Круйска грамота на Иван Стефан

Майката на Иван Стефан е Анна-Неда, първата съпруга на цар Михаил III Шишман Асен и сестрата на сръбския крал Стефан Урош III Дечански. След избора на баща му за цар той става негов съвладетел — за това свидетелстват монети с изображенията на двамата. През 1324 г. обаче Михаил се развежда и се жени за Теодора, сестрата на византийския император Андроник III, а Иван Стефан губи правото на престола. Според сръбски извори той е отстранен от Търново и заточен някъде из страната заедно с майка си.

Битката при Велбъжд (28 юли 1330), донесла нещастие за цяла България, е щастлива за него. Под натиска на победителите и лично на вуйчо му Стефан Дечански той е провъзгласен за български цар. Царуването му трае едва седем-осем месеца, белязани от неуспехи: Андроник III използва момента и без усилие завзема Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол. В Търново се сблъскват две партии — просръбската, начело с Анна-Неда и вероятно Белаур, и привържениците на Асеневци, водени негласно от деспот Иван Александър. През пролетта на 1331 г. протовестиарият Раксин и логотетът Филип вдигат бунт, Анна и Иван Стефан бягат в Сърбия, а за цар е избран Иван Александър.

Изгнаниците не остават дълго в Сърбия. След смъртта на Дечански и възцаряването на Стефан Душан, който се жени за сестрата на Иван Александър Елена, отношенията между двете държави се подобряват и през 1332 г. Анна и Иван Стефан търсят убежище в Дубровник. Серия документи от 1335 до 1346–1347 г. говори за пребиваването им там, но най-често се споменава Анна с „нейното семейство“. Божилов отбелязва, че не можем да кажем дали Иван Стефан е бил през всичките тези години край майка си. След това следите му се губят.

През 1975 г. Ив. Печев обръща внимание на един латински документ, известен от края на XIX в., но останал встрани от вниманието на изследователите. Той е издаден от управител на Драч и Круя, който се подписва „Stephanus fidelis in Christo krales Bulgarorum“ — Стефан, верен в Христа крал на българите. Датата е юни, индикт XI, година 7851 от сътворението на света; Печев я поправя на 6851, тоест 1343 г., и вижда в издателя изгнания Иван Стефан.

Божилов признава, че опитът е любопитен, но изтъква, че някои неща смущават. Първо, загадъчната фраза за „блаженопаметния Ласкарис, наш дядо“: Иван Стефан няма никаква връзка с императорите от рода Ласкарис. Второ — и по-важно — титлата. От български цар бихме очаквали „imperator Bulgarorum“, а не „крал“. Може кралската титла да е грешка на преписвача, както е и датата, или съзнателна промяна, но и в двата случая атрибуцията остава несигурна.

Каквато и да е самоличността на издателя, документът е действащ управленски акт. Той потвърждава на жителите на Круя старите им права над зимните пасища, лозята, маслиновите насаждения и рибниците, освобождава ги от исканията на префект, капитан и кастелан и им гарантира, че няма да бъдат наказани без съд. Така той запазва подробна картина на топонимията и селското стопанство на Круенско.

Пътят на текста също е необикновен. Гръцкият оригинал е изгубен; грамотата е запазена само в леко италианизиран латински превод, който през анжуйския и арагонския кралски архив стига до Испания. За първи път е издадена от унгарския историк Л. Талоци.

Византийските историци почти не забелязват краткото царуване на Иван Стефан. Никифор Григора не го споменава; Кантакузин пише, че властта и дворците са предадени на Анна-Неда и децата ѝ. Григорий Цамблак в житието на Стефан Дечански направо обявява за наследник на Михаил племенника му Иван Александър. Българските поменици обаче го пазят: в Дриновия препис на Бориловия синодик е записано „На Йоан Степан, цар, син на благочестивия цар Михаил, вечна памет“.

