Вестители и съобщения

Под това общо название се обединяват различни служители, свързани с предаването на известия и с пътуването между владетелския център и провинциите. Данните идват главно от защитните формули на хрисовули — скрепени със златен печат владетелски грамоти, които освобождават дадени манастири и владения от намесата на определени чиновници. В тях се срещат апокрисиарии, изгончии и находници. Запазеният списък несъмнено е непълен и не позволява тези лица да бъдат разглеждани като цялата съобщителна администрация на Второто българско царство.

Изворите не разкриват подчинението, вътрешната йерархия или точното разпределение на задачите между отделните служители. Не е известно и как съобщителната дейност е била съгласувана с поддържането на пътищата, с местната власт и с централното управление. Част от термините и документалните формули са гръцки, но това не е достатъчно, за да се възстанови пряко заимствана византийска пощенска организация или да се определят разликите между нея и българската практика. Възможно е конни военни подразделения да са подпомагали пренасянето на известия и смяната на животните по пътя, но за съществуването на сигурно засвидетелствана мрежа от станции няма достатъчно сведения.

Присъствието на тези служители в защитните клаузи показва, че изпълнението на техните задачи можело да създава тежести за населението. Те вероятно не събирали редовни данъци, но при пътуване можели да изискват превоз, животни, храна, фураж и подслон. Затова грамотите ги поставят редом с фискални и други длъжностни лица, чийто достъп до освободените владения бил ограничаван. Съобщителната система следователно зависела не само от специализирани пратеници, но и от повинностите на общностите по техния маршрут.

Основна такава повинност била „подклада“ — задължително предоставяне на транспорт за държавни нужди. Тя обслужвала пътуващи чиновници и войски, а вероятно и пренасянето на данъци в натура. Сръбска грамота на Стефан Душан съдържа израза „прокода поклисарь“, свързващ подобно транспортно задължение с пратеник. В грамота на Мирчо Стари от 11 май 1409 г. се споменават „подкоза“ и „подклада“, вероятно като сродни повинности. В Сърбия са познати и названията „прокода“, „покозъ“ и „поносъ“, докато „подкладъ“, макар засвидетелствано там, изглежда по-нетипично. Сходна балканска практика продължава през османската епоха под названието „возарлък“.

Пътуващите служители можели да се ползват и от „псомоземия“ — повинност за предоставяне на хранителни продукти. В документите тя понякога е назована с гръцкия термин, а друг път са изброени конкретни припаси като хляб, вино и зоб. Друга тежест, „приселница“, включвала настаняване и по-общо обслужване на преминаващи представители на властта. Тези задължения не били предназначени единствено за съобщителната служба: най-голям потребител на транспорт и снабдяване била армията. Пратениците обаче неизбежно се възползвали от същата система, тъй като служебната им дейност изисквала постоянно придвижване в страната или извън нея.

Една месемврийска грамота за манастира „Св. Богородица Елеуса“ съдържа неясната гръцка дума „βάρξ“. Мястото ѝ в защитна формула допуска предположението, че се обозначава някакъв служител, на когото е забранено да безпокои манастирските владения. Предлагани са обаче твърде различни тълкувания — от лице, свързано с плащания или събиране на вземания, до смутител или скитник. Гръцкият текст не позволява да се възстанови сигурно название на длъжност, поради което това свидетелство може да се използва само с голяма предпазливост.

Не са известни отличителни знаци, печати или монети, които могат уверено да се свържат с тези служители, нито има достатъчно данни за ранга им. Документите на Второто българско царство доказват съществуването на различни вестители и длъжностни лица, обслужващи връзките, но не дават точна начална или крайна дата за общата институция. Свидетелствата от съседни държави и грамотата от 1409 г. показват по-дългия живот на транспортните повинности, а не непременно непрекъснато съществуване на определена българска служба. Поради оскъдността на изворите организацията на съобщенията, отношенията между централните и местните органи и възможната връзка с военната конна структура остават неясни.

Под това общо название се събират различни служители, които са свързани с предаването на известия и с пътуването между владетелския център и провинциите. Данните за тях идват най-вече от защитните клаузи в хрисовули — това са владетелски грамоти със златен печат, които освобождават дадени манастири и владения от намесата на определени чиновници. В тях се срещат апокрисиарии, изгончии и находници. Запазеният списък със сигурност не е пълен. Затова тези лица не могат да се приемат като цялата съобщителна администрация на Второто българско царство.

