Венецианска грамота на Иван Александър

Към средата на XIV в. Балканите са променени. Византия излиза отслабена от гражданската война, Стефан Душан се провъзгласява за цар и сърбите стават първата сила на полуострова, а турците от съюзници на Кантакузин се превръщат във врагове на всички. Божилов и Гюзелев пишат, че в този момент първата стъпка на Иван Александър, подготвена още в края на византийската гражданска война, е в изненадваща посока — към Венеция. Тя изважда България от своеобразната ѝ балканска изолация.

Републиката на свети Марко търгува с българските земи още от края на XIII в. и постепенно създава свои колонии във Варна, Месемврия, Анхиало и Созопол. Венецианските търговци изкупуват и изнасят преди всичко земеделски продукти — зърно и особено жито, кожи, восък, мед. Корабите им минават през Цариград към Созопол, Анхиало, Несебър, Варна, Килия, Ликостомо и Вичина, а оттам продължават към Кафа в Крим, Тана на Азовско море и Трапезунд.

Търговията обаче не е уредена и венецианците често търпят щети. Те искат да търгуват без мита по българските пристанища, както във Византия, а българските власти държат да плащат такси според фискалната политика на страната. При отказ следват конфискации, понякога по заповед на самия цар — такъв случай е отбелязан през 1343 г. Коментарът на Начев, по Васил Гюзелев, назовава потърпевшите: благородниците Николо Пизани и Лоренцо Фоскарини губят стоки съответно за 1000 и 4000 перпера. Тези случаи принуждават венецианския сенат да преговаря и да приеме изискванията на българската данъчна политика.

Договорът е сключен през 1346–1347 г. и е запазен в италиански текст, озаглавен „Клетва и договор на господин императора на Загора Александър“. Начев го определя като повеля — не напълно тържествен дарствен документ, но с юридическата сила на грамота. Царят се заклева в Бога Отца, в Дева Мария, в светия истински Кръст, в света Петка Търновска и в собствената си душа.

Изборът на света Петка не е случаен. Мощите ѝ са сред най-ценните трофеи, които Иван Асен II пренася в Търново след Клокотница, и се пазят в църквата „Свети Четиридесет мъченици“. За средновековния човек мощите на светеца са невидим щит на града; клетвата в света Петка е клетва в покровителката на самата столица.

Всички венециански търговци могат да идват и да си отиват с корабите и стоките си из цялото царство „здрави и сигурни“. Те плащат за търговия „3 на стоте“ — мито от три процента от продажната цена на всяка стока. Никой не носи отговорност за чуждо престъпление: нито синът за бащата, нито бащата за сина. Българската държава поема задължението да помага при корабокрушение и при спасяването на хора и имущество.

Сумите в договора са в перпери. Тъй като през XIV в. в България не се секат златни монети, става дума за византийските перпери на Андроник II и неговите съимператори, които се секат в голямо количество и са в активно обръщение по българските тържища. Иван Билярски поставя договора сред малкото документи, които говорят за държавни мита — наред с договорите с Дубровник, Рилската грамота и договора на деспот Иванко, сина на Добротица, с генуезците.

Договорът е потвърден през 1352 г. с писмо на царя до дожа Андреа Дандоло, подписано собственоръчно: „Йоан Александър, цар на всички българи и гърци“. Начев вижда в тази титла и отговор на Душан, който наскоро се е обявил за цар на сърби и гърци.

Божилов и Гюзелев отбелязват границите на тази дружба. Връзките с Венеция продължават почти до края на царуването на Иван Александър, но не излизат извън търговията — и по-точно извън венецианския износ от българските земи. Републиката няма открити политически интереси в България; уредените условия за купуване на толкова нужното ѝ жито я задоволяват напълно. А България, дори да е имала нужда от венецианска помощ, очевидно не я получава.

Почти по същото време царството установява връзки и с Генуа. През май 1352 г., докато генуезкият флот на Паганино Дория воюва срещу Венеция в Босфора, двама негови пратеници потеглят към България.

Клетвената привилегия

Моето царство дава тази повеля на моите приятели и братя франки венецианците, и се заклева моето царство в Бога Отца и Дева Мария, и в светия истински Кръст и света Петка Търновска, и в моята душа, че всички венециански търговци могат да отиват и идват със своите кораби и стоки по цялото наше царство, здрави и безопасни. Те трябва да плащат за търговия 3 на стоте. Не може да понася наказание нито синът за бащата, нито бащата за сина. Ако за нещастие се случи да погине някакъв кораб, да се спаси имането и лицата. Също за тегло от сто перпери да платят 4 гроша; за… половин кантар 3 гроша; за тегло на стока на кантар 1 аспра и четвърт; за мачтово дърво на голям кораб два перпера, на малък един перпер. Ако стоките не се продадат, да вървят, където им се нрави по суша или по море, и да не плащат нищо. Също така не може да се запечата или да се тури възбрана в къщата на никой венецианец, ако не се отиде първом на съд. Също ако умре някой венецианец, ако не е бил първом на съд, никой да не може да се разпорежда с неговите блага, освен самите венецианци. Също така да могат и да построят църква и ложа, където им се нрави в земите, без никой да им се противопоставя по тази повеля.

