Названието е засвидетелствано като „изгончие“ в Мрачката грамота и в близка форма във Виргинската грамота. Втората грамота не е автентична, поради което не може надеждно да се използва за ранно датиране на службата. Така сигурните български данни поставят изгончията през XIV век. Не е известен по име нито един носител на длъжността, а запазените документи не съобщават за нейни отличителни знаци, печати или точно място в служебната йерархия.
Думата е образувана на славянска основа. Наставката „-чий“, свързана с ранно тюркско езиково влияние, обикновено служи за названия на занятия и дейности, а коренът идва от глагола „изгонити“. Тъй като от този глагол трудно се извежда пряко название на професия, най-вероятното обяснение е, че „изгончия“ представлява структурен превод на гръцкото „ἀποκρισιάριος“ — апокрисиарий, образувано от „ἀποκρίνω“. Глаголите нямат напълно еднакво значение, но сходният им строеж е позволил създаването на славянски административен термин по гръцки модел.
Хронологията подкрепя това тълкуване: гръцкото название се среща във Ватопедската грамота, най-ранния запазен документ от епохата, докато славянската форма е засвидетелствана сигурно по-късно. Това съответства на по-широката тенденция през XIV век гръцките заемки да бъдат заменяни със славянски преводи или калки. Замяната обаче не е била пълна, защото „апокрисиарий“ продължава да се употребява за царски пратеници.
Изгончията вероятно е изпълнявал същия основен вид задачи като провинциалния апокрисиарий, споменат във Ватопедската грамота: пренасяне на съобщения и поддържане на служебните връзки. Следователно става дума за провинциална пощенска служба, а не за царските вестители, които също можели да бъдат наричани апокрисиарии. Сходно название се среща в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г., където формулата за „изгончия граду“ стои на осмо място в едно изброяване. Същият текст е повторен във фалшивата Виргинска грамота, която вероятно е съставена по образец на Милутиновия хрисовул — владетелска грамота със златен печат.
Сръбското свидетелство е единично и се отнася до наскоро завоювани български земи, поради което терминът изглежда по-характерен за българската среда. Изразът „градски изгончия“ може да подсказва вътрешно разграничение между различни служители, но зависимостта между документите не позволява сигурен извод. Не може да бъде установено и кога точно длъжността е възникнала или е престанала да съществува.
Названието е засвидетелствано като „изгончие“ в Мрачката грамота и в близка форма във Виргинската грамота. Но понеже Виргинската грамота не е истинска, не можем надеждно да я използваме, за да отнесем службата към по-ранно време. Затова сигурните български данни показват, че изгончията е съществувал през XIV век. Не знаем името на нито един човек, който е носил тази длъжност. Запазените документи не казват и дали тя е имала свои отличителни знаци, печати или точно място в служебната йерархия.
Думата е създадена на славянска основа. Наставката „-чий“, която е свързана с ранно тюркско влияние върху езика, обикновено се използва за названия на професии и дейности, а коренът идва от глагола „изгонити“. Понеже от този глагол трудно се получава пряко название на служба, най-вероятното обяснение е, че „изгончия“ е създадена като славянски превод по гръцки образец на „ἀποκρισιάριος“ — апокрисиарий, дума, образувана от „ἀποκρίνω“. Двата глагола не значат точно едно и също, но имат достатъчно близка структура, за да се изгради такъв административен термин.
И хронологията подкрепя това тълкуване. Гръцкото название се среща във Ватопедската грамота, най-ранния запазен документ от този период, а славянската форма е засвидетелствана сигурно по-късно. Това се вписва в по-общата промяна през XIV век, когато гръцките заемки често се заменят със славянски преводи или калки. Но замяната не е била пълна, защото „апокрисиарий“ продължава да се използва и за царски пратеници.
Изгончията най-вероятно е имал същите основни задачи като провинциалния апокрисиарий, споменат във Ватопедската грамота: да носи съобщения и да поддържа служебните връзки. Значи става дума за провинциална пощенска служба, а не за царските вестители, които също можели да се наричат апокрисиарии. Подобно название се среща и в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г., където изразът „изгончия граду“ е на осмо място в едно изброяване. Същият текст е повторен и във фалшивата Виргинска грамота, която вероятно е направена по образец на Милутиновия хрисовул — владетелска грамота със златен печат.
Сръбското свидетелство е единично и се отнася до току-що завладени български земи, затова терминът изглежда по-типичен за българската среда. Изразът „градски изгончия“ може да подсказва, че е имало различни видове служители, но връзката между документите не позволява сигурен извод. Не можем да установим и кога точно тази длъжност се е появила или кога е изчезнала.
„Изгончие“ е засвидетелствано сигурно в Мрачката грамота. Подобна дума има и във Виргинската грамота, но тя не е истинска, затова не може да се ползва за ранна дата. Така е ясно само, че тази служба е съществувала през XIV век. Не знаем нито едно име на човек, който я е носил.
Думата е славянска и най-вероятно е създадена по гръцки образец. Това значи, че българите са заменили гръцкото служебно название с по-свой израз. Такава промяна е честа през XIV век.
Изгончията е бил човек, който носи съобщения и поддържа връзка между властите. Това е по-скоро провинциална пощенска служба, а не царски вестител. Има и едно сръбско свидетелство от 1300 г. при Стефан Урош II Милутин, но то е единично и не променя извода, че терминът е най-характерен за българската среда. Не знаем кога точно службата е възникнала и кога е изчезнала.