1.Иван Александър
Оценките за Иван Александър (1331 – 1371) като държавник, политик, дипломат и военачалник са се колебаели между безкритичното венцехвалене, сравнявайки го със Симеон и Иван Асен II, и пресилените обвинения във владетелска немощ, пасивност, вменявайки му във вина разделението на България на три части: Търновско царство, Видинско царство и Добруджанско княжество.
Нещата са много по-сложни, до голяма степен обективно предопределени – една от характерните отлики на зрелия феодализъм е сепаратизмът – за да си позволяваме ангажираноста с крайни тези и присъди. Иван Александър е по-скоро реалист, който си е давал ясна сметка за баланса на силите на Балканския полуостров, динамично уравновесяващи се, и за това, че времето на големите завоевания и сравнително трайното опазване на завоюваното е вече безвъзвратно отминало. Той, прочее, се е стремял, казано на съвременен език, да поддържа статуквото, да опазва опазимото, и при сгоден случай да придобива нещо за себе си и държавата, съзнавайки притова, че никоя победа не е пълна и не може да бъде. Това е била неговата политическа философия. Придържайки се към нея, когато воюва, той воюва предпазливо – няма го някогашното остървение – с малко войски (с малко войски воюват и останалите балкански владетели) и невярвайки в трайността на договорите, все пак ги сключва, като предпочита да осигури държавата си чрез династични бракове.
Пред употребата на силови средства, винаги свързани с големи разходи и непредвидими рискове, Иван Александър предпочита изчакването, предпазливостта, дипломатическите преговори. Разбира се, вярно е и това, че понякога е прекалявал, че не е проявявал нужната решимост и не се е намесвал в ситуации, когато е можел да извлече определена изгода. Но заедно с това, той като че ли е съзнавал, и то по-ясно от останалите владетели, че на Балканите нищо не е трайно, че победителят днес е утре победен, че вложените в едно дело усилия никога не са адекватни на придобитото, което пак си оставало и оспоримо, и несигурно, вследствие на непрекъснатите геополитически протуберации, на които били изложени Балканите. И той не се ангажирал с крайности. Показателна в това отношение е и първата война, която води като български владетел. Както се знае, през 1331 г. Иван Александър разбива при Русокастро византийския император Андроник III Палеолог, дори според някои източници го и пленява, но верен на своята политическа философия за разумно балансиране на силите, той не унижава поваления враг, не триумфира от позицията на силата, а подписва с него мирен договор и постига съгласие за сключване на брак между неговия първороден син Михаил Асен и дъщерята на Андроник III Мария (Ирина). (Мутафчиев, П. История на българския народ. Тази по същество малка война (такива са вече почти всички войни на Балканите), в която Иван Александър разполагал с осемхилядна армия, към която се присъединяват и две хиляди наемници татари, а Андроник III разполагал с три хиляди бойци, в софийския Песнивец е описана едва ли не като световна баталия. Качествата, които се приписват на българския владетел, наистина нямат аналог. Той е „старейшина и военачалник и мощен в битки, любезен и приветлив, румен, доброзрачен и красив на вид, със свити колена и правоходец“. Дори и физическият му недостатък – „със свити колена и правоходец“ – следствие от прекаран детски паралич, тук е представен като особено предимство. По-нататък авторът на похвалата го сравнява с „втор Александър от древността“ защото „мощно отхвърли гръцкия цар... и като хвана с ръка всички свои врагове, подложи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената“. (Христоматия по стара българска литература. С., 1974, с. 326.)
В резултат на тази война България си възвърнала градовете Ямбол, Ктения, Русокастро, Айтос, Анхиало.