Санкцията

Който би дръзнал да се противопостави — да бъде предател спрямо моето царство.

В. Начев, „Български царски грамоти“ (1996) · с разрешение

1. Дарствената грамота, дадена от Иван Александър на венецианците през 1346 – 1347 г., е следствие на разширените политически и икономически отношения между България и Венеция през XIV в. Грамотата е и опит да се регламентират правата, интересите и задълженията между двете страни, още повече, че те не били твърде изрядни от юридическа и правна гледна точка. Съществували и различия в отношенията на Византия и България към Венеция, нещо, което създавало допълнителни проблеми. Докато византийските власти прилагали политиката на митническа капитулация по отношение на венецианските търговци, освобождавайки ги изцяло от плащането на мито за внос и износ, то българската царска власт провеждала твърда фискално-митническа политика. (Гюзелев, В. Венеция и Генуа в политическата и стопанска история на българското Черноморие през XIV – средата на XV в. според нови данни. – В: Средновековна България в светлината на нови изворн. С., 1981, с. 177.)

Желанието на венецианците да водят безмитна търговия по българските черноморски пристанища ги поставяло често в конфликтна ситуация с българските власти, които при всички случаи държали търговците да плащат такси и мита в съгласие с фискалната политика на страната. При отказ следвали конфискации на стоки и имущества, които били извършвани и със знанието на българския цар. Така например венецианските благородници Николо Пизани и Лоренцо Фоскарини били ощетени съответно с 1000 и 4000 перпери в стоки, които били иззети по заповед на Иван Александър. Тези и други подобни случаи принудили Венецианския сенат да влезе в договорни отношения с българската държава и да зачитa и спазва изискванията на нейната данъчна политика. След като всички спорни въпроси били уредулрени по дипломатически път, Иван Александър издал своята грамота, която регламентирала и правата, и задълженията на венецианските търговци. (Гюзелеев, В. цит.съч. с. 166-167.)

2. Така наречената повеля не е напълно тържествен дарствен документ, но в юридическо и правно отношение има качества на грамота.

3. Споменаването на света Петка Търновска не е никак случайно. Тя е дълбоко почитана светица и нейният култ бил много популярен в България.

Параскева – Петка Епиватска, наречена по-късно Търновска, произхожда от селището Епиват около Каликратия в пределите на Тракия. Живяла е през втората половина на Х в. Преданията за отшелническите подвизи на Парашкева – Петка стават причина след около сто години да възникне култ към нея и тя е канонизирана. След Клокотнишката битка (1230) сред най-ценните трофеи, които Иван Асен II пренас в Търново, са и мощите на светицата, взети от църквата „Св. Апостоли“ в Каликратия. Притежаването изобщо на сакрални ценности, каквито били мощите на светци, се считало от средновековните хора за „натрупване на благодат“, която била невидим щит и укрепа за града, правейки го неуязвим и невредим срещу вражески нападания. (Поптодоров, Р. „Втори Константинопол“, „Трети Рим“. – В: Прослава на В. Търново, С., 1978, с. 171.)

Мощите на св. Петка са били съхранявани в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ в Търново.

До нас са достигнали две житията на св. Петка – едно приложно, съставено най-вероятно наскоро след 1235 г., и едно пространно, написано от патриарх

Евтимий. Пространното житие е най-поетичната творба на бележития книжовник, великолепен образец на житийно панегиричния стил. (Иванова, Кл. Бележки. – В: Стара българска литература. Т. IV. Житийсписни творби. С., 1986, с. 574-577.)

4. Венецианските кораби първоначално се отпра-вяли към Цариград и после поемали за българските пристанища Созопол, Анхиало (Поморие), Месемв-рия (Несебър), Варна, Килия, Ликостомо и Вичина. Курсирaли и до Кaфа (Феодосия) на Кримския полуостров, до Тана на Азовско море и Трапезунд. При черноморския график венецианските кораби подзва-ли най-старата италианска морска карта – Пизанската (XIII в.) и портуланът към нея, съставен между 1250-1265 г., към който през 1296 г. била направена и добавка за Черно море и неговите пристанища. (Гюзе-лев, В. цит. съч. с. 158.)

5. Това, че венецианците са плащали „за търговия 3 на стоте“ означава, че за всяка внесена от тях стока те са плащали мито 3% от продажната цена.

6. Тук явно се имат предвид евентуалните случаи за извършване на закононарушения в страната, при които всеки отговаря сам за себе си, а не баща за син и обратното.

7. От текста е видно, че българската държава е поела обезателството да оказва помощ при корабокрушение и да помага при спасяването на имуществата и хора.

8. Тъй като в България през XIV в. не били сечени златни монети (перпери), очевидно е, че под понятието перпери се имат предвид византийските перпери на императорите Андроник II с Михаил IX или Андроник II и Андроник III Пелеолог, които са били сечени в голямо количество и са били в активна монетна циