Граматик

Названието произлиза от гръцкото γραμματικός и е свързано с писането, книжовността и образоваността. Значението му се променя според времето и средата: то може да посочва служител в канцелария, професионален писач или просто грамотен и учен човек. Българските свидетелства съдържат почти само имена, придружени от думата „граматик“, без описание на служебни задължения. Поради това отделните споменавания не могат автоматично да се приемат за доказателство за държавна длъжност.

Най-близкият образец е византийският grammatikos. В императорската канцелария такива писмени служители участвали в съставянето на владетелските актове и можели да записват текст, диктуван от василевса. Службата била сравнително скромна и не заемала установено място в официалната рангова система, но давала на млади образовани хора достъп до администрацията. Михаил Псел и Никита Хониат са сред известните личности, започнали кариерата си като граматици. Подобни секретари работели и при провинциални управители, макар положението и всекидневните им задачи да не са били непременно същите като при двора.

Сходни служители са познати и в други балкански канцеларии. В грамота на босненския бан Матей Нинослав от 1235 г. Десое се представя като негов „грамотчи“ и като писач на документа, но такова обозначение се среща рядко в сръбската и босненската владетелска практика. На север от Дунав граматикът е засвидетелстван във Влашко през 1415 г. и в Молдова през 1422 г.; там той бил подчинен на великия логотет и подготвял господарски актове. По-късно службата получила няколко степени и се запазила до XIX в., когато названието можело да означава първи владетелски секретар. Съществуването на дияци, писари и урикари в същите канцеларии показва, че писмената работа се разпределяла между различни длъжности, които не бива да се смятат за напълно еднакви.

По аналогия с тези институции българският граматик може да бъде определен предпазливо като секретар, участващ в съставянето и изписването на официални документи. В царската канцелария вероятно е имало хора с различна езикова подготовка, особено за славянски и гръцки текстове. Възможно е наред с граматиците да са работили и служители, наричани писари, но за такава отделна българска длъжност няма пряко свидетелство. Граматици вероятно са били използвани не само в Търново, а и от местни управители и висши духовници.

Името Георги граматик се среща няколко пъти в материали от Битолско от втората половина на XII в. Областта тогава била под византийска власт, а средата, в която се появява името, не подсказва близост до български владетелски двор; затова този Георги не е надеждно свидетелство за институция на Второто българско царство. По-сигурна връзка с българската държава предлага гръцка приписка във ватикански ръкопис. Тя е датирана в 1342–1343 г., но свързва покупката на книгата от Теодор граматик с времето след татарско нападение и с царуването на Калиман Асен I, син на Иван Асен II. Така Теодор е поставен в българска политическа среда, макар съотношението между датата на бележката и по-ранната вътрешна хронология да затруднява точното датиране на дейността му. Други сведения за него липсват.

Васа граматик е известен от приписка, в която се споменават монахът Аркадий и преславският митрополит Висарион. Тези имена насочват към района на Преслав, останал важен административен и културен център и след преместването на столицата. Васа е живял около средата или през втората половина на XIII в. и вероятно е бил активен през последните години на Константин Тих Асен. Той не е назован като духовник, но очевидно е имал връзки с висшето местно духовенство. Възможно е да е бил секретар на провинциален управител или на църковен предстоятел, без да може да се реши към коя канцелария е принадлежал.

Каменен надпис от Невша, датиран широко в XIII–XIV в., вероятно съдържа името Хинат граматик. Част от блока е изгубена и думата е възстановена от непълно запазения ѝ край, поради което четенето и служебният смисъл остават несигурни. Графит от Червен дава само името Иван и званието граматик, без допълнителни сведения. В пещера с два гроба при Иваново е оставен надпис от лице, чието име се чете като Доброта, а също е предлагано четенето Декота. Религиозната среда и липсата на официален контекст не позволяват да се установи дали то е било държавен служител, но мястото сочи по-скоро към провинциална дейност.

Друг ивановски надпис събира имената на Дан, Детко и Радослав, определяни като граматици. Вероятно те са били съвременници и са работили в една и съща среда, но за произхода, службата и отношенията им не е запазена информация. Върху стенописите при Иваново се разпознава и почти унищожен надпис с думите „три граматици“. Той потвърждава присъствието на хора с такова обозначение около големия скален манастирски комплекс, но не позволява по-конкретни заключения. Несигурното състояние на много от местните надписи налага предпазливост при тяхното тълкуване.

