византийската „δεκατεία“, която има по-стари римски корени. Той трябва да се разбира като приход на фиска, тоест на държавната хазна, а не като частна рента, произтичаща от зависимост между земевладелец и производител.

Сходни данъци и служби се срещат в целия регион. Сръбска грамота на крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. за манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие също споменава служители с подобно славянско название. В Молдова данъкът е познат като „десетина“, а събирачът му — като десетник; във Влашко се употребяват „dijma“ и „dijmar“, а в Трансилвания — „decima“ и „decimator“. Българският десетник обаче е военен чин и не бива да се смесва с десеткаря. Молдовската форма вероятно е резултат от приспособяване на названието към друга езикова среда.

Събирането на данък в натура изисквало различни процедури според продукта. Добитъкът, зърното, виното и медът поставяли различни въпроси за оценяване, превоз и съхранение, което обяснява появата на специализирани служители. Не е ясно дали наред с тях е имало и десеткари с общи правомощия. Ватопедската грамота не уточнява облагания продукт, а Мрачката използва израза „десеткари всякакви“, след който изброява свински, овчи и пчелни. Не може да се установи дали списъкът е изчерпателен.

Свинските десеткари са засвидетелствани в Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Те събирали налога върху свинете, макар изворите да не описват начина на изчисляването и предаването му. Свински десятък е познат и от сръбски документи, свързани предимно с Македония, както и от Влашко, Молдова и Трансилвания. Широкото му разпространение може да отразява както общо балканско фискално наследство, така и сходното значение на свиневъдството в местните стопанства.

Овчите десеткари се срещат във всичките четири грамоти, които посочват конкретни специализации — Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката. Тяхното задължение съответства на византийския овчи десятък, известен като probatodekateia. Подобен налог е засвидетелстван и в сръбска Македония. Вероятно той е имал особено значение в планинските пасищни области и сред влашкото скотовъдно население, но не е известно дали се предавали овце, агнета, млечни продукти или съчетание от тях.

Пчелните десеткари са посочени във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Те събирали десятъка върху пчеларската продукция, най-вероятно мед, а във византийската практика съществува съответствие, означавано с гръцкия термин „μελισσοσεννόμους“. Данни за подобен налог има в сръбска Македония през XIV век, както и във Влашко, Молдова и Трансилвания. Особеното внимание към меда вероятно се обяснява не с мястото му във всекидневната храна, а с неговата стойност като стока, изнасяна от италиански и дубровнишки търговци.

Съседните държави познават и други разновидности на десятъка, включително житен, винен, „велик“ и „малък“. Няма сигурни данни, че в България всяка от тях е имала отделни десеткари. За зърното и виното са съществували други служители — житар и винар, което прави подобна специализация по-малко вероятна. Устойчивото съчетание на свински, овчи и пчелни десеткари навежда на мисълта, че службата може да е била свързана главно с животинското производство, ако към него условно се прибави и пчеларството. Това обаче остава недоказана възможност, а кой е събирал останалите видове десятък не е известно.

Мястото на десеткарите в служебните списъци подсказва значимост, без да позволява да се възстанови точна административна йерархия. Във Ватопедската грамота те са четвърти в общото изброяване и първи сред конкретно назованите данъчни служители; употребеният там „практор“ е общо означение за фискален агент. В останалите грамоти десеткарите обикновено заемат четвърто или пето място сред представителите на фиска. Не са запазени сведения за възнагражденията им, макар да е възможно те да са получавали доход чрез допълнителни плащания от населението. Документите не дават имена на отделни десеткари, печати или отличителни знаци и не позволяват да се датират точно нито създаването, нито изчезването на службата.