Ватах

Ватахът се среща само веднъж в българските извори — сред служителите, изброени във Виргинската грамота. Той е поставен на пето място в съответната поредица, но редът на изброяване не е достатъчен, за да се определи точният му ранг. Не е посочено името на човек, който е заемал длъжността. Понеже грамотата е антидатирана, тя не дава сигурна опора нито за времето, когато институцията е въведена, нито за продължителността на нейното съществуване.

Названието вероятно принадлежи към разпространена в Източна Европа група думи със значение „предводител“ или „старейшина на група“. С нея се свързват названия за племенен старейшина при карпатските гуцули, старополски думи за съюз или дружина, както и руските „ватага“ — група или артел, и „ватаг“ — нейният водач. Староукраински сроден термин е обозначавал избиран селски старейшина, който представлявал общността пред властите. В българската народна традиция „ватаф“ се нарича и предводителят на калушарите. Обикновено се приема, че думата е достигнала Балканите чрез източнославянските езици и в крайна сметка е свързана с тюркски корен. Една етимологична линия я извежда чрез гръцка форма за „шатра“ от понятия като дом, семейство и род, откъдето се е развило значението „група хора“. Предлагана е и връзка между румънското „vătaş“, тоест страж, и тюркска дума за пастир, но това обяснение е оспорвано.

Балканските паралели помагат за тълкуването, без да доказват пряка приемственост. В статута на град Буда се среща неясното „il vataco“, изглежда като название на нисш съдебен служител, но контекстът му не позволява сигурно свързване с българската длъжност. Значително по-добре са засвидетелствани ватафите във Влашко и Молдова. Във Влашко те се появяват в документи на 15 януари 1467 г., а в Молдова — през 1532 г. През първата половина на XVI век вече се срещат велики ватафи. Те ръководели местни полицейски сили, подпомагали събирането на данъци и налагали определени наказания. Стояли по-ниско от старостите и пъркълабите — висши местни управители — и им били подчинени. През XVIII век функциите на великите ватафи били поети от великите капитани.

В румънските княжества имало и ватафи, прикрепени към отделни дворцови и административни служби: към Дивана, към службата на пехарника и към тази на столника. Техните задачи вероятно зависели от дейността на сановника или ведомството, към което били причислени. Това разнообразие показва, че названието не е обозначавало навсякъде строго определен набор от правомощия, а по-скоро ръководен или надзорен служител на по-ниско равнище.

За българския ватах най-сигурните сведения идват от защитната формула във Виргинската грамота. Тя забранява на съответните служители „нито да съди, нито да свързва, нито глоба да взема“ от населението, ползващо предоставения имунитет. „Свързването“ тук означава задържане или принудителна мярка. Формулата показва, че ватахът е можел да участва в наказателното правораздаване, да налага ограничения и да събира глоби. Възможни са също административни, полицейски и фискални задължения, но единственото българско свидетелство не позволява те да бъдат разграничени точно.

Не е установен византийски първообраз на длъжността и самото название не изглежда ромейско по произход. Етимологията и по-късните румънски паралели допускат първоначално военен характер: ватахът може да е бил предводител на въоръжена група, чиито функции постепенно са обхванали местната администрация, полицията, данъчното събиране и съда. Това обаче остава вероятна възстановка, а не сигурно заключение. Не може да се определи по какъв път институцията е достигнала България, какво точно място е заемала в провинциалното управление и кога е изчезнала. Продължителното присъствие на сходни служители във Влашко и Молдова показва устойчива регионална традиция, но само по себе си не доказва пряка връзка с българския ватах.