Най-обсъжданото свидетелство от Иваново е надписът на Иво граматик, съставен след смъртта на цар Георги Тертер II през 1322 г. В него Иво съобщава, че е дошъл от „Романия“, тоест от земи в Тракия, свързвани с Византия. Това не доказва, че е бил роден там; възможно е да е произхождал от западните български земи. Смъртта на царя и последвалата „беда“ позволяват предположението, че Иво е бил светски служител от царския двор, останал без покровител.

Повреденият текст обаче има различни прочити. Според единия Иво избягал в манастира „Св. Архангели“ и бил замонашен от архимандрит Дионисий; според другия той вече бил изпратен в обителта, където научил за събитията, а после благодарил на Дионисий и му оставил коня си. И двете тълкувания го представят първоначално като външен на монашеската общност светски човек, но само първото подкрепя по-силно определянето му като бивш царски граматик.

Съвкупността от данните прави съществуването на граматици във Второто българско царство вероятно, но не разкрива единна и строго уредена длъжност. Разположението на повечето надписи извън Търново подсказва, че значителна част от известните лица са работили в провинциални или църковни средища. В същото време един писач, книжовник или образован мирянин също можел да носи това обозначение. Българският граматик не е засвидетелстван на определено стъпало в дворцовата йерархия и за него не са известни специални одежди, отличителни знаци, служебни печати или изображения върху монети. Ако институцията е следвала византийския модел, тя вероятно е била практическа секретарска служба, а не високо почетно достойнство.

След османското завоевание думата продължава да се среща често в ръкописи от XV–XVIII в. Тогава с нея обикновено се означават преписвачи, съставители на текстове или образовани хора, а не служители на несъществуващата вече българска държава. Поради тази промяна късните употреби не доказват институционална приемственост. Граматикът като разпознаваема част от държавната администрация изчезва най-късно с края на Второто българско царство, докато думата оцелява с по-широко книжовно значение.

Названието идва от гръцкото γραμματικός и е свързано с писането, книжовността и учеността. Смисълът му се мени според времето и мястото. То може да означава служител в канцелария, професионален писач или просто грамотен и образован човек. В българските извори почти винаги се срещат само имена с добавката „граматик“, без обяснение какви точно са били задълженията на тези хора. Затова отделните споменавания не могат автоматично да се приемат като доказателство за държавна длъжност.

Най-близкият пример е византийският grammatikos. В императорската канцелария такива писмени служители участвали в изготвянето на владетелски актове и понякога записвали текст, диктуван от василевса. Положението им било сравнително скромно и не им давало точно определено място в официалната ранкова система, но отваряло път на млади образовани хора към администрацията. Сред известните личности, започнали така, са Михаил Псел и Никита Хониат. Подобни секретари работели и при областни управители, макар че рангът им и ежедневните им задачи не били непременно същите като при двора.

Подобни служители са познати и в други балкански канцеларии. В грамота на босненския бан Матей Нинослав от 1235 г. Десое се представя като негов „грамотчи“ и като човекът, който е написал документа. Но такова название се среща рядко в сръбската и босненската владетелска практика. На север от Дунав граматикът е засвидетелстван във Влашко през 1415 г. и в Молдова през 1422 г. Там той бил подчинен на великия логотет и подготвял господарски актове. По-късно службата имала няколко степени и се запазила до XIX в., когато думата можела да означава първи владетелски секретар. В същите канцеларии имало и дияци, писари и урикари, което показва, че писмената работа се разпределяла между различни длъжности и те не бива да се смятат за напълно еднакви.

По тази аналогия българският граматик може предпазливо да се определи като секретар, който участва в изготвянето и изписването на официални документи. В царската канцелария вероятно е имало хора с различна езикова подготовка, особено за славянски и гръцки текстове. Възможно е до граматиците да са работили и служители, наричани писари, но за отделна българска длъжност с такова име няма пряко свидетелство. Граматици вероятно са служили не само в Търново, а и при местни управители и висши духовници.

Името Георги граматик се среща няколко пъти в материали от Битолско от втората половина на XII в. По това време областта е била под византийска власт, а средата, в която се появява името, не показва близост до български владетелски двор. Затова този Георги не е надеждно доказателство за институция на Второто българско царство. По-сигурна връзка с българската държава дава една гръцка приписка във ватикански ръкопис. Тя е датирана в 1342–1343 г., но свързва купуването на книгата от Теодор граматик с времето след татарско нападение и с царуването на Калиман Асен I, син на Иван Асен II. Така Теодор е поставен в българска политическа среда, макар че разминаването между датата на бележката и по-ранната вътрешна хронология пречи да се определи точно кога е действал. За него няма други сведения.

