1.Иван Стефан
Съдбата на Иван Стефан (1330 – 1331), като съдба на един мимолетен цар, е интересна с това, че ни дава представа за страстите, нравите, интригите и неумолимите династични борби, белязали балканското средновековие през XIV в. В този век като че ли всичко е нетрайно, несигурно и бързо променящо се. Тържествуващият днес – утре е вече пропаднал. Или обратното...
Още от ранните свои години Иван Стефан е сякаш белязан с печата на неотменими унижения и крушения. Той е син на цар Михаил III Шишман от първия му брак с Милутиновата дъщеря Ана. (Даничич. Арх. Данило = Данило архиепископ. Животи краљева и архиепископа србских, Загреб, 1866, с. 191.) След избора на баща си за цар (1323 г.) станал негов съвладетел. За това свидетелства и пуснатата в обръщение монетна емисия с изображенията на бащата и сина. (Мущлов, Н. Монети и печати на българските царе. С., 1924, с. 103-105; Бурлов, Ал. История на България през времето на Шишмановци. – В: Избрани произведения. Т.І. С., 1968, с. 269.) Но съвладетел Иван Стефан бил само една година, тъй като вторият брак на баща му с Теодора Палеолог, сестра на византийския император Андроник III, променил и неговата съдба, и съдбата на майка му Ана. Те били отстранени от Търново и заточени. (Даничич. цит.съч. с. 191; Ников, П. История на Видинското княжество до 1323 г. – В: ГСУ ИФ, XVIII, 1924, 8, с. 91.)
Злочастната за България битка със сърбите при Велбъжд (28 юли 1330 г.) – българските войски изневиделица били нападнати при сключено примирие! – се оказала щастлива за самия Иван Стефан. Тъй като баща му загинал, той, като първороден, имал право на претенции към българския престол. Тия му претенции били подкрепени и от вуйчо му Стефан Урош III Дечански, който, като победител, написал твърде императивно писмо до българските боляри, изискайки щото безпрекословно да приемат за цар неговия племенник Иван Стефан: „като беше ваш господар и цар неговият баща Михаил цар, такъв да бъдѣ за вас и неговият син Стефан, господар и цар ваш, и за всичко това да ме послушате“. (Даничич, цит.съч. с. 195-196.)
Възцаряването на Иван Стефан в Търново било извършено с помощта на сръбски отряд. Втората жена на Михаил Шишман Теодора била принудена заедно с децата си да забегне в Цариград. Отначало тя живеела при брат си Андроник, но по-късно станала монахиня под името Теодосия. (Бурлов, Ал. цит.съч. с. 268.)
Император Андроник, възползван от промяната на българския престол и несигурното положение на новия владетел, пък и воден от чувството за мъст заради прогонването на сестра си, изглежда още през септември 1330 г. предприел мащабни действия, с многобройни войски, в резултат на което завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол.
Тези териториални загуби окончателно предрешили съдбата на Иван Стефан. Неговото положение станало неудържимо. Унизено от злощастната битка при Велбъжд, а и от сръбското натрапничество, българското болярство се решило да отстрани поставеника на Урош III. Против Иван Стефан са били и членовете на семейството на свако му деспот Срацимир, баща на Иван Александър и владетел на Крънската област, а още по-определено – и самият Иван Александър, деспот на Ловчанската област. (Грифонов, Ю. Деспот Иван Александър и положението на България след Велбъждската битка, Сп БАН, кн. XL III, С., 1930, с. 61-78.)
Заговорът по свалянето на Иван Стефан, а и самият преврат били организирани от двама висши сановници при търновския царски двор – протовестиарият Раксин и логотетът Филип. (Протовестиарият е завеждал царското съкровище, следователно бил е министър на финансите; логотетът бил нещо като външен министър, ръководел връзките с другите държави.)
Иван Стефан и майка му Ана били принудени да избягат в Сърбия при Аниния брат крал Урош. (Бурлов, Ал. цит.съч. с. 272.) Но те и в Сърбия не могли да останат, защото междувременно Урош III бил свален от престола (август – септември 1331 г.) и начало на сръбската държава застанал синът му Стефан Душан. (Иречек, К. История сръба Т.І. Београд, 1911, с. 269.) Между новия сръбски крал и възцарения Иван Александър се установили приятелски отношения, които били скрепени и с брак между сестрата на Иван Александър Елена и Душан. При това положение не било никак уместно оставането в сръбските предели на претендента за българския престол Иван Стефан. Заедно с майка си Ана той се установил в Дубровник през 1332 г. (Сакъзов, Ив. Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в. В: ГСУ ЮФ, XXX, 1935, с. 35 – 36; Петров П. Търговските връзки между България и Дубровник през XIV в. – В: ИБИД, 25, 1967, 2, с. 112.)