I. Потвърждение на древните права

I. Понеже достопочтеният епископ на Круя и неговият уважаем клир от същата света църква и знатните люде на същия този град Круя ни известиха за всички права и привилегии на споменатия вече град — както за тия, които живеят в него, така и за живущите извън него, притежаващи виноделници, земи, имоти, маслинени насаждения, рибници, зимовища, и за всички останали други правдини, които имат и притежават до днешно време, и преди всичко за зимовището, наречено Селмашо, с неговата винарница, за зимния склад Контело, за зимния склад Безо, за зимното поселение Кастрато, за зимовището Палашо, за зимовището Света Еуфомия ведно с неговите околности, за зимовището Зала с неговите околности и извори, за зимовището Фентоплето със землището му, за зимовището Белица с неговите земи, за зимовището Херенос, за Метро, за Хострати, за Коли, за Ферза, за Берва, за Монтемагно Кроми със земите му дори до съседния Нобал и Кудин, за Каламаскути с неговите земи и лозя и маслинени насаждения, за Церкулес с неговите земи, овощни и неовощни дървета — които всички права те притежават от древно време и ги имат като бащино наследство от своите прадеди, и с привилегиите и заветите на останалия в добрия спомен император Мануил Комнин, а също и на предшествениците ни, и на останалия с щастлив спомен Ласкарис, нашия дядо, и на нашия баща и нашите: по същата тази причина, поради властта и правото за тази наша привилегия, ние отстъпваме и даряваме на всички от споменатия град Круя, както знатни, така и незнатни, да притежават всички тия неща свободно и без всякаква пречка или смут да се наслаждават на тях през всички времена, по какъвто начин това се съдържа в техните привилегии и права.

II–IV. Имунитет от чиновници и мито

II. И да не бъде позволено нито на префект, нито на капитан, нито на кастелан да изисква от тях нещо, било като наказания, било като ангария, било като данък, било като мито — т.е. габела — или някакво друго плащане; но изобщо да се запазят и да се смятат свободни и освободени от задължения при всички последващи. III. Освен това ние желаем те да не бъдат длъжници да плащат никаква габела, където и да се намират, било в Драч, било другаде, но да бъдат изобщо свободни и необлагаеми по какъвто и да е начин, както се съдържа и нарежда в настоящата привилегия. IV. По същия начин желаем пред крепостните врати на същия гореспоменат град да не се върши нищо от тия самите хора, било като докарване на дърва или някаква друга ангария; но дори и в тази част да се смятат свободни и необвързани с каквото и да било мито или каквото и да е друго плащане, ако биха пожелали било да влязат, било да излязат.

V–VI. Правосъдие и датата

V. И от властимеющите лица не трябва да бъдат задържани, но за всяка тяхна вина и съдебен спор да бъдат наказвани само след произвеждане на съд и следствие. VI. И никой, при наличието на тази наша привилегия, да не се осмелява да им причини неправда, оскърбление или пречка за всички тези неща, които настоящата наша привилегия постановява и съдържа; защото за безгрижност и необвързаност, за покровителство им е отстъпена тази наша привилегия и им е дадена през месец юни, на XI индикт, в годината от сътворението на света седем хиляди осемстотин петдесет и първа. „Стефан, верен в Христа крал на българите.“

В. Начев, „Български царски грамоти“ (1996) · с разрешение

1. Грамотата на българския цар Иван Стефан (1330 – 1331), издадена на албанския град Круя през 1343 г., когато той отдавна вече е бил изгнаник, е щастливо откритие на изследователя Ив. Печев. До неговата публикация (Векове, 1975, с. 64-68.) тя бе неизвестна за българската историческа наука. До нас грамотата е достигнала в леко поиталианчен латински език. Първоначалният оригинал, съставен на гръцки език, се счита за изгубен.

За първ път грамотата в своя латински текст е публикувана от Л. Талочи още през миналото столетие в Arhiv für slawische Filologie, XXI, p. 96.

Допуска се за приемливо, че сред 1350 г., когато Иван Стефан напуска Албания, той взима със себе си и грамотата, която и отнася в Неаполитанското кралство, където по всяка вероятност се установява. Но също е възможно грамотата да е била отнесена в Италия при приемниците му Карло Топия. Карл II Драчки и Музаки, до или малко подир турското завладяване на Драч (1386 г.) Не е изключено обаче гръцкият оригинал на грамотата да е бил евакуиран от застрашената Круя по време на пребиването на Скендербег в Южна Италия. Междувременно още в 1442 г. и Неапол, и Анжуйският архив попаднали във владение на арагонските крале. Така грамотата на Иван Стефан, вече в латински превод, заедно с други документи, била включена в архивите на крал Алфонс VI, които през 1457 г. били отнесени в Испания. (Печев, Ив. цит.съч. с. 68.)