Васа граматик е известен от приписка, в която се споменават монахът Аркадий и преславският митрополит Висарион. Тези имена насочват към района на Преслав, който и след преместването на столицата остава важен административен и културен център. Васа е живял около средата или през втората половина на XIII в. и вероятно е бил действащ през последните години на Константин Тих Асен. Той не е назован като духовник, но очевидно е имал връзки с висшето местно духовенство. Възможно е да е бил секретар на областен управител или на църковен предстоятел, без да може да се каже към коя канцелария е принадлежал.

Каменен надпис от Невша, който обикновено се датира широко в XIII–XIV в., вероятно съдържа името Хинат граматик. Част от камъка е загубена и думата е възстановена по нейния непълен край, затова четенето и служебният смисъл остават несигурни. Един графит от Червен дава само името Иван и званието граматик, без други подробности. В пещера с два гроба при Иваново има надпис от човек, чието име се чете като Доброта, а е предлагано и четенето Декота. Понеже мястото е религиозно и липсва официален контекст, не може да се установи дали този човек е бил държавен служител, но всичко по-скоро сочи към дейност в провинцията.

Друг ивановски надпис събира имената на Дан, Детко и Радослав, които са посочени като граматици. Най-вероятно те са били съвременници и са работили в една и съща среда, но за техния произход, служба и отношения няма запазена информация. В стенописите при Иваново се разпознава и почти унищожен надпис с думите „три граматици“. Той потвърждава, че хора с такова обозначение е имало около големия скален манастирски комплекс, но не позволява по-точни изводи. Лошото състояние на много от местните надписи налага много внимателно тълкуване.

Най-обсъжданото свидетелство от Иваново е надписът на Иво граматик, съставен след смъртта на цар Георги Тертер II през 1322 г. В него Иво казва, че е дошъл от „Романия“, тоест от земи в Тракия, свързвани с Византия. Това не доказва, че е роден там; възможно е да е произхождал и от западните български земи. Смъртта на царя и последвалата „беда“ позволяват да се предположи, че Иво е бил светски служител от царския двор, който е останал без закрила.

Повреденият текст обаче допуска различни прочити. Според единия Иво избягал в манастира „Св. Архангели“ и бил замонашен от архимандрит Дионисий. Според другия той вече бил изпратен в манастира, там научил за събитията и после благодарил на Дионисий, като му оставил коня си. И в двата случая той е показан първо като човек извън монашеската общност. Но само първото тълкуване по-силно подкрепя мисълта, че е бил бивш царски граматик.

Всички данни заедно показват, че граматици във Второто българско царство е имало, но не разкриват една единна и строго уредена длъжност. Това, че повечето надписи са извън Търново, подсказва, че много от познатите хора са работили в провинциални или църковни среди. В същото време човек, който е писач, книжовник или просто образован мирянин, също можел да носи това име. Българският граматик не е засвидетелстван на точно определено стъпало в дворцовата йерархия и за него не знаем за специални дрехи, отличителни знаци, служебни печати или изображения върху монети. Ако тази институция е следвала византийския модел, тя вероятно е била практична секретарска служба, а не високо почетно звание.

След османското завоевание думата продължава да се среща често в ръкописи от XV–XVIII в. Тогава с нея обикновено се означават преписвачи, съставители на текстове или образовани хора, а не служители на вече несъществуващата българска държава. Затова късните употреби не доказват, че има пряка приемственост. Като разпознаваема част от държавната администрация граматикът изчезва най-късно с края на Второто българско царство, а думата остава жива с по-широк книжовен смисъл.

Думата „граматик“ първоначално е свързана с писане и учение. В разни времена тя може да значи писач, служител в канцелария или просто грамотен човек. Затова не всяко споменаване на „граматик“ доказва държавна длъжност.

Най-близкият образец е във Византия. Там такива хора подготвяли владетелски писма и актове. Подобни писачи е имало и в други балкански държави.

За България има няколко сигурни, но разпокъсани следи. Споменават се Теодор граматик, Васа граматик и Иво граматик. Иво пише след 1322 г., след смъртта на цар Георги Тертер II. Това подсказва, че е бил свързан с царския двор, но не е напълно сигурно.

Някои надписи са от Иваново, Червен, Битоля и други места. Те показват, че такива хора е имало и извън столицата Търново. Но често текстовете са повредени и не казват точно каква работа са вършили.

Затова най-вероятно българският граматик е бил писар или секретар, който е подготвял важни документи. Не е ясно да е имало една строго уредена длъжност. След османското завоевание думата остава в ръкописите, но вече значи по-скоро преписвач или образован човек, а не държавен служител.