Крагуяр

Българските документи използват две названия за соколарите. Във Виргинската грамота стои формата „геракарь“, докато Мрачката, Рилската и Витошката грамота съдържат различни изписвания на „крагуяр“: „крагоугарь“, „крагоугар“ и „крагѫар“. В нито един от тези актове не е посочен по име човек, който да е заемал длъжността; термините се срещат в списъци на служители и лица, на които е забранено да нарушават правата на привилегированите владения.

Принадлежността на „геракар“ към българската административна система не е сигурна. Думата се появява единствено във Виргинската грамота, чиято автентичност е сериозно оспорвана. Възможно е съставителят ѝ да е заимствал съответното място от грамотата на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г., тъй като „геракар“ е обичаен термин в сръбските актове. От друга страна, документът се представя като грамота на цар Константин Тих Асен, а между неговото управление и останалите български свидетелства има повече от половин век. Затова е предложено предположението, че през XIII в. в България може да е бил употребяван „геракар“, а през XIV в. той да е заменен от славянското „крагуяр“. Наличните извори не позволяват това развитие да бъде доказано.

Двете названия имат различен езиков произход, но няма данни да са означавали различни видове соколари. „Геракар“ идва от гръцкия термин ἱερακάριος, свързан с ἱέραξ — „сокол“ или „ястреб“. „Крагуяр“ е образувано от старото славянско „крагуй“, също означаващо сокол. Думата или нейни сродни форми са познати в редица славянски езици. Не може да се установи дали изборът на название е зависел от вида на птицата, от конкретна задача или единствено от времето и езиковата среда.

Образецът за службата идва от Византия, където ловът с хищни птици е бил важна част от дворцовия живот. Император Андроник III Палеолог например поддържал огромен ловен парк с повече от хиляда кучета и приблизително 1400 сокола. Персоналът за птиците бил ръководен от протоиеракарий — придворен сановник, който надзиравал носачите на соколи. Част от отличителното му облекло била ръкавица, носена на пояса. За Второто българско царство обаче не са известни нито подобен началник на централно равнище, нито специални инсигнии, печати или монети на крагуяри.

Полезна аналогия предлага средновековна Сърбия. Там се употребява „геракар“, но не и „крагуяр“, а соколарите обикновено са споменавани заедно с псарите — служители, свързани с ловните кучета. Същото съчетание се открива и в българските грамоти. Това показва, че двете служби са принадлежали към организацията на владетелския лов и вероятно са контролирали доставянето, отглеждането или поддържането на необходимите животни.

Положението на крагуяря не може да се определи напълно точно. Възможно е названието да е обозначавало хора със специални повинности, но мястото му в защитните формули на грамотите насочва по-скоро към административен служител. Тези формули изброяват представителите на властта, които не бива да влизат в дарените земи или да налагат данъци и ангарии, тоест задължителен безплатен труд. Крагуярите са поставени редом със събирачи на вземания и организатори на повинности. Те не заемат водещо място: във Виргинската грамота след тях са посочени само псарите и десеткарите, а в Мрачката, Рилската и Витошката грамота стоят съответно на единадесето, шестнадесето и двадесето място. Този ред подсказва сравнително нисък ранг, без непременно да представлява точна служебна йерархия.

Най-вероятно крагуярите са следели за изпълнението на задължение да се осигуряват ловни птици за царя. Не е ясно дали лично са залавяли, отглеждали и обучавали соколи, или главната им задача е била да изискват птици и труд от местното население. Не може да се установи и дали са били местни провинциални служители, или представители на единна служба, подчинена пряко на централната власт. Липсват сведения за разграничение между събирачи на малки от гнездата, ловци на възрастни птици и дресьори, както и между специалисти по отделни видове хищни птици.

Данни от времето на османското завоевание показват, че соколарството продължило да бъде свързано с управлението на Софийската област. Разказ за падането на града споменава приелия исляма Узунджи Севиндик, който станал доганджибашия, тоест началник на соколарите, при софийския управител Янука. Това е късно свидетелство и не доказва пряко устройството на българската служба, но показва устойчивостта на местната ловна традиция.