Когато във Византия избухнала гражданска война между малолетния Йоан V Палеолог и претендента за престола Йоан Кантакузин, наченала се през 1341 г., Иван Александър, верен на своята предпазливост, заел изчаквателна, но не и пасивна позиция и през 1344 г. в резултат на сложни и гъвкаво водени преговори, а и срещу обещание за помощ, съумял да убеди Константинопол в своите качества като съюзник и в крайна сметка сполучил да включи в пределите на българската държава девет града: Цепена, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник. (Ангелов, Д. цит.съч. с. 28-30.)
Едно от обвиненията, отправяни към Иван Александър, и то донейде справедливи, е това, че той не положил усилия да спре инвазията на сръбския крал Стефан Душан в Македония. (Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци. С., 1985, с. 156.) Но уместен може би бил тук въпросът разполагала ли е България по онова време с нужния икономически и военен потенциал, за да се противопостави на първата сила на полуострова, в каквата макар и за кратко време се превърнала Сърбия при управлението на Стефан Душан. Отговорът не е еднозначен, но при всички случаи една война със сърбите би била много тежка, разорителна и в крайна сметка едва ли особено плодоносна.
И в този случай – неприемайки да се ангажира в бойни действия срещу Душан – Иван Александър следва основното правило в своята политика: да поддържа статуквото, внимателно да премерва стъпките си и при открила се възможност да уголемява територията на държавата при минимални рискове, туширайки при това условията за възникване на трайни, гибелни вражди.
Управлявал 40 години, Иван Александър си спечелва огромен авторитет както в България, така и извън нея. Доказателство за това е и високата оценка, която дава за него цариградският патриарх Калист, наричайки го: „благочестив, православен, а още и боголюбезен мъж – както никой друг между царете“ (Киселов, В. Житието на Теодосий Търновски като исторически паметник. С., 1926, с. 220.)
Все през царуването на Иван Александър били нормализирани и уредени по дипломатически път отношенията на България с Венеция и Генуа. Връзките на българската държава с двете италиански морски републики разширили и политическите кръгозори, и стимулирали външната търговия на страната.
Както и другите владетели, така и Иван Александър изглежда не дооценил турската опасност, а турците по онова време се превръщали в основен враг на балканските народи. И въпреки че България вече страдала от техните разорителни набези, българският владетел отклонил предложението на Йоан Кантакузин за създаването на антииосманска коалиция, като на първо време трябвало да се окаже финансова помощ за поддържане на флот, който да възпира турските десанти на Балканския полуостров. Оттлас, макар и профанириан, на неуспешните преговори между българи и гърци намираме в т. нар. Безименна българска летопис. Там пише: „И когато Кантакузин видя, че не може да прехранва войските по катъргите, понеже не достигае хляб и свинско месо, а и самата съкровищница всекидневно се изправяше и дукати и сребро не достигаха, обмисли това и изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пази брода. Българите обаче, когато чуха това, надсмяха се и наругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни.“ (Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Ч.II, 1944, с. 266-267.)
Съдейки по слога и наивизмите, безименният автор на летописа безспорно отразява едно „плебейзирано“ виждане на произлезлите събития. Колкото до това, че антитурската коалиция не била създадена и поради заетата от Иван Александър позиция, го определят като адресат на една споделена и всеобща вина на балканските владетели, които наистина не оценяват страшната заплаха и я схващат като временно бедствие. Но има и нещо друго – напластеното от векове недоверие между балканските държави. Прочее, гаранции, че в крайна сметка Кантакузин нямало да измами своите евентуални съюзници, не съществували.
Да търсим трагична вина у Иван Александър за разсипването на българското царство, последвало двадесетина години след неговата смърт, е пресилено и необективно. Сепаратизмът на Балканите, който трябва да се схваща като историческа даденост и закономерност, е бил в твърде напреднал стадий, който засягал и увличал във въртопите си всички балкански държави без изключение. В този контекст трябва да бъде разгледан и проблемът с престолонаследието, който Иван Александър решава както в съгласие със своите политически концепции за балансиране на интересите и поддържане на статуквото, така и в съгласие с духа на времето, доминиран от все по-ясно изразените тенденции на сепаратизма.
