Граматик

Названието произлиза от гръцкото γραμματικός и е свързано с писането, книжовността и образоваността. Значението му се променя според времето и средата: то може да посочва служител в канцелария, професионален писач или просто грамотен и учен човек. Българските свидетелства съдържат почти само имена, придружени от думата „граматик“, без описание на служебни задължения. Поради това отделните споменавания не могат автоматично да се приемат за доказателство за държавна длъжност.

Най-близкият образец е византийският grammatikos. В императорската канцелария такива писмени служители участвали в съставянето на владетелските актове и можели да записват текст, диктуван от василевса. Службата била сравнително скромна и не заемала установено място в официалната рангова система, но давала на млади образовани хора достъп до администрацията. Михаил Псел и Никита Хониат са сред известните личности, започнали кариерата си като граматици. Подобни секретари работели и при провинциални управители, макар положението и всекидневните им задачи да не са били непременно същите като при двора.

Сходни служители са познати и в други балкански канцеларии. В грамота на босненския бан Матей Нинослав от 1235 г. Десое се представя като негов „грамотчи“ и като писач на документа, но такова обозначение се среща рядко в сръбската и босненската владетелска практика. На север от Дунав граматикът е засвидетелстван във Влашко през 1415 г. и в Молдова през 1422 г.; там той бил подчинен на великия логотет и подготвял господарски актове. По-късно службата получила няколко степени и се запазила до XIX в., когато названието можело да означава първи владетелски секретар. Съществуването на дияци, писари и урикари в същите канцеларии показва, че писмената работа се разпределяла между различни длъжности, които не бива да се смятат за напълно еднакви.

По аналогия с тези институции българският граматик може да бъде определен предпазливо като секретар, участващ в съставянето и изписването на официални документи. В царската канцелария вероятно е имало хора с различна езикова подготовка, особено за славянски и гръцки текстове. Възможно е наред с граматиците да са работили и служители, наричани писари, но за такава отделна българска длъжност няма пряко свидетелство. Граматици вероятно са били използвани не само в Търново, а и от местни управители и висши духовници.

Името Георги граматик се среща няколко пъти в материали от Битолско от втората половина на XII в. Областта тогава била под византийска власт, а средата, в която се появява името, не подсказва близост до български владетелски двор; затова този Георги не е надеждно свидетелство за институция на Второто българско царство. По-сигурна връзка с българската държава предлага гръцка приписка във ватикански ръкопис. Тя е датирана в 1342–1343 г., но свързва покупката на книгата от Теодор граматик с времето след татарско нападение и с царуването на Калиман Асен I, син на Иван Асен II. Така Теодор е поставен в българска политическа среда, макар съотношението между датата на бележката и по-ранната вътрешна хронология да затруднява точното датиране на дейността му. Други сведения за него липсват.

Васа граматик е известен от приписка, в която се споменават монахът Аркадий и преславският митрополит Висарион. Тези имена насочват към района на Преслав, останал важен административен и културен център и след преместването на столицата. Васа е живял около средата или през втората половина на XIII в. и вероятно е бил активен през последните години на Константин Тих Асен. Той не е назован като духовник, но очевидно е имал връзки с висшето местно духовенство. Възможно е да е бил секретар на провинциален управител или на църковен предстоятел, без да може да се реши към коя канцелария е принадлежал.

Каменен надпис от Невша, датиран широко в XIII–XIV в., вероятно съдържа името Хинат граматик. Част от блока е изгубена и думата е възстановена от непълно запазения ѝ край, поради което четенето и служебният смисъл остават несигурни. Графит от Червен дава само името Иван и званието граматик, без допълнителни сведения. В пещера с два гроба при Иваново е оставен надпис от лице, чието име се чете като Доброта, а също е предлагано четенето Декота. Религиозната среда и липсата на официален контекст не позволяват да се установи дали то е било държавен служител, но мястото сочи по-скоро към провинциална дейност.

Друг ивановски надпис събира имената на Дан, Детко и Радослав, определяни като граматици. Вероятно те са били съвременници и са работили в една и съща среда, но за произхода, службата и отношенията им не е запазена информация. Върху стенописите при Иваново се разпознава и почти унищожен надпис с думите „три граматици“. Той потвърждава присъствието на хора с такова обозначение около големия скален манастирски комплекс, но не позволява по-конкретни заключения. Несигурното състояние на много от местните надписи налага предпазливост при тяхното тълкуване.

Най-обсъжданото свидетелство от Иваново е надписът на Иво граматик, съставен след смъртта на цар Георги Тертер II през 1322 г. В него Иво съобщава, че е дошъл от „Романия“, тоест от земи в Тракия, свързвани с Византия. Това не доказва, че е бил роден там; възможно е да е произхождал от западните български земи. Смъртта на царя и последвалата „беда“ позволяват предположението, че Иво е бил светски служител от царския двор, останал без покровител. Повреденият текст обаче има различни прочити. Според единия Иво избягал в манастира „Св. Архангели“ и бил замонашен от архимандрит Дионисий; според другия той вече бил изпратен в обителта, където научил за събитията, а после благодарил на Дионисий и му оставил коня си. И двете тълкувания го представят първоначално като външен на монашеската общност светски човек, но само първото подкрепя по-силно определянето му като бивш царски граматик.

Съвкупността от данните прави съществуването на граматици във Второто българско царство вероятно, но не разкрива единна и строго уредена длъжност. Разположението на повечето надписи извън Търново подсказва, че значителна част от известните лица са работили в провинциални или църковни средища. В същото време един писач, книжовник или образован мирянин също можел да носи това обозначение. Българският граматик не е засвидетелстван на определено стъпало в дворцовата йерархия и за него не са известни специални одежди, отличителни знаци, служебни печати или изображения върху монети. Ако институцията е следвала византийския модел, тя вероятно е била практическа секретарска служба, а не високо почетно достойнство.

След османското завоевание думата продължава да се среща често в ръкописи от XV–XVIII в. Тогава с нея обикновено се означават преписвачи, съставители на текстове или образовани хора, а не служители на несъществуващата вече българска държава. Поради тази промяна късните употреби не доказват институционална приемственост. Граматикът като разпознаваема част от държавната администрация изчезва най-късно с края на Второто българско царство, докато думата оцелява с по-широко книжовно значение.