Названието „винар“ е от славянски произход и е образувано от думата „вино“. В административния език то не означава просто производител на вино, а служител с фискални задължения. Винари са споменати във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Предложено е такова четене и за Ватопедската грамота, но то не е безспорно. Документите говорят за длъжността като категория служители, без да посочват поименно нейните носители.
Основното задължение на винаря вероятно е било събирането на винения десятък. „Десятък“ тук означава налог върху производството, а не непременно неизменна ставка от точно една десета. Подобно облагане е познато в целия средновековен балкански свят. Във Византия виненият данък се нарича „οἰνομέτριον“ (ойнометрион), но няма основание българската длъжност да се смята за пряко заета византийска служба: нейното име е славянско, а сходството е преди всичко във фискалната практика. За България не са запазени данни, от които да се изчисли размерът на този приход, но стопанското значение на лозарството предполага, че той е бил съществен.
Особено полезен паралел предлага грамотата на сръбския крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги“ край Скопие, издадена за земи, които по-рано са били български. В нея винарят е споменат заедно с два отделни налога: „десетък винен“ и „наметък винен“. Първият е основният данък, докато вторият изглежда е допълнително плащане. Употребеният в документа език и разграничението от приселицата — задължение за настаняване и издръжка — показват, че наметъкът е самостоятелно фискално вземане. Възможно е той да е служел като възнаграждение за чиновника, който събирал основния налог, но това остава обосновано предположение, а не пряко засвидетелствано правило.
Сравненията с Влашко и Молдова също помагат да се изясни характерът на службата. Там данъкът върху виното е известен като „винарич“, а производни от това название се използват и за неговите събирачи. По-късните сведения показват преминаване от събиране предимно в натура към смесено плащане в натура и пари през XVII век и главно парично плащане след началото на XVIII век. Този пример не доказва точната българска практика, но показва как служител от типа на винаря е можел да оценява и приема както количества вино, така и тяхната парична равностойност.
В изброяванията на длъжностни лица в българските грамоти винарите заемат между седмо и девето място, а сред служителите по данъците стоят на трета позиция. Това подсказва сравнително значимо място в провинциалната фискална администрация, макар че редът в грамотите не трябва да се приема като напълно формализирана рангова таблица. Размерът на основния данък и на допълнителния винен наметък вероятно се е изменял и не може да бъде възстановен точно. Службата не бива да се смесва със задължението населението да предоставя вино за изхранване на преминаваща войска, което е вид ангария, тоест принудителна повинност. Изворите установяват съществуването на винаря през XIII–XIV век, но не позволяват да се датират нито създаването, нито формалното прекратяване на длъжността.
Думата „винар“ е със славянски произход и идва от „вино“. В административния език тя не означава просто човек, който произвежда вино, а служител с данъчни задължения. Винари се споменават във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Предложено е такова тълкуване и за Ватопедската грамота, но то не е сигурно. В документите тази длъжност се показва като отделна група служители, без да се назовават поименно хората, които са я заемали.
Най-важната работа на винаря вероятно е била да събира винения десятък. Тук „десетък“ означава данък върху производството, а не непременно точно една десета. Такъв вид облагане е познат в целия средновековен Балкански свят. Във Византия виненият данък се нарича „οἰνομέτριον“ (ойнометрион), но няма основание българската длъжност да се смята за пряко заета от византийска служба. Името ѝ е славянско, а общото между двете е най-вече самата данъчна практика. За България не са запазени данни, по които да се изчисли точният размер на този приход, но тъй като лозарството е било важно за стопанството, може да се приеме, че данъкът е носил немалки приходи.
Много полезно сравнение дава грамотата на сръбския крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги“ край Скопие, издадена за земи, които по-рано са били български. Там винарят е свързан с два различни налога: „десетък винен“ и „наметък винен“. Първият е основният данък, а вторият изглежда като допълнително плащане. Самият език на документа и разграничението от приселицата — задължение за настаняване и издръжка — показват, че наметъкът е самостоятелно данъчно вземане. Възможно е той да е служел като възнаграждение за чиновника, който е събирал основния налог, но това остава само добре обосновано предположение.
И сравненията с Влашко и Молдова помагат да се разбере по-добре тази служба. Там данъкът върху виното се нарича „винарич“, а от същата дума идват и названията за хората, които го събират. По-късните сведения показват промяна: през XVII век събирането минава главно от натура към смесено плащане — и в продукти, и в пари — а след началото на XVIII век най-вече в пари. Това не доказва точно как е ставало в България, но показва как един винар е могъл да оценява и приема както вино, така и неговата парична стойност.
В списъците на длъжностни лица в българските грамоти винарите стоят между седмо и девето място, а сред данъчните служители — на трета позиция. Това говори, че службата е била сравнително важна в провинциалната данъчна администрация. Все пак редът в грамотите не бива да се приема като напълно строг списък на ранг. Размерът на основния данък и на допълнителния винен наметък вероятно се е променял и не може да бъде възстановен точно. Тази служба не трябва да се бърка и със задължението населението да дава вино за изхранване на преминаваща войска — това е ангария, тоест принудителна повинност. Изворите показват, че винарят съществува през XIII–XIV век, но не позволяват да се определи нито кога точно е създадена длъжността, нито кога е била формално прекратена.
„Винар“ е стара българска служба. Името идва от думата „вино“. Това не е просто човек, който прави вино. Това е служител, който събира данък от виното. За него се споменава във Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота. За Ватопедската грамота това не е сигурно.
Най-важната му работа е била да събира винения налог. В една сръбска грамота на крал Стефан Урош II Милутин, за земи, които по-рано са били български, се виждат два отделни винени налога. Това показва, че службата е била свързана с важни приходи за държавата. Подобни данъци е имало и в други балкански земи.
В българските грамоти винарите стоят на важно място сред местните служители. Това показва, че службата е била значима. Тя е известна през XIII–XIV век, но не знаем точно кога е създадена и кога е изчезнала. Не бива да се бърка с друго задължение на хората да дават вино на войска, която минава през района.