Псар

Названието е засвидетелствано във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Предложено е то да се възстанови и в повредено място от Ватопедската грамота, но съществува и друго разчитане, поради което това свидетелство не е сигурно. Срещат се формите „псаръ“, „пѣсаръ“, „песъкаци“, „пескаци“ и „чар“. Основното название е славянско и произлиза от „пьсъ“, тоест куче. В документите не е посочен по име нито един човек, който да е заемал тази длъжност.

Полезни сравнения предлага средновековна Сърбия, където „псар“ или „пѣсар“ се появява многократно във владетелски актове. Ранен пример се намира в грамота, свързвана с княз Мутимир и датирана към 892 г. Документи от времето на Стефан Урош III Дечански и Стефан Душан споменават налог върху кучета, наречен „дън пса“. Грамоти на Стефан Владислав, Стефан Урош II Милутин и Стефан Душан свидетелстват и за ангария — задължителна работа или служба в полза на властта — при която можело да се изискват животни, включително кучета. Освобождаването от друга подобна повинност е изразено с формулата „ни пьсъ хране“, тоест да не се отглежда куче за нуждите на двора. Сходно задължение е съществувало и за ловни птици.

Най-вероятното обяснение е, че българските псари са участвали в организирането на владетелския лов. Във Византия съществувала длъжността „κυνηγός“ — ловец, чието название е свързано с гръцките думи за куче и водене. Късновизантийският протокиниг („πρωτοκυνηγός“) заемал четиридесет и първо място в дворцовата йерархия и имал предимно почетни задължения. Въпреки близката област на дейност няма достатъчно данни българският псар да бъде отъждествен с този византийски сан или да му се приписва същото положение при двора.

По-късна съпоставка предлага османският двор. В еничарския корпус имало отряди, наричани „segbanlar“ или „seymenler“, чието наименование се обяснява като водачи на кучета. Те били разпределени в 34 орти от по 40–70 души, обслужвали султанския лов и придружавали владетеля на война, където действали и като негова охрана. Този пример показва как ловна служба можела да придобие постоянна организация и близост до владетеля, но не доказва пряка приемственост от българската институция.

За отделна служба на псарите в търновския двор няма пряко свидетелство, но организиран царски лов несъмнено е съществувал. Такъв лов е споменат в житието на свети Сава Сръбски, а българските грамоти говорят за ловни и риболовни места. Изказвано е предположение, че ловът е бил изключително право на короната, което владетелят можел да отстъпва чрез грамота, но това не може да бъде доказано убедително. По-сигурно е, че псарите са били служители, чиято намеса е можела да натоварва местното население. Те вероятно събирали отгледани като повинност кучета, следели за храненето и обучението им или осигурявали участието на селяни със собствени животни в царския лов. Възможно е тези задачи да са били съчетавани. Хората, задължени да гледат кучета, обаче не бива непременно да се отъждествяват със самите псари.

Мястото на псарите към края на изброяванията в грамотите подсказва нисък ранг в провинциалната администрация. Възможно е местните служители да са били част от по-широка организация с ръководство при двора, но такава структура не е засвидетелствана. Изворите не свързват длъжността със специални инсигнии, печати или монети. Документите показват присъствието ѝ през XIII–XIV в., но не позволяват да се установят нито времето на нейното създаване, нито точният момент на изчезването ѝ.