1.Кучкарите
Названието е засвидетелствано във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Предложено е то да се възстанови и в повредено място от Ватопедската грамота, но съществува и друго разчитане, поради което това свидетелство не е сигурно. Срещат се формите „псаръ“, „пѣсаръ“, „песъкаци“, „пескаци“ и „чар“. Основното название е славянско и произлиза от „пьсъ“, тоест куче. В документите не е посочен по име нито един човек, който да е заемал тази длъжност.
2.Успоредици и задължения
Полезни сравнения предлага средновековна Сърбия, където „псар“ или „пѣсар“ се появява многократно във владетелски актове. Ранен пример се намира в грамота, свързвана с княз Мутимир и датирана към 892 г. Документи от времето на Стефан Урош III Дечански и Стефан Душан споменават налог върху кучета, наречен „дън пса“. Грамоти на Стефан Владислав, Стефан Урош II Милутин и Стефан Душан свидетелстват и за ангария — задължителна работа или служба в полза на властта — при която можело да се изискват животни, включително кучета. Освобождаването от друга подобна повинност е изразено с формулата „ни пьсъ хране“, тоест да не се отглежда куче за нуждите на двора. Сходно задължение е съществувало и за ловни птици.
Най-вероятното обяснение е, че българските псари са участвали в организирането на владетелския лов. Във Византия съществувала длъжността „κυνηγός“ — ловец, чието название е свързано с гръцките думи за куче и водене. Късновизантийският протокиниг („πρωτοκυνηγός“) заемал четиридесет и първо място в дворцовата йерархия и имал предимно почетни задължения. Въпреки близката област на дейност няма достатъчно данни българският псар да бъде отъждествен с този византийски сан или да му се приписва същото положение при двора.
По-късна съпоставка предлага османският двор. В еничарския корпус имало отряди, наричани „segbanlar“ или „seymenler“, чието наименование се обяснява като водачи на кучета. Те били разпределени в 34 орти от по 40–70 души, обслужвали султанския лов и придружавали владетеля на война, където действали и като негова охрана. Този пример показва как ловна служба можела да придобие постоянна организация и близост до владетеля, но не доказва пряка приемственост от българската институция.
3.Място в двора
За отделна служба на псарите в търновския двор няма пряко свидетелство, но организиран царски лов несъмнено е съществувал. Такъв лов е споменат в житието на свети Сава Сръбски, а българските грамоти говорят за ловни и риболовни места. Изказвано е предположение, че ловът е бил изключително право на короната, което владетелят можел да отстъпва чрез грамота, но това не може да бъде доказано убедително. По-сигурно е, че псарите са били служители, чиято намеса е можела да натоварва местното население. Те вероятно събирали отгледани като повинност кучета, следели за храненето и обучението им или осигурявали участието на селяни със собствени животни в царския лов. Възможно е тези задачи да са били съчетавани. Хората, задължени да гледат кучета, обаче не бива непременно да се отъждествяват със самите псари.
Мястото на псарите към края на изброяванията в грамотите подсказва нисък ранг в провинциалната администрация. Възможно е местните служители да са били част от по-широка организация с ръководство при двора, но такава структура не е засвидетелствана. Изворите не свързват длъжността със специални инсигнии, печати или монети. Документите показват присъствието ѝ през XIII–XIV в., но не позволяват да се установят нито времето на нейното създаване, нито точният момент на изчезването ѝ.
Названието е засвидетелствано във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Предложено е то да се възстанови и на едно повредено място във Ватопедската грамота, но има и друго разчитане, така че това свидетелство не е сигурно. Срещат се формите „псаръ“, „пѣсаръ“, „песъкаци“, „пескаци“ и „чар“. Основното название е славянско и идва от „пьсъ“, тоест куче. В документите не е посочен по име нито един човек, който да е изпълнявал тази длъжност.
