Вестители и съобщения

Под това общо название се обединяват различни служители, свързани с предаването на известия и с пътуването между владетелския център и провинциите. Данните идват главно от защитните формули на хрисовули — скрепени със златен печат владетелски грамоти, които освобождават дадени манастири и владения от намесата на определени чиновници. В тях се срещат апокрисиарии, изгончии и находници. Запазеният списък несъмнено е непълен и не позволява тези лица да бъдат разглеждани като цялата съобщителна администрация на Второто българско царство.

Изворите не разкриват подчинението, вътрешната йерархия или точното разпределение на задачите между отделните служители. Не е известно и как съобщителната дейност е била съгласувана с поддържането на пътищата, с местната власт и с централното управление. Част от термините и документалните формули са гръцки, но това не е достатъчно, за да се възстанови пряко заимствана византийска пощенска организация или да се определят разликите между нея и българската практика. Възможно е конни военни подразделения да са подпомагали пренасянето на известия и смяната на животните по пътя, но за съществуването на сигурно засвидетелствана мрежа от станции няма достатъчно сведения.

Присъствието на тези служители в защитните клаузи показва, че изпълнението на техните задачи можело да създава тежести за населението. Те вероятно не събирали редовни данъци, но при пътуване можели да изискват превоз, животни, храна, фураж и подслон. Затова грамотите ги поставят редом с фискални и други длъжностни лица, чийто достъп до освободените владения бил ограничаван. Съобщителната система следователно зависела не само от специализирани пратеници, но и от повинностите на общностите по техния маршрут.

Основна такава повинност била „подклада“ — задължително предоставяне на транспорт за държавни нужди. Тя обслужвала пътуващи чиновници и войски, а вероятно и пренасянето на данъци в натура. Сръбска грамота на Стефан Душан съдържа израза „прокода поклисарь“, свързващ подобно транспортно задължение с пратеник. В грамота на Мирчо Стари от 11 май 1409 г. се споменават „подкоза“ и „подклада“, вероятно като сродни повинности. В Сърбия са познати и названията „прокода“, „покозъ“ и „поносъ“, докато „подкладъ“, макар засвидетелствано там, изглежда по-нетипично. Сходна балканска практика продължава през османската епоха под названието „возарлък“.

Пътуващите служители можели да се ползват и от „псомоземия“ — повинност за предоставяне на хранителни продукти. В документите тя понякога е назована с гръцкия термин, а друг път са изброени конкретни припаси като хляб, вино и зоб. Друга тежест, „приселница“, включвала настаняване и по-общо обслужване на преминаващи представители на властта. Тези задължения не били предназначени единствено за съобщителната служба: най-голям потребител на транспорт и снабдяване била армията. Пратениците обаче неизбежно се възползвали от същата система, тъй като служебната им дейност изисквала постоянно придвижване в страната или извън нея.

Една месемврийска грамота за манастира „Св. Богородица Елеуса“ съдържа неясната гръцка дума „βάρξ“. Мястото ѝ в защитна формула допуска предположението, че се обозначава някакъв служител, на когото е забранено да безпокои манастирските владения. Предлагани са обаче твърде различни тълкувания — от лице, свързано с плащания или събиране на вземания, до смутител или скитник. Гръцкият текст не позволява да се възстанови сигурно название на длъжност, поради което това свидетелство може да се използва само с голяма предпазливост.

Не са известни отличителни знаци, печати или монети, които могат уверено да се свържат с тези служители, нито има достатъчно данни за ранга им. Документите на Второто българско царство доказват съществуването на различни вестители и длъжностни лица, обслужващи връзките, но не дават точна начална или крайна дата за общата институция. Свидетелствата от съседни държави и грамотата от 1409 г. показват по-дългия живот на транспортните повинности, а не непременно непрекъснато съществуване на определена българска служба. Поради оскъдността на изворите организацията на съобщенията, отношенията между централните и местните органи и възможната връзка с военната конна структура остават неясни.