В Османската империя соколарството се развило в голяма дворцова и провинциална организация. Начело стоял чакърджибашията, чиято позиция напомня византийския протоиеракарий. Законникът на Мехмед II го поставя непосредствено след двамата мирахори, отговарящи за султанските конюшни; той заемал приблизително единадесето или дванадесето място в общия ред и шестото сред военните чинове. Около 1564 г. системата включвала приблизително 3500 души. В провинцията имало началници на областно и нахийско равнище, а хората под тях били разделяни според птиците и работата си. Едни вземали малките от гнездата, други ловели възрастни птици, а трети ги обучавали.

Някои соколари получавали тимар — условно поземлено владение срещу служба, — докато други били освобождавани от определени данъци и повинности. Службата можела да преминава от баща към син, а отделни групи били подчинени на собствения си началник и в съдебно отношение. Тези сведения помагат да се разберат възможните задачи на по-ранните крагуяри, но османската система не може да бъде пренасяна изцяло назад към Второто българско царство.

Крагуярите са засвидетелствани, под едното или другото възможно название, в четири български грамоти, което предполага сравнително широко разпространение на службата. Изворите все пак разкриват само нейното присъствие сред по-ниските административни длъжности и връзката ѝ с царския лов. Точната ѝ структура, ръководство и вътрешно разделение остават неизвестни. След османското завоевание българското административно название вече не се документира, но самата дейност продължава в османските учреждения за ловни птици.

В българските документи за соколарите се срещат две названия. Във Виргинската грамота е написано „геракарь“, а в Мрачката, Рилската и Витошката грамота има различни форми на „крагуяр“: „крагоугарь“, „крагоугар“ и „крагѫар“. В нито един от тези актове не е посочен по име човек, който да изпълнява тази служба. Думите се появяват в списъци на служители и на хора, на които е забранено да нарушават правата на привилегированите владения.

Не е сигурно дали „геракар“ наистина е била част от българската административна система. Тази дума се среща само във Виргинската грамота, а нейната истинност е силно оспорвана. Възможно е съставителят да е взел това място от грамотата на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г., защото „геракар“ е обичайна дума в сръбските актове. От друга страна, документът е представен като грамота на цар Константин Тих Асен, а между неговото управление и другите български свидетелства има повече от половин век разлика. Затова е предложено и друго обяснение: през XIII в. в България може да е била в употреба думата „геракар“, а през XIV в. тя да е била заменена от славянското „крагуяр“. Днес наличните извори не позволяват това да се докаже.

Двете названия имат различен езиков произход, но няма данни да са означавали различни видове соколари. „Геракар“ идва от гръцкото ἱερακάριος, свързано с ἱέραξ — „сокол“ или „ястреб“. „Крагуяр“ е образувано от старото славянско „крагуй“, което също означава сокол. Подобна дума или близки нейни форми се срещат в много славянски езици. Не може да се каже дали изборът на названието е зависел от вида на птицата, от конкретната задача или просто от времето и езиковата среда.

Моделът за тази служба идва от Византия, където ловът с хищни птици е бил важна част от дворцовия живот. Император Андроник III Палеолог например поддържал огромен ловен парк с повече от хиляда кучета и около 1400 сокола. Грижата за птиците се ръководела от протоиеракарий — придворен сановник, който надзиравал хората, носещи соколите. Част от неговото отличително облекло била ръкавица, носена на пояса. За Второто българско царство обаче не са известни нито такъв централен началник, нито специални знаци на властта, печати или монети на крагуяри.

Полезно сравнение дава средновековна Сърбия. Там се използва „геракар“, а не „крагуяр“, и соколарите най-често се споменават заедно с псарите — хората, свързани с ловните кучета. Същото съчетание се вижда и в българските грамоти. Това показва, че двете служби са били част от организацията на владетелския лов и вероятно са се занимавали с набавяне, отглеждане или поддържане на нужните животни.

