Винар

Названието „винар“ е от славянски произход и е образувано от думата „вино“. В административния език то не означава просто производител на вино, а служител с фискални задължения. Винари са споменати във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Предложено е такова четене и за Ватопедската грамота, но то не е безспорно. Документите говорят за длъжността като категория служители, без да посочват поименно нейните носители.

Основното задължение на винаря вероятно е било събирането на винения десятък. „Десятък“ тук означава налог върху производството, а не непременно неизменна ставка от точно една десета. Подобно облагане е познато в целия средновековен балкански свят. Във Византия виненият данък се нарича „οἰνομέτριον“ (ойнометрион), но няма основание българската длъжност да се смята за пряко заета византийска служба: нейното име е славянско, а сходството е преди всичко във фискалната практика. За България не са запазени данни, от които да се изчисли размерът на този приход, но стопанското значение на лозарството предполага, че той е бил съществен.

Особено полезен паралел предлага грамотата на сръбския крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги“ край Скопие, издадена за земи, които по-рано са били български. В нея винарят е споменат заедно с два отделни налога: „десетък винен“ и „наметък винен“. Първият е основният данък, докато вторият изглежда е допълнително плащане. Употребеният в документа език и разграничението от приселицата — задължение за настаняване и издръжка — показват, че наметъкът е самостоятелно фискално вземане. Възможно е той да е служел като възнаграждение за чиновника, който събирал основния налог, но това остава обосновано предположение, а не пряко засвидетелствано правило.

Сравненията с Влашко и Молдова също помагат да се изясни характерът на службата. Там данъкът върху виното е известен като „винарич“, а производни от това название се използват и за неговите събирачи. По-късните сведения показват преминаване от събиране предимно в натура към смесено плащане в натура и пари през XVII век и главно парично плащане след началото на XVIII век. Този пример не доказва точната българска практика, но показва как служител от типа на винаря е можел да оценява и приема както количества вино, така и тяхната парична равностойност.

В изброяванията на длъжностни лица в българските грамоти винарите заемат между седмо и девето място, а сред служителите по данъците стоят на трета позиция. Това подсказва сравнително значимо място в провинциалната фискална администрация, макар че редът в грамотите не трябва да се приема като напълно формализирана рангова таблица. Размерът на основния данък и на допълнителния винен наметък вероятно се е изменял и не може да бъде възстановен точно. Службата не бива да се смесва със задължението населението да предоставя вино за изхранване на преминаваща войска, което е вид ангария, тоест принудителна повинност. Изворите установяват съществуването на винаря през XIII–XIV век, но не позволяват да се датират нито създаването, нито формалното прекратяване на длъжността.