И все пак не можем да не отчетем и субективизма като движеща енергия при вземането на решение от страна на Иван Александър при уреждането на положението в неговото семейство. В съгласие с утвърждаващата се вече практика в българската държава търновският господар обявил за свой съвладетел първородния си син Михаил Асен. Почти по същото време с титлата цар бил удостоен и третият син Иван Асен. Малко по-късно (1344 - 1345) царската титла станала притежание и на втория син - Иван Срацимир, който, твърде необичайно за българската владетелска институция, бил наречен „млад цар“ (Сырку, П. К истории исправление книг в Болгарии в XIV веке. Т. I, вып. 1. Время и жизнь патриарха Евфимия Търновского, СПб, 1898, с. 142.) Вторият брак на българския цар с еврейката Сара, приела в кръщението името Теодора, допълнително усложнил и без това сложното положение във владетелското семейство. За свой пряк наследник застаряващият цар обявил сина си Иван Шишман, а Видин бил даден в апанаж на Иван Срацимир, който постепенно се откъснал от Търновското царство, приемӑки титлата „цар и самодържец“. (Гюзелев, В. Chronicon Mesembriae/ Бележки върху историята на българското Черноморие в периода 1366 - 1448). - ГСУ МФ, XVI, 1972, с. 162-163.)
С тази своя политика на непрекъснато балансиране и опити за удовлетворяване на амбиции и аспирации, Иван Александър в крайна сметка обективно спомогнал процесите на сепаратизъм и отслабил българската държавна мощ. Играейки си на „добър“ баща, той постъпил като слаб, недалновиден владетел. Сиреч - човекът Иван Александър излязъл по-силен от владетеля, превръщайки семейните проблеми в проблеми на държавата.
Ако нещо в дейността на Иван Александър е белязано изцяло с положителен знак, това е отношението му към църквата, манастирите, книжнината, изкуствата. С помощта на българския цар били изградени манастирът „Св. Богородица“ в Парория и Килифаревският манастир недалеч от Търново. (Горов, Г. Къде е било местонахождението на Синаитовия манастир в средновековна Парория. - Духовна култура, 52 1972, с. 9-10, 51-68; Николова, Я. Разкопки на Килифаревския манастир (1974 - 1975). - Археология, 1978, 1, с. 21-34.) Към тях трябва да прибавим и Драгалевския манастир „Св. Богородица“, за което имаме категоричното свидетелство на Иван Шишман. (Ковачев, М. Драгалевският манастир „Св. Богородица Витошка“ и неговите старини. С., 1940, VII, с. 251.) Благодарение на щедрите дарения били възобновени Бачковският скален комплекс, месемврийските манастири „Св. Богородица Елеуса“ и „Св. Никола“, Оряховският манастир „Св. Никола“ и Зографският манастир.
Повече от всички други български царе българският цар Иван Александър проявява просветено отношение към българската книжнина. И не случайно за него е затвърдено мнението като за „книголюбец“. С негово насърчение и с негово иждивение са създадени едни от най-блестящите образци на старата българска книжнина: Софийският песнивец (1337), Сборник на поп Филип, Ватиканският препис на старобългарския превод на хрониката на Константин Манаси, Лаврентиев сборник, Апостол с тълкувание, Четириевангелие (Лондонско) от 1355 – 1356.
Поведението на Иван Александър през цялото време на неговото царуване (40 г.) се характеризира с една относителна сдърженост. Би могло да се каже, че той е удовлетворил историята и като пълководец, и като държавник, и като покровител на изкуствата и книжнината. Оценката за него би могла да бъде и по-висока, ако да не бяха последвалите злощастни събития, свързани с турското нашествие, за които вина има и той, както прочее и всички балкански владетели, непоказали достатъчно чувство за историзъм и отговорност за съдбините на Балканския полуостров.
Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.