Точната роля на крагуяря не може да се определи напълно. Възможно е названието да е означавало хора със специални задължения, но мястото му в защитните формули на грамотите по-скоро сочи към административен служител. Тези формули изброяват представителите на властта, които не трябва да влизат в дарените земи или да събират данъци и ангарии, тоест задължителен безплатен труд. Крагуярите са поставени редом със събирачи на вземания и организатори на повинности. Те не са на водещо място: във Виргинската грамота след тях са посочени само псарите и десеткарите, а в Мрачката, Рилската и Витошката грамота стоят съответно на единадесето, шестнадесето и двадесето място. Това говори за сравнително нисък ранг, макар и без да показва точна служебна йерархия.

Най-вероятно крагуярите са следели да се изпълнява задължението за доставяне на ловни птици за царя. Не е ясно дали те сами са улавяли, отглеждали и обучавали соколи, или главната им работа е била да изискват птици и труд от местното население. Не може да се установи и дали са били местни провинциални служители или хора от единна служба, подчинена пряко на централната власт. Липсват сведения за разделение между събирачи на малки от гнездата, ловци на възрастни птици и дресировачи, както и между специалисти по отделни видове хищни птици.

Данни от времето на османското завоевание показват, че соколарството продължило да бъде свързано с управлението на Софийската област. В разказ за падането на града се споменава приелият исляма Узунджи Севиндик, който станал доганджибашия, тоест началник на соколарите, при софийския управител Янука. Това е късно свидетелство и не доказва пряко как е била устроена българската служба, но показва, че местната ловна традиция е оцеляла.

В Османската империя соколарството се превърнало в голяма дворцова и провинциална организация. Начело стоял чакърджибашията, чието място напомня византийския протоиеракарий. Законникът на Мехмед II го поставя веднага след двамата мирахори, които отговаряли за султанските конюшни; той заемал приблизително единадесето или дванадесето място в общия ред и шесто сред военните чинове. Около 1564 г. системата включвала около 3500 души. В провинцията имало началници на областно и нахийско равнище, а хората под тях били разделяни според птиците и работата си. Някои вземали малките от гнездата, други ловели възрастни птици, а трети ги обучавали.

Част от соколарите получавали тимар — условно поземлено владение срещу служба, — а други били освободени от определени данъци и повинности. Службата можела да се предава от баща на син, а някои групи били подчинени на свой началник и в съдебно отношение. Тези данни помагат да си представим как са могли да работят по-ранните крагуяри, но османската система не може да се пренася изцяло назад към Второто българско царство.

Крагуярите са засвидетелствани, под едното или другото възможно название, в четири български грамоти, което показва, че службата е била сравнително разпространена. Изворите обаче разкриват само присъствието ѝ сред по-ниските административни длъжности и връзката ѝ с царския лов. Точната ѝ организация, ръководство и вътрешно разделение остават неизвестни. След османското завоевание българското административно название вече не се среща в документите, но самата дейност продължава в османските учреждения за ловни птици.

В четири български грамоти се срещат две имена за соколарите: „геракар“ и „крагуяр“. Не е посочен човек по име. Тези думи са в списъци с хора, които не трябва да влизат в дарени земи или да вземат данъци и работа.

„Геракар“ се появява само във Виргинската грамота. Затова не е сигурно дали тя е истинска. „Крагуяр“ се среща в Мрачката, Рилската и Витошката грамота. Двете думи са от различен произход, но най-вероятно означават една и съща служба.

Тази служба е свързана с царския лов. Хората са помагали за ловните птици. Вероятно са ги събирали, гледали или давали за нуждите на владетеля. В грамотиte крагуярите стоят сред по-ниските служители.

Образецът идва от Византия. Подобни хора има и в Сърбия. След османското завоевание ловът със соколи продължава, но старото българско название вече не се среща. Това показва, че службата е била важна, но точният ѝ ред в стара България не е ясен.