Обстоятелството, че Иван Стефан и майка му Ана са предпочели да останат в Дубровник, където живеели твърде охъдно, а не примерно да потърсят подслон при своите роднини, неаполитанските крале от династията Анжу (Ана е била внучка на сръбската кралица Елена, съпруга на Урош III, по произход французойка, роднина на Анжуйците: Иречек, К. цит.съч. с. 233-234.), говори, че те навярно са кроели планове за връщане в България. Във връзка с тия си намерения те навярно гледали на Дубровник като на удобен плацдарм за наблюдение и поддържане на връзки със свои симпатизанти.
През 1333 г., според дубровнишкия хронист Реги, сръбският крал изискал по молба на Иван Александър предаването на бившата българска царица и сина ѝ. (Макуцев, В. Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории, СПб, 1871, Т. II, с. 30.) Те, както е известно, не били предадени. Не е ясно дали след заплахата, идваща от страна на Иван Александър, Иван Стефан е продължил да резидира в Дубровник, но за майка му е със сигурност установено, че до 1346 г. тя е пребивавала в града република. (Бурлов, Ал. цит.съч. с. 274-275.)
В българската историческа наука бе наложено мнението, че едва ли не наскоро след емигрирането си Иван Стефан е починал. (Ников, П. цит.съч. с. 99.) Но едно ново известие – откриването на неизвестна грамота – подписана от „Стефан верен во Христа крал на българите“, изглежда налага необходимостта от преоценка на сложния жизнен път на Иван Стефан, успял да се укрепи като владетел на албанските градове Драч и Круя. (Печев, Ив. цит.съч. с. 64-69.)
Самият факт, че Иван Стефан е разпоредил грамотата да бъде съставена на гръцки език, независимо че се е укрепил в албанските земи не без помощта на неаполитанския анжуйски двор, говори, че той е следвал утвърдените в България и Византия традиции при съставянето и датирането на държавните документи.
И така – според годината на издаването на грамотата (1343) става ясно, че по това време Иван Стефан е вече владетел на Драч и Круя. Дали и преди тази година е бил такъв, е трудно да се установи. Положително е, че до 1350 г. той резидира в албански земи като войвода на Драч и Круя. В същата тази година Душан окупирва цяла Албания и я поставя под властта на свой наместник. Оттогава се и губят следите на Иван Стефан. Можем да предположим обаче, че той е забегнал в Неапол, при роднините на майка си царица Ана, като е отнесъл със себе си грамотата и други важни документи. (Печев, Ив. цит.съч. с. 67-68.)
Допустимо е да приемем, че повторното отстраняване на Иван Стефан от властта (този път от Драч и Круя) е свързано с друг представител на Иван-Александровото семейство, а именно с малко известния негов брат Иван Комнин Асен, който според историческите извори бил назначен от Душан за управител на Южна Албания като господар на градовете Валона, Канина и Берат. (Матанов, Хр. Един малко известен брат на цар Иван Александър. – Векове, 1981, 1, с. 20.)
Не са ясни пътищата, по които този българин се озовава в Сърбия, но няма съмнение, че е бил близък на сръбската кралска двойка поради простия факт, че кралица Елена била негова сестра. С известна сигурност може да се приеме, че този по-малък брат на Иван Александър е получил титлата деспот някъде през 1346 г., когато Душан се провъзгласява за цар. (Ферјанчић, Б. Деспоти у Византии и јужнославенским земљама. САН, CCCXXXVI, 1961, с. 166.) Тогава тази титла получил още Йоан Оливер и Симеон Урош.
Колкото до името Комнин, смята се за доказана родствена връзка между Иван-Александровата фамилия и династията на Комнините. (Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци. С., 1985, с 179.) Освен това Иван Асен е имал и допълнително основание да се нарича и Комнин поради брака си с Анна Палеологина, вдовица на последния независим владетел на Епир (родово владение на Комнините) Йоан II Орсини, за което свидетелства и т. нар. Епирска хроника. (Матанов, Хр. цит.съч. с. 20.)
Проследявайки събитията, а и имайки предвид упоритата вражда, която хранел родът на Иван Александър по отношение на Иван Стефан като претендент за българския престол, а също така и „разбирането“, което проявявал Душан по отношение на семейните разпри в българския владетелски дом (Иван Александър и Иван Стефан са първи братовчеди), бихме могли да допуснем, че Иван Комнин Асен не ще да е бил непричастен към изгонването на своя сродник, продължаващ да се подписва като български цар, още повече че те са действали и резидирали на една територия – Южна Албания – и по едно и също време.
Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.