Изгончия
Изгончията е провинциален пратеник или пощенски служител, чието название вероятно е славянска калка на гръцкото „апокрисиарий“. Сигурното българско свидетелство е от XIV век, а институцията е показателна за славянизирането на административната терминология във Второто българско царство.
Названието е засвидетелствано като „изгончие“ в Мрачката грамота и в близка форма във Виргинската грамота. Втората грамота не е автентична, поради което не може надеждно да се използва за ранно датиране на службата. Така сигурните български данни поставят изгончията през XIV век. Не е известен по име нито един носител на длъжността, а запазените документи не съобщават за нейни отличителни знаци, печати или точно място в служебната йерархия.
Думата е образувана на славянска основа. Наставката „-чий“, свързана с ранно тюркско езиково влияние, обикновено служи за названия на занятия и дейности, а коренът идва от глагола „изгонити“. Тъй като от този глагол трудно се извежда пряко название на професия, най-вероятното обяснение е, че „изгончия“ представлява структурен превод на гръцкото „ἀποκρισιάριος“ — апокрисиарий, образувано от „ἀποκρίνω“. Глаголите нямат напълно еднакво значение, но сходният им строеж е позволил създаването на славянски административен термин по гръцки модел. Хронологията подкрепя това тълкуване: гръцкото название се среща във Ватопедската грамота, най-ранния запазен документ от епохата, докато славянската форма е засвидетелствана сигурно по-късно. Това съответства на по-широката тенденция през XIV век гръцките заемки да бъдат заменяни със славянски преводи или калки. Замяната обаче не е била пълна, защото „апокрисиарий“ продължава да се употребява за царски пратеници.
Изгончията вероятно е изпълнявал същия основен вид задачи като провинциалния апокрисиарий, споменат във Ватопедската грамота: пренасяне на съобщения и поддържане на служебните връзки. Следователно става дума за провинциална пощенска служба, а не за царските вестители, които също можели да бъдат наричани апокрисиарии. Сходно название се среща в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г., където формулата за „изгончия граду“ стои на осмо място в едно изброяване. Същият текст е повторен във фалшивата Виргинска грамота, която вероятно е съставена по образец на Милутиновия хрисовул — владетелска грамота със златен печат. Сръбското свидетелство е единично и се отнася до наскоро завоювани български земи, поради което терминът изглежда по-характерен за българската среда. Изразът „градски изгончия“ може да подсказва вътрешно разграничение между различни служители, но зависимостта между документите не позволява сигурен извод. Не може да бъде установено и кога точно длъжността е възникнала или е престанала да съществува.