Житар

Житарите се споменават във Витошката и Рилската грамота. Зографският хрисовул на цар Иван Александър — тържествена владетелска грамота със златен печат — съдържа и производната форма „ЖИТАРЬСКѪ“, свързана със същата област на облагане. Документите не назовават отделни български носители на длъжността, но я поставят сред органите на фиска. Самото название произлиза от „жито“ и най-естествено означава служител, натоварен със събирането на държавно вземане върху зърното.

Точното естество на този данък остава спорно. Една по-рядко приемана реконструкция определя „комода“ като основен налог върху земята и работния добитък и го приравнява с „волоберщина“ и „житарство“. Тя свързва тези названия с византийски фискални термини като икономион, зевологион и зевгаратикион. По-разпространеното тълкуване обаче разглежда икономиона като допълнителна такса за издръжка на чиновника, който оценявал производството или измервал облагаемата земя в модии — мерни единици, използвани при данъчните пресмятания. При това разбиране главното държавно вземане в България вероятно е оставал десятъкът, включително десятъкът върху житото.

С длъжността е свързан терминът „житарство“, обикновено извеждан от гръцкото σιταρκία. Няма единодушие дали първоначално той е означавал данък в тесния смисъл. Възможно е да е възникнал като задължение производителите да продават зърно на държавата по установени цени и впоследствие да се е превърнал в редовно облагане. Предлагано е и отъждествяване с перперата, тъй като плащането можело да бъде извършвано в пари. Сигурното заключение е по-ограничено: житарството е било свързано с облагането на житото и вероятно е наподобявало житния десятък, без непременно да е било тъждествено с него. Не може да се установи пряко съответстваща византийска длъжност, от която българският житар да е бил просто заимстван.

Редът на служителите в грамотите дава представа за положението на житаря. В общите изброявания житарите стоят на седмо или осмо място, но сред данъчните чиновници са втори и непосредствено следват перперарите — служителите, свързани с паричния налог перпера. Това подсказва значителна роля в провинциалната фискална администрация, а не висок придворен сан в столицата. Основната им задача вероятно е била да събират и отчитат зърненото вземане. Възможно е възнаграждението им да е осигурявано чрез отделна добавка към задълженията на населението, но изворите не позволяват това да бъде доказано окончателно.

По-късните молдовски служби със сходни названия не са точен модел за българската институция. В надпис от 1558 г. се споменава Кърстя, назован „житар на Сучава“. През XVI век молдовският житничар все още принадлежал към по-ниската категория на владетелските служители, но през XVII век се издигнал сред висшите боляри и станал част от централното дворцово управление. Той отговарял за събирането, съхраняването и разпределянето на зърното в господарската житница и бил подпомаган от подчинени житничари, писари и служители на склада. Тези задължения го отличават от българския житар, който изглежда е бил преди всичко провинциален данъчен събирач.

По-близък паралел предлага Влашко, където житар се среща още в грамоти от края на XIV век. Предлагано е названието да произлиза от румънска дума за добитък и първоначално да означава говедар, но ясната връзка със славянското „жито“ прави тази етимология несигурна. Фактът, че през XIX век житар е можел да означава пазач на граници или гори, също не доказва, че средновековната служба е имала такава функция. По-важно е засвидетелстваното във Влашко облагане „житарство“, което подкрепя предположението за допълнително вземане, предназначено за служителя. Сходен характер може да е имал „ПАМЕТЪКЪ ЖИТЪНЪИ“, споменат във Виргинската грамота и в грамотата на крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги Горгос“ край Скопие. В тези текстове той е отделен от житния десятък.

Запазените сведения не позволяват да се определи кога длъжността е била създадена, какъв е бил точният ѝ териториален обхват или кога е престанала да съществува. Не са известни собствени инсигнии, служебни печати или монети на житари. Най-сигурно тя може да бъде определена като важна провинциална служба от данъчния апарат на Второто българско царство, отговаряща за основното облагане върху зърнената продукция. Дали това вземане е било самият десятък, отделен житен данък или съчетание от налог и служебна такса, остава открит въпрос.

Житарите се споменават във Витошката и Рилската грамота. В Зографския хрисовул на цар Иван Александър — тържествена владетелска грамота със златен печат — има и формата „ЖИТАРЬСКѪ“, която също е свързана със същата данъчна област. В тези документи не се посочват отделни български хора, които са носили тази длъжност, но тя е поставена сред служителите на фиска, тоест на държавните приходи. Самото име идва от „жито“ и най-логично означава човек, който събира държавно вземане върху зърното.

