Царските грамоти

Грамотите, издавани от българските царе в полза на манастири, са изключително ценни извори за средновековната история на България. Те са своеобразни енциклопедии за устройството на държавната власт, за данъчната система, за съдебната система, за задълженията на зависимите люде към феодали и манастири. В този смисъл би могло да се каже, че грамотите, като държавно-правни актове, не са в достатъчна степен разчетени като радицео за разбиране на сложните социални, икономически, политически процеси, отнасящи се и до бита на обикновения човек, и които биха могли да обогатят представата ни за всичко онова, което сме свикнали да определяме с понятието българско средновековие.

Тук е направен опит, така да се каже, да се „развържат“ грамотите и да се разширят познанията ни за живота на средновековния българин, който, поне до известна степен, като че ли продължава да бъде една загадка.

Изхождайки от схващането, че грамотите са най-ценните домашни паметници за разкриване не само на феодалните отношения в българските земи, но и на духа на средновековното време, доминиран от догматиката на източното православие и от схващането за божествения произход на властта, ние се решихме да предложим едно цялостно издаване на тези забележителни паметници на българското минало, и за да могат те да „проговорят“, да ги снабдим с обстоен коментар, базиращ се и върху най-новите проучвания в областта на медиевистиката. Броят на българските царски грамоти, както може да се съди от преки и косвени податки, е бил доста голям, тъй като всеки владетел се е чувствал задължен, движен от държавнически и нравствени подбуди, да обдарява, по силата на една дълбоко укоренена традиция, църкви и манастири. Поради превратната и често път трагична съдба на българските земи, до нас са достигнали следните грамоти: Ватопедска грамота на Иван Асен II (1230 г.), Дубровнишка грамота на Иван Асен II, Виргинска грамота на Константин-Асен Тих (между 1257-1277 г.), Зографска грамота на Иван Александър (1342 г.), Грамота на Иван Стефан от 1343 г., Мрачка грамота на Иван Александър (1347 г.), Венецианска грамота и трите Меселврийски грамоти от същия владетел, Рилска грамота на Иван Шишман (1378 г.) и Витошка грамота от същия цар (преди 1382 г.). Към тези грамоти може, и то основателно, да прибавим и сигилията на деспот Алексий Слав, даден на мелнишкия манастир „Св. Богородица Спилеотиса“ (1220 г.), тъй като по онова време деспот Слав е имал статут на независим владетел.

Венцеслав НАЧЕВ