Изворите не казват на кого са подчинени тези служители, каква е вътрешната им йерархия и как точно са си разделяли задачите. Не знаем и как съобщителната дейност е била свързана с поддръжката на пътищата, с местната власт и с централното управление. Част от термините и формулите в документите са на гръцки. Но само това не стига, за да се говори за пряко взета от Византия пощенска организация или за ясни разлики между нея и българската практика. Възможно е конни военни части да са помагали за пренасянето на известия и за смяната на животните по пътя. Все пак няма достатъчно сведения, за да се каже, че е съществувала сигурно засвидетелствана мрежа от станции.

Появата на тези служители в защитните формули показва, че работата им е можела да тежи на населението. Вероятно те не са събирали редовни данъци, но при пътуване са можели да искат превоз, животни, храна, фураж и подслон. Затова грамотите ги поставят редом с данъчни и други длъжностни лица, на които е бил ограничаван достъпът до освободените владения. Значи съобщителната система е разчитала не само на специални пратеници, но и на задълженията на общностите по пътя им.

Най-важната такава повинност е била „подклада“ — задължението да се дава транспорт за държавни нужди. То е обслужвало пътуващи чиновници и войски, а вероятно и пренасянето на данъци в натура. В една сръбска грамота на Стефан Душан се среща изразът „прокода поклисарь“, който свързва подобно транспортно задължение с пратеник. В грамота на Мирчо Стари от 11 май 1409 г. са споменати „подкоза“ и „подклада“, вероятно като сродни повинности. В Сърбия са известни и названията „прокода“, „покозъ“ и „поносъ“, докато „подкладъ“, макар да е засвидетелствано там, изглежда по-рядко. Подобна балканска практика продължава и през османската епоха под името „возарлък“.

Пътуващите служители са можели да ползват и „псомоземия“ — това е повинност за даване на хранителни продукти. В документите тя понякога е означена с гръцкия термин, а друг път са изброени конкретни неща като хляб, вино и зоб. Друга тежест, „приселница“, е включвала подслон и по-общо обслужване на преминаващи хора на властта. Тези задължения не били само за съобщителната служба. Най-големият потребител на транспорт и снабдяване била армията. Но и пратениците неизбежно са се възползвали от същата система, защото службата им е изисквала постоянно движение из страната или извън нея.

Една месемврийска грамота за манастира „Св. Богородица Елеуса“ съдържа неясната гръцка дума „βάρξ“. Понеже думата стои в защитна формула, може да се предположи, че става дума за някакъв служител, на когото е забранено да безпокои манастирските владения. Предлагани са обаче много различни обяснения — от човек, свързан с плащания или събиране на вземания, до смутител или скитник. Гръцкият текст не позволява сигурно да се възстанови названието на длъжност. Затова това свидетелство трябва да се използва с много голяма предпазливост.

Не са известни отличителни знаци, печати или монети, които със сигурност да се свържат с тези служители, нито има достатъчно данни за ранга им. Документите на Второто българско царство показват, че е имало различни вестители и длъжностни лица, които са поддържали връзките. Но те не дават точна начална или крайна дата за общата институция. Свидетелствата от съседни държави и грамотата от 1409 г. показват по-дългия живот на транспортните повинности, а не непременно непрекъснатото съществуване на определена българска служба. Заради бедността на изворите остават неясни организацията на съобщенията, връзките между централните и местните органи и възможната връзка с военната конна структура.

Във Второто българско царство е имало различни служители, които носели вести и пътували между столицата и областите. За тях знаем най-вече от защитни клаузи в владетелски грамоти със златен печат. Но данните са малко и не показват цялата система.

Когато пътували, тези хора можели да натоварват местното население. Искали превоз, животни, храна, фураж и подслон. Важна такава повинност била „подклада“ — задължение да се даде транспорт за държавни нужди. Подобни задължения се срещат и в Сърбия, а по-късно и през османско време.

Не знаем точно как са били подредени тези служители и дали е имало ясна мрежа от станции. Една месемврийска грамота за манастира „Св. Богородица Елеуса“ има и неясна дума, но тя не може да се тълкува сигурно. Затова знаем, че е имало служба за връзка и пътуване, но не и как точно е работела.