Полезни сравнения дава средновековна Сърбия, където „псар“ или „пѣсар“ се среща често във владетелски актове. Ранен пример има в грамота, свързвана с княз Мутимир и датирана към 892 г. Документи от времето на Стефан Урош III Дечански и Стефан Душан споменават данък върху кучета, наречен „дън пса“. Грамоти на Стефан Владислав, Стефан Урош II Милутин и Стефан Душан показват и ангария — задължителна работа или служба в полза на властта — при която можело да се изискват животни, включително кучета. Освобождаването от друга подобна повинност е изразено с думите „ни пьсъ хране“, тоест да не се гледа куче за нуждите на двора. Подобно задължение е имало и за ловни птици.
Най-вероятното обяснение е, че българските псари са помагали в устройването на владетелския лов. Във Византия е съществувала длъжността „κυνηγός“ — ловец, а названието ѝ е свързано с гръцките думи за куче и водене. Късновизантийският протокиниг („πρωτοκυνηγός“) заемал четиридесет и първо място в дворцовата йерархия и имал главно почетни задължения. Въпреки близката област на работа няма достатъчно данни българският псар да се приравни към този византийски сан или да му се приписва същото място при двора.
По-късно може да се направи съпоставка с османския двор. В еничарския корпус имало отряди, наричани „segbanlar“ или „seymenler“, чието име се обяснява като водачи на кучета. Те били разпределени в 34 орти, тоест военни отряди, по 40–70 души, служели при султанския лов и придружавали владетеля на война, където изпълнявали и охранителни задачи. Този пример показва как ловната служба може да стане постоянна и да се доближи до владетеля, но не доказва пряка връзка с българската институция.
За отделна служба на псарите в търновския двор няма пряко свидетелство, но организиран царски лов без съмнение е съществувал. Такъв лов се споменава в житието на свети Сава Сръбски, а българските грамоти говорят за ловни и риболовни места. Изказвано е мнение, че ловът е бил изключително право на короната и че владетелят е можел да го отстъпва с грамота, но това не може да бъде доказано убедително. По-сигурно е, че псарите са били служители, чиито действия са тежали върху местното население. Вероятно те са събирали кучета, отглеждани като повинност, следели са храненето и обучението им или са осигурявали участието на селяни със собствени животни в царския лов. Възможно е тези задачи да са се съчетавали. Хората, които били задължени да гледат кучета, обаче не бива непременно да се отъждествяват със самите псари.
Позицията на псарите в края на изброяванията в грамотите показва нисък ранг в областната администрация. Възможно е местните служители да са били част от по-широка организация с ръководство при двора, но такава структура не е засвидетелствана. Изворите не свързват длъжността със специални знаци на властта, печати или монети. Документите показват, че тази длъжност е съществувала през XIII–XIV в., но не позволяват да се установят нито кога е възникнала, нито кога точно е изчезнала.
Названието се среща във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Има го и в още едно повредено място от Ватопедската грамота, но това не е сигурно. Срещат се форми като „псар“, „пѣсар“, „песъкаци“, „пескаци“ и „чар“. Думата е славянска и идва от „куче“. В документите не е посочен по име нито един човек с тази длъжност.
Полезно сравнение дава средновековна Сърбия. Там „псар“ или „пѣсар“ се среща често. Има и данък върху кучета, както и случаи, когато хората трябвало да дават животни за властта. Това показва, че кучетата са били важни за двора и за лова.
Най-вероятно българските псари са помагали при царския лов. Във Византия и по-късно в османския двор е имало хора със сходна работа. Но няма достатъчно данни да се каже, че това е същата длъжност или че е стояла на същото място в двора.
Няма пряко доказателство за отделна служба на псарите в Търново, но царски лов със сигурност е имало. Псарите най-вероятно са събирали кучета, гледали са ги или са помагали при лова. Мястото им в грамотите е към края на изброяванията, което показва нисък ранг. Изворите ги познават през XIII–XIV в., но не казват кога точно са се появили и кога са изчезнали.