Съдия

Названието „съдия“ принадлежи към същото славянско словообразувателно гнездо като „съд“ и глагола „съдити“. В защитната формула на Рилската грамота — частта, която забранява на длъжностни лица да нарушават дадените привилегии — са посочени „сѫдїе“. Рилската грамота, Мрачкият хрисовул и Виргинският хрисовул употребяват и думи за съд или правораздаване, а във Виргинския акт се срещат още „сѫдница“ и глаголът „сѫдити“. Хрисовулът е тържествен владетелски акт, удостоверяван със златен печат. Тези свидетелства доказват наличието на съдии, съдебни места и процедури, но не разкриват устройството на службата.

Не всяка средновековна употреба на думата е сведение за държавна институция. Част от примерите се отнасят до Страшния съд, а библейските и книжовните преводи показват само разпространението на термина. Подобен е случаят с израза „велик съдия“ в славянски текст от Зограф. Гръцкият оригинал е от 1290 г., но преводът е направен едва през XVI век, а изразът предава свободно гръцката титла „τὸν μέγαν εὐδομιαστήν“. Поради това той не доказва съществуването на българска длъжност с име „велик съдия“. Не е известен и поименно засвидетелстван носител на съдийска служба във Второто българско царство.

Допълнителни сравнения предлага законодателството от Първото българско царство. Славянската Еклога и Закон съдний людем съдържат правила за разследването, свидетелските показания и дейността на княза и съдията. В този контекст „княз“ може да означава не само владетеля, но и местен господар или управител. Тези текстове отразяват напредването на държавното правораздаване за сметка на кръвното отмъщение, племенния съд и самоволната разправа. Няма обаче пряко доказателство, че сборниците са били прилагани без прекъсване през XIII–XIV век, затова те могат да служат само като сравнителен материал.

Византийското влияние се открива преди всичко в правните модели, а не в доказано пренасяне на една точно определена цариградска длъжност. Синтагмата на Матей Властар, съставена през първата половина на XIV век, е свързана с византийските усилия за централизиране на съдопроизводството, ограничаване на припокриващите се компетенции и разширяване на ролята на Църквата. Тогава се появяват генерални, или вселенски, съдии, известни и в Серската държава на деспот Йоан Углеша. Съществуването на славянски превод на Синтагмата обаче не е достатъчно, за да се приеме подобна институция и в България. Серската държава е била много по-близка до византийското административно устройство, а такава съдебна реформа би изисквала и специално подготвени служители.

По-подробен сравнителен материал дават сръбските договори с Дубровник, които уреждат подсъдността и състава на съдилища при спорове между сърби и рагузански търговци. Българските документи не съдържат толкова развита уредба. Договорът на цар Михаил II Асен с Рагуза предвижда български търговец, който има спор с рагузанец, да получи правосъдие без съдебни разноски и налог, при условие на взаимност. Клаузата показва, че съдебните такси са били достатъчно значими, за да станат предмет на международно споразумение. Тя подсказва и че подсъдността е зависела от властта върху съответната територия. За смесени българо-рагузански съдилища няма преки сведения, макар възможността за тяхното съществуване да не може да бъде изключена.

Сръбската грамота на крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. различава „велики и мали съдии“, градски съдии и жупски съдии, тоест магистрати на отделни териториални области. Сходно вътрешно разграничение е възможно и в България, но не е засвидетелствано. Българските грамоти не позволяват да се установи дали съдиите са били подредени в последователни инстанции, нито дали са съществували официални категории, съответстващи на сръбските. Сигурно е единствено, че съдии са действали в множествено число и че над местното правораздаване е стоял съдът на владетеля.

Законникът на Стефан Душан също може да се използва само предпазливо. Той урежда призоваването, подсъдността, изпълнението на решенията и съдействието, което властите и частните лица трябва да оказват. Посегателството и публичното унижаване на съдия са наказуеми, а на магистрата е забранено да взема облаги от населението. Законникът поставя правото над личната воля на владетеля: дори царят и неговото семейство могат да бъдат призовани, а съдията трябва да решава без страх от него. Тези положения не доказват сами по себе си българската практика, но общото византийско правно наследство прави вероятно съществуването на сходни принципи.

