Средновековното правораздаване било част от административната дейност, а не самостоятелна съдебна власт. Под влияние на късноримските служебни практики и на по-стари местни традиции длъжностните лица решавали спорове, свързани с поверените им военни, финансови и други задачи, и налагали наказания при нарушения в съответната област. Съдебните райони обикновено следвали административно-териториалното деление, а областните управители имали както управленски, така и правораздавателни правомощия. Споровете, които днес биха били определени като граждански, по правило се разглеждали от местните власти на равнище, съответстващо на положението на страните. Църквата разполагала със собствена широка юрисдикция, особено по въпросите на личния статус и брака; брачните дела били изцяло в нейната компетентност.
Наред с това запазените документи изрично споменават съдии като специализирани магистрати. Тяхното съществуване не означава, че е имало обособена съдебна система: съдиите оставали част от администрацията и можели да получават финансови или други несъдебни задачи. Сходен модел е познат във Византия, където при темната организация „κριτής“ — критис, тоест съдия — можел да оглавява гражданското управление на тема, военно-административна област. Тази византийска практика помага да се разбере съчетаването на съдебни и управленски функции, но ограничените български сведения не позволяват да се възстанови точна йерархия или напълно самостоятелна съдийска служба.
Не съществувала и полиция в съвременния смисъл. Поддържането на реда било разпределено между различни административни, финансови и охранителни органи. Градовете можели да имат стража и свързани с нея служители, но крепости и затвори били охранявани и от местното население като ангарийно задължение, тоест като принудително полагана обществена служба. Следователно охранителните функции не били съсредоточени в единна професионална институция.
Сред длъжностите, за които могат да се предполагат подобни задачи, са топшикала и ватака. Изворите за тях са твърде малко и не изясняват нито мястото им в служебната йерархия, нито пълния обхват на задълженията им. Възможно е да са изпълнявали и дейности извън охраната на реда, но сигурно установимата страна на службата им е именно полицейската. Поради това съдиите, топшикала и ватака се разглеждат заедно само като условна група, а не като членове на единна съдебно-полицейска система.
В средновековието правораздаването не било отделна съдебна власт, а част от административната работа. Под влияние на късноримските служебни практики и на по-стари местни традиции длъжностните лица решавали спорове, свързани с военните, финансовите и другите им поверени задачи, и наказвали нарушенията в съответната област. Обикновено съдебните области следвали административно-териториалното деление, а областните управители имали и управленски, и правораздавателни правомощия. Споровете, които днес бихме нарекли граждански, по правило се разглеждали от местната власт на равнище, което отговаряло на положението на страните. Църквата имала свои широки правомощия, най-вече по въпросите на личния статус и брака; брачните дела изцяло били в нейните ръце.
В запазените документи обаче изрично се споменават и съдии като специални магистрати. Това не значи, че е съществувала отделна съдебна система. Съдиите пак били част от администрацията и можели да получават и финансови или други несъдебни задачи. Подобен модел е познат и във Византия, където при темната организация „κριτής“ — критис, тоест съдия — можел да стои начело и на гражданското управление на тема, тоест военно-административна област. Този византийски пример помага да се разбере как съдебните и управленските функции се съчетавали. Но оскъдните български сведения не позволяват да се възстанови точна йерархия или напълно самостоятелна съдийска служба.
Не е имало и полиция в съвременния смисъл. Редът се поддържал от различни административни, финансови и охранителни органи. Градовете можели да имат стража и служители към нея, но крепостите и затворите се пазели и от местното население като ангарийно задължение, тоест като принудително обществено служене. Затова охранителните функции не били съсредоточени в една обща професионална институция.
Към длъжностите, за които може да се предположи, че са имали такива задачи, спадат топшикала и ватака. За тях изворите са твърде малко и не показват нито мястото им в служебната йерархия, нито пълния обхват на задълженията им. Възможно е да са вършели и други неща освен охрана на реда, но сигурно установимата страна на службата им е именно полицейската. Затова съдиите, топшикала и ватака се разглеждат заедно само като условна група, а не като части от една обща съдебно-полицейска система.
В Средновековието правосъдието не било отделна власт. То било част от управлението. Местните управители решавали спорове и наказвали при нарушения. Често те гледали делата според мястото и положението на хората.
Църквата имала свои права. Тя решавала много въпроси за личния живот и най-вече за брака. Брачните дела били изцяло нейна работа.
Имало и съдии като специални служители, но те не били отделни от управлението. Нямало и полиция в днешния смисъл. Редът се пазел от различни хора и служби. Понякога градска стража, а друг път местните хора пазели крепости и затвори като задължение. Някои други длъжности също може да са имали такава роля, но изворите за това са малко.