Какъв точно е бил този данък, не е напълно ясно. Според едно по-рядко приемано обяснение „комода“ е била основният налог върху земята и работния добитък и е била същото като „волоберщина“ и „житарство“. Това виждане свързва тези названия с византийски фискални термини като икономион, зевологион и зевгаратикион. По-разпространеното тълкуване обаче приема, че икономиона е била допълнителна такса за издръжка на чиновника, който е оценявал добива или е измервал земята, подлежаща на облагане, в модии — мерни единици, използвани при данъчни изчисления. Ако това е вярно, главното държавно вземане в България вероятно е бил десятъкът, включително и десятъкът върху житото.

Със същата служба е свързан и терминът „житарство“, който обикновено се извежда от гръцкото σιταρκία. Няма съгласие дали първоначално той е означавал данък в тесния смисъл на думата. Възможно е в началото да е бил задължение земеделските производители да продават зърно на държавата на определени цени, а по-късно това да се е превърнало в редовен налог. Предлагано е и друго обяснение — че житарството е същото като перперата, защото плащането е можело да става и в пари. Най-сигурното заключение е по-скромно: житарството е било свързано с облагането на житото и вероятно е приличало на житен десятък, но не е задължително да е било точно същото нещо. Не може да се посочи пряко византийски служител, от когото българският житар просто да е бил зает.

Подредбата на служителите в грамотите показва и мястото на житаря. В общите списъци житарите са на седмо или осмо място, но сред данъчните чиновници са втори и стоят веднага след перперарите — служителите, свързани с паричния налог перпера. Това говори за важна роля в провинциалната данъчна администрация, а не за висок дворцов ранг в столицата. Най-вероятно те са събирали и отчитали зърнения налог. Възможно е възнаграждението им да е идвало като отделна добавка към задълженията на населението, но изворите не позволяват това да се докаже със сигурност.

По-късните молдовски служби със сходни имена не могат да се използват като точен образец за българската длъжност. В един надпис от 1558 г. се споменава Кърстя, наречен „житар на Сучава“. През XVI век молдовският житничар все още е бил сред по-ниските владетелски служители, но през XVII век се е издигнал до висшите боляри и е станал част от централното дворцово управление. Той се е грижел за събирането, пазенето и разпределянето на зърното в господарската житница и е имал под себе си житничари, писари и складови служители. Тези функции го различават от българския житар, който по всичко личи е бил преди всичко провинциален данъчен събирач.

По-близка успоредност дава Влашко, където житар се среща още в грамоти от края на XIV век. Предлагано е името да идва от румънска дума за добитък и първоначално да е означавало говедар, но ясната връзка със славянското „жито“ прави тази етимология несигурна. И фактът, че през XIX век житар е можел да значи пазач на граници или гори, не показва, че такава е била и средновековната служба. По-важно е, че във Влашко е засвидетелствано и облагане, наречено „житарство“, което подкрепя мисълта за допълнително вземане, предназначено за служителя. Подобен характер може да е имал и „ПАМЕТЪКЪ ЖИТЪНЪИ“, споменат във Виргинската грамота и в грамотата на крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги Горгос“ край Скопие. В тези текстове той е отделен от житния десятък.

Запазените сведения не позволяват да се каже кога точно е създадена длъжността, какъв е бил нейният точен териториален обхват или кога е изчезнала. Не са известни собствени знаци на властта, служебни печати или монети на житари. Най-сигурно тя може да бъде описана като важна провинциална служба в данъчния апарат на Второто българско царство, която е отговаряла за основното облагане на зърнената продукция. Дали това вземане е било самият десятък, отделен житен данък или съчетание от налог и служебна такса, остава открит въпрос.

Житарите се споменават във Витошката и Рилската грамота. Има ги и в Зографския хрисовул на цар Иван Александър. Това показва, че са били част от държавната данъчна власт.

Името идва от „жито“. Най-вероятно житарят е събирал данък върху зърното. Не е ясно дали това е бил самият десятък или друг близък данък. Но е сигурно, че е имал връзка със зърното.

Тази служба е била важна в провинцията, не в двореца. В списъците житарите стоят след други данъчни служители. Основната им работа е била да събират и отчитат житния данък.

По-късни длъжности в Молдова и Влашко имат сходно име, но не са същото. За българския житар не се знае кога точно е създаден или кога е изчезнал. Най-сигурното е, че е бил важен данъчен служител във Второто българско царство.