Във Второто българско царство не е имало съвременно разделение между съдебна, изпълнителна и административна власт. Много служители са можели да решават спорове, възникнали в областта на техните задължения. Същевременно длъжностното лице, наричано съдия, вероятно е имало по-широки функции от днешния съдия. Сравнителните правни текстове му приписват събиране на глоби, организиране на изпълнението, съхраняване на преписи от решенията и използване на помощта на други органи. Закон съдний людем дори представя съдията като непосредствен изпълнител на телесно наказание и прогонване. Макар тези сведения да не произхождат пряко от България през XIII–XIV век, те сочат към съчетание на правораздавателни, полицейски, фискални и изпълнителни правомощия.

Няма сведения как точно се е заемала длъжността. Нейният авторитет и държавният ѝ характер позволяват да се предполага назначаване от владетеля или от висш представител на властта, но това остава недоказано. Вероятно всеки съдия е действал в определена област, без да е ясно как са очертани тези райони и как са се отнасяли към териториите на други служители. Не може сигурно да се възстанови и мястото на съдията в придворната или административната рангова система. Не са известни негови отличителни знаци, печати или монети, нито конкретни лица, които безспорно да са носили длъжността.

През по-късния период владетелските дарения ограничават властта на обикновените съдии над някои манастирски владения и зависимото им население. Правораздаването там преминава към съответните манастирски или привилегировани власти, а редовите съдии нямат право дори да влизат в освободените земи. Това не премахва изцяло държавния надзор, защото по-висши служители, например кефалията — управител на град или област — запазват определени правомощия. Изворите показват съществуването на съдии през XIII–XIV век, но не посочват кога службата е била въведена или кога е изчезнала.

Думата „съдия“ е от същия славянски корен като „съд“ и глагола „съдити“ („съдя“). В защитната формула на Рилската грамота — тоест в частта, която забранява на длъжностни лица да нарушават дадените привилегии — са споменати „сѫдїе“. Рилската грамота, Мрачкият хрисовул и Виргинският хрисовул използват и думи за съд или правораздаване, а във Виргинския акт се срещат още „сѫдница“ и глаголът „сѫдити“. Хрисовулът е тържествен владетелски акт, потвърден със златен печат. Всички тези свидетелства показват, че са съществували съдии, съдебни места и съдебни действия, но не разкриват как точно е била устроена службата.

Не всяка средновековна употреба на думата „съдия“ обаче означава, че е имало държавна институция. Част от примерите се отнасят до Страшния съд, а библейските и книжовните преводи показват само колко разпространен е бил терминът. Такъв е и случаят с израза „велик съдия“ в славянски текст от Зограф. Гръцкият оригинал е от 1290 г., но самият превод е направен едва през XVI век, а изразът предава свободно гръцката титла „τὸν μέγαν εὐδομιαστήν“. Затова той не доказва, че в България е съществувала длъжност с име „велик съдия“. Не е известен и поименно засвидетелстван носител на съдийска служба във Второто българско царство.

Полезни сравнения дава законодателството от Първото българско царство. Славянската Еклога и Закон съдний людем съдържат правила за разследването, за свидетелските показания и за работата на княза и съдията. Тук „княз“ може да означава не само владетеля, но и местен господар или управител. Тези текстове показват как държавното правораздаване постепенно измества кръвното отмъщение, племенното съдилище и самоволната разправа. Но няма пряко доказателство, че тези сборници са били използвани без прекъсване през XIII–XIV век, затова могат да служат само като сравнителен материал.

Византийското влияние личи най-вече в правните модели, а не в сигурно пренесена точно определена цариградска длъжност. Синтагмата на Матей Властар, съставена през първата половина на XIV век, е свързана с византийските опити да се съсредоточи съдопроизводството, да се ограничат припокриващите се правомощия и да се засили ролята на Църквата. Тогава се появяват генерални, или вселенски, съдии, познати и в Серската държава на деспот Йоан Углеша. Самото съществуване на славянски превод на Синтагмата обаче не е достатъчно, за да приемем такава институция и в България. Серската държава е била много по-близка до византийското административно устройство, а подобна съдебна промяна би изисквала и специално подготвени служители.

По-ясен сравнителен материал дават сръбските договори с Дубровник. Те уреждат кой е компетентен да гледа делата и как да се съставят съдилища при спорове между сърби и рагузански търговци. Българските документи не съдържат толкова подробна уредба. Договорът на цар Михаил II Асен с Рагуза постановява български търговец, който има спор с рагузанец, да получи правосъдие без съдебни разноски и налог, ако има взаимност. Тази клауза показва, че съдебните такси са били достатъчно важни, за да станат част от международно споразумение. Тя подсказва и че подсъдността е зависела от властта върху съответната територия. За смесени българо-рагузански съдилища няма преки сведения, макар че не може да се изключи да са съществували.

