Тайник

Единственото известие за българските тайници се намира в разказа на патриарх Евтимий за пренасянето на мощите на св. Филотея в Търново. Царят споделя замисъла си с „тайници и князе“, които единодушно го насърчават да го осъществи. Пасажът показва, че тайниците са били сред хората, с които владетелят е обсъждал важни решения, но не посочва имената, ранга или конкретните задължения на нито един носител на службата. В съвременни преводи думата понякога се предава общо като „съветник“ или „таен съветник“, макар че вероятно е имала по-тясно институционално значение.

Думата е образувана от общославянската основа „тай-“, свързана с нещо скрито или поверително; по-дълбоките ѝ етимологични връзки включват значения като тайно отнемане и измама. Формата „тайник“ не е засвидетелствана другаде със същото служебно значение. Най-вероятно тя е калка — местна дума, създадена чрез превод на съставните значения — на гръцкото μυστικός (mystikos), тоест „таен“ или „посветен в тайна“. Пълното смислово съответствие прави връзката с византийската длъжност много вероятна, макар само езиковото сходство да не е достатъчно доказателство.

Във Византия mystikos е известен още при Македонската династия. Дворцовите списъци от IX–X в. го поставят на 31-во или 37-мо място, а в късновизантийските таблици той обикновено заема позиция между 26-а и 31-ва; в трактата на Псевдо-Кодин е тридесети. Това е действащ чиновник, а не само носител на почетно достойнство. За церемониалното му облекло са посочени тюрбан и епилурикон — вид официална горна дреха — но не и скараникон, характерна византийска придворна шапка.

Задълженията на византийския mystikos не могат да бъдат възстановени еднозначно. Той е тълкуван като личен секретар на императора, а понякога и като ръководител на владетелската канцелария. Последното предположение е спорно, защото в рамките на едно царуване могат да се срещнат няколко мистици, а няма сигурни сведения, че те са съставяли императорските актове. Известно е обаче, че mystikos е могъл да оглавява секретон — дворцово ведомство — с правораздавателни функции, което позволява службата да се свърже с юридическата администрация. Други данни насочват към грижи за дворцовата и държавната хазна, изплащането на възнаграждения и управлението на манастирски имоти. През Палеологовата епоха службата вероятно е имала значение и за императорския патронаж над църковни учреждения. Различните сведения може да отразяват промени в нейните функции през вековете.

Ако българският тайник действително съответства на византийския mystikos, той трябва да се разглежда като особено доверен придворен служител, вероятно свързан с царската канцелария и може би с правораздаването. Съчетанието „тайници и князе“ изглежда обхваща висши придворни и сановници, но не позволява да се установи ясна разлика между двете групи. Византийският паралел подсказва, че личната близост до владетеля е могла да осигури на тайника влияние, по-голямо от формалното му място в йерархията. Български ранг, отличително облекло, печати или монети на такива служители не са известни. Също така няма основание всички юридически, финансови и църковни функции на византийския mystikos автоматично да се приписват на българския тайник.

Сходна служба не е сигурно засвидетелствана в съседните на България държави. Румънският „логотет на тайната“ напомня за нея по название, но оскъдните данни и непълното съвпадение на термините не позволяват да се приеме, че става дума за една и съща институция. Понеже българският тайник се среща само в един литературен текст, не може да се определи нито кога е въведена длъжността, нито кога е изчезнала. Значението ѝ е преди всичко като свидетелство за приспособяването на византийски дворцови образци към славянската терминология и за съществуването на тесен кръг доверени съветници около търновския цар.