2. Грамотата идва да потвърди схващането на Марин Дринов, споделяно и от албански историографи, че по онова време епископът на Албания е резидирал в Круя, а не в Драч, както е поддържал руският проф. Е. Голубинский. (Дринов, М. О некоторых трудах Димитрия Коматиана как историческом материале. – В: Избрани съчинения. Т.II. С., 1971, с. 263; Голубинский, Е. Краткий очерк истории православных церквей. М., 1871, с. 534-535.)

През XII и XIII в., а и по-късно, главният политически и църковен център на Албания е гр. Круя, силно укрепен. Круенското епископство влизало в диоцеза на Охридската българска архиепископия. (Дринов, М. цит.съч. с. 253.) По времето на Иван Стефан епископството, което макар и понякога да гравитирало към проуниатски и прокатолически уклони, следвало независима линия на поведение и пазело своя православен облик. Доказателство за това е, че и езикът, на който първоначално е съставена грамотата, е гръцки, а не латински. (Печев, Ив. цит.съч. с. 69.)

3. Зимовище – под това име са известни т. нар. зимни пасища, които били разположени в долините. Летовищата пък, от своя страна, били пасища в планините и както подсказва името, се използвали през лятото. (Ангелов, Д. Селско стопанство, класи, класови отношения. – В: История на България. Т.III С., 1982, с. 192.)

4. Виното се складирало в изби, наречени винници.

5. Зърнените храни се прибирали в ями (рупи), а за по-трайно запазване – в хамбари (житници). Тук под „зимен склад“ явно трябва да разбираме, че зърнените храни са били съхранявани в хамбари, за да се запазят през зимата. (Ангелов, Д. цит.съч. с. 191.)

6. Грамотата на Иван Стефан освен всичко друго представлява богат източник за топонимията на старата околност на Круя, за стопанската структура и облик на този край, за свободите и привилегиите, на които са се радвали жителите му не само по времето на Иван Стефан, но и много преди него. (Печев, Ив. цит.съч. с. 69.)

7. Мануил Комнин е брат на епирския император Теодор Комнин. След битката при Клокотница (1230 г.) и пленяването на Теодор Комнин от Иван Асен II, Мануил успял да избяга и да се добере до Солун, като побързал да се обяви за самостоятелен владетел, обаче българският цар го удостоил само с титлата деспот. (Златарски, В. цит.съч. с. 341.)

Намирайки се в подчинено положение спрямо Иван Асен II, Мануил Комнин се опитал да намери покровителство и опора в Рим, като за целта изпратил нарочно писмо до папа Григорий IX, в което изразил желанието си да мине в лоното на католическата църква. Това му желание било осуетено от българския владетел, който го принудил да се включи в православната коалиция против латинската империя. Напразни останали и усилията на деспот Мануил да постигне сближение с никейския император, като за целта потърсил съдействието на патриарх Герман II.

Единственото предимство на царската власт, което запазил за себе си деспотът, било да подписва грамотите си с червено мастило. (Златарски, В. цит.съч. с. 349-351.)

Споменавайки в грамотата си Мануил Комнин като император, какъвто всъщност той не е бил, Иван Стефан навярно е имал предвид някоя негова грамота, запазена в Круя, която той, по обичай си, е подписал с червено мастило – знак за владетелска самостойност.

8. Вероятно става дума за основателя на Никейската империя Тодор Ласкарис (1208 – 1222), който след превземането на Цариград от латинските рицари успял да се установи в Мала Азия и да създаде силна държава в Южна Витиния, която обхващала цяла предна Мала Азия с изключение на северното крайбрежие. Той бил коронясан за император през 1208 г. от никейския патриарх Михаил Авториан. (Ангелов, Д. История на Византия. Ч.III. С., 1976, с. 18-21.)

Не е допустимо да се приема, че в случая може да става дума за един друг Ласкарис – Тодор II Ласкарис (1254 – 1258), който едва ли е можел да остави „щастлив спомен“, както е поменато в грамотата на Иван Стефан, тъй като той се отличавал със силно раздразнителен нрав и страдал от епилепсия.

9. Иван Стефан нарича Ласкарис „нашия дядо“. Това едва ли може да се приеме в пряк смисъл, че Ласкарис действително е бил дядо на владетеля на Драч и Круя. Ив. Божилов основателно изтъква, че Иван Стефан няма никаква връзка с нито един от императорите от фамилията Ласкарис: Теодор I Ласкарис (1204 – 1222), Теодор II (1254 – 1258) и Йоан IV (1258 – 1261); той не би могъл да бъде потомък на Мария (дъщеря на Елена Асенина и Теодор II Ласкарис) и на Константин-Тих (няма сведения, че двамата са имали деца). (Божилов, Ив. цит.съч. с. 142.)

За реално родство едва ли може да става дума. Наричайки Ласкарис „нашия дядо“ Иван Стефан скоро прави опит да манифестира своята принадлежност към единното „семейство на владетелите“. За царя-изгнаник това било много важно, защото по този начин той се легитимирал и като самостоятелен владетел, и като претендент за българския престол. Случаят не е без прецедент, а по-скоро е обичайна практика през средновековието да се манифестират несъществуващи родствени връзки с цел доказването на приемственост и законност. Така например в писмото си до папа Инокентий III (1202 г.) Калоян назовава „Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите“. (Дуйчев, Ив. Преписката – Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и бележки от Иван Дуйчев. – ГСУ ИФФ, XXXVII, С., 1942, с. 47.)

Родът на Асеневци, както се знае, няма генеологична връзка с царете от Първата българска държава. Твърдението на Калоян за съществуването на такава може единствено да се претълкува като акт на държавно-управленческа приемственост. В българската историческа наука се приема, че Асеневци са от бългaро-кумански произход. (Мутафчиев, П. Произходът на Асеневци. – Македонски преглед, IV, 1928, 4, с. 1-42.)

10. Има се предвид цар Михаил III Шишман Асен (1323 – 1330). През първото десетилетие на XIV в. той бил господар на Видин. След смъртта на Георги II Тертер (1323 г.) е избран за български цар поради следните причини: деспот Михаил бил сред най-авторитетните представители на висшата българска аристокрация; позицията му като владетел на северозападните български земи и зет на сръбския крал Милутин била много силна; бил в близки родствени връзки с фамилията на Асеневци. Неговият избор означавал не начало на нова династия, а възстановяване на династията на Асеневци. (Божилов, Ив. цит.съч. с. 121.)

Михаил Шишман успешно воювал с Византия и сключил сравнително изгоден мир с Андроник III. Целта му е била да се осигури откъм Византия, за да може да върне към българското царство земите в Македония, отнети по това време от сърбите.

В решителната битка при Велбъжд (1230 г.) сърбите с измама нападнали българите по време на сключено примирие. В сражението бил тежко ранен Михаил Шишман, и както съобщават сръбските източници, доубит с меч. Тялото на българския цар било погребано в църквата „Св. Георги“ при село Старо Нагоричене, Кумановско.

Бил енергичен, забележителен владетел. За него казвали, че „враговете не могли да издържат погледа му, нападал необуздано и притискал с голям устрем“. (Андреев, Йор. Български ханове и царе (VII – XIV). С., 1988, с. 184-191.)

11. Привилегията е второстепенен, не напълно тържествен дарствен документ като грамотата, но въпреки това има всички качества на държавно-правен акт. Виж бел. № 1 към коментара на сигилия на деспот Слав.

12. Висш правителствен чиновник в провинция и окръг; градоначалник.

13. Капитан (от лат. caput „глава“). Лице с офицерски чин; управител на кораб.

14. Кастелан (от лат. castellanus). В средните векове комендант на укрепен замък; пазач на замък или обществено здание; пазач на католически храм. Виж бел. № 9 към коментара на Ватопедската грамота.

15. Виж бел. № 15 към коментара на грамотата на Алексий Слав.

16. Освобождавайки гражданите на Круя от задължението да плащат мито, Иван Стефан явно се е придържал към византийската политика на така наречената митническа капитулация, чрез която се освобождавали венецианците и генуезците от плащането на суми при внос и износ. (Nicephorus regogras, Historia bizantina, II, Bonnae, 1830, p. 843.)

По същото време в България митническите тарифи и свързаните с тях такси са точно определени. За продажба на внесени стоки се плащало мито 3% от продажната цена. За износ на стоки също се събирали такси: за товар на стойност 100 перпера митото било 4 гроша. (Гюзелев, В. Средновековна България в светлината на нови извор и. С., 1981, с. 175-177.)

17. Тук явно става дума за разпространената практика да се изискват от населението коли и превозни средства за доставянето било на дърва, било на строителен материал. Това задължение е познато под името подвод. (Ангелов, Д. История на средновековната българска държава и право. С., 1992, с. 183.)

18. Изричното указание, че виновните лица трябва да бъдат наказвани само „след провеждането на съд и следствие“ определено е целяло да се ограничи произволът на местните феодали, които често пъти се отдавали на прищевките си. Такъв примерно е случаят с владетеля на Просек Стрез, който върху една скала над Вардара построил кула и там раздавал „справедливост“, пиянствайки и веселейки се. „Неговото веселие било човешка беда – пише Теодосий – и за най-малка вина осъждал на смърт съгрешилия и заповядвал да го хвърлят от страшната височина на скалата. И понякога, когато хвърляли някого, ако Стрез се намирал във весело настроение, подвиквал – „пази се да не намокриш кожуха!“ (Теодосий. Живот Св. Саве, 1860, с. 105-107.)

Съдопроизводството включвало следствие, доказателства на обвинението с привличане на свидетели, произнасяне на присъдата. С цел да се търси истината, свидетели, които били „неизвестни“ като личности, били подлагани на бой и изтезания.

Сериозните наказания (заточение, ослепяване, екзекуция) се предшества ли от обществено поругание. Острригвали косата, брадата, веждите и даже ресниците на престъпника и го прекарвали през населеното място върху магаре, яхнато с лице към опашката. Понякога на шията му окачвали „огърлица“ от волски и овчи черва и на главата му от същите мръсотии слагали „корона“.

Особено опасните престъпници увивали в сурова биволска кожа, която, след като изсъхнела, ставала по-надеждна и от вериги. (Литаврин, Г. Как са живели византийците. С., 1984, с. 54-63.)

Освен граждански съд съществувал и божи съд (ордалии). В извори те от XIII-XIV в. има ясни указания за практикуването на т. нар. „божи съд“ като начин да се установи истината при липса на самопри-знание. Считало се, че ако заподозреният, подложен на известно изпитание, пострада, то това означавало, че Бог сочи неговата виновност.

Божият съд се извършвал по няколко начина: чрез огън, чрез студена вода, чрез гореща вода, чрез отрова.

Ордалията чрез огън предвиждала заподозреният да пипне и носи на известно разстояние нажежено желязо. Трябвало да не пострада, за да докаже своята невинност. (Ангелов, Д. цит.съч. с. 111.115.)

19. Буквената датировка (цифрите се означавали чрез букви) е погрешно нанесена от първообраза – месец юни, индикт XI, годината от сътворението на света 7851, която при очевидната грешка от едно хилядолетие напред съответства фактически на годината 1343 от нашето летоброене. (Печев, Ив. цит.съч. с. 67.)

20. Макар съкратен и с полатинчено титулуване (крал) – подписът на Иван Стефан е сходен с този на

Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.

Круя — Днес: Круя, Албания

Драч — Днес: Дурас

Селмашо — зимовище на Круя, с винарницата му

Света Еуфомия — зимовище на Круя

габела — Мито или такса — терминът, употребен в Круйската грамота.

ангария — Принудителен труд и повинности: превоз на храни, стоки и строителни материали, поправяне на пътища, строеж на мостове и крепости, дори пазене на тъмници — отглеждането на кучета и соколи също. Персийска заемка, жива и днес в българския език.

подвод — Задължението да се дават впрегатни животни и коли за държавен превоз — една от най-тежките ангарийни повинности.

зимовище / летовище — Зимно пасище в долините и лятно пасище в планините — сдвоените пасбища на едно скотовъдно стопанство, изброени в Круйската грамота.

имунитет — Правото, чрез което господар или манастир — а не държавата — събира данъците, съди и обвързва людете на едно владение; средищната привилегия на грамотата, която спира собствените чиновници на владетеля.