Сръбската грамота на крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. разграничава „велики и мали съдии“, градски съдии и жупски съдии, тоест магистрати на отделни области. Подобно вътрешно деление е възможно и в България, но не е доказано. Българските грамоти не позволяват да разберем дали съдиите са били подредени в последователни инстанции, нито дали е имало официални категории, каквито виждаме в Сърбия. Сигурно е само, че е имало много съдии и че над местното правораздаване е стоял съдът на владетеля.

И Законникът на Стефан Душан може да се използва само с внимание. В него се уреждат призоваването, подсъдността, изпълнението на решенията и помощта, която властите и частните лица трябва да оказват. Посегателството срещу съдия и публичното му унижаване се наказват, а на магистрата е забранено да взема облаги от населението. Законникът поставя правото над личната воля на владетеля: дори царят и семейството му могат да бъдат призовани, а съдията трябва да решава без страх от него. Само тези текстове не доказват българската практика, но общото византийско правно наследство прави вероятно да са съществували сходни принципи.

Във Второто българско царство не е имало днешното разделение между съдебна, изпълнителна и административна власт. Много служители са могли да решават спорове, които възникват в кръга на техните задължения. Същевременно длъжностното лице, наричано съдия, вероятно е имало по-широки функции от днешния съдия. Сравнителните правни текстове му приписват събиране на глоби, организиране на изпълнението, пазене на преписи от решенията и използване на помощта на други органи. Закон съдний людем дори представя съдията като пряк изпълнител на телесно наказание и прогонване. Макар тези сведения да не идват пряко от България през XIII–XIV век, те насочват към съчетание на правораздавателни, полицейски, фискални и изпълнителни правомощия.

Няма сведения как точно се е получавала длъжността. Поради нейния авторитет и държавен характер може да се предполага, че назначаването е ставало от владетеля или от по-висш представител на властта, но това не е доказано. Вероятно всеки съдия е действал в определена област, без да знаем как са били очертани тези райони и как са се свързвали с териториите на други служители. Не може сигурно да се възстанови и мястото на съдията в придворната или административната йерархия. Не са известни негови знаци на длъжността, печати или монети, нито конкретни лица, които със сигурност да са я носили.

В по-късния период владетелските дарения ограничават властта на обикновените съдии над някои манастирски владения и зависимото към тях население. Там правораздаването преминава към съответните манастирски или привилегировани власти, а редовите съдии нямат право дори да влизат в освободените земи. Това не премахва напълно държавния контрол, защото по-висши служители, например кефалията — управител на град или област — запазват определени правомощия. Изворите показват, че съдии е имало през XIII–XIV век, но не казват кога службата е била създадена или кога е изчезнала.

В няколко царски грамоти от Второто българско царство се срещат думи за съд и съдии. Това показва, че е имало съдии, съдебни места и дела. Но не показва точно как е била устроена службата.

Не всяка такава дума значи държавен съдия. Понякога става дума за Божия съд или за книжовен превод. Затова не може да се докаже, че е имало длъжност „велик съдия“ в България. Не е известен и сигурно назован български съдия от това време.

Старите закони от Първото българско царство помагат за сравнение. Те показват как държавното правораздаване е изместило кръвното отмъщение и самоволната разправа. Но няма сигурно доказателство, че тези закони са били ползвани без прекъсване и по-късно.

Влиянието от Византия е важно. Там властта се е опитвала да събере съда в по-ясен ред. Подобни промени се виждат и в Сърбия. Но славянският превод на такива текстове не значи, че същото е имало и в България.

Има и договори с Дубровник. Те показват, че съдебните такси са били важни и че спорът се е решавал според земята, където е станал. В договор на цар Михаил II Асен с Рагуза се казва, че български търговец трябва да получи съд без такси, ако има взаимност. За смесени съдилища няма сигурни данни.

Сръбският законник от 1300 г. показва повече подробности. Там има различни съдии и ясни правила. В България такива точни сведения липсват. Знае се само, че е имало много съдии и че над местния съд е стоял съдът на владетеля.

През Второто българско царство съдията вероятно е имал повече права от днешния съдия. Той може да е събирал глоби, да е помагал за изпълнение на решенията и дори да е имал и други властови задачи. Но не знаем точно как е бил назначаван и къде точно е действал.

По-късно някои манастири получават дарения и обикновените съдии губят власт там. Все пак висши управители запазват част от правата. Изворите показват, че съдии е имало през XIII и XIV век, но не казват кога точно е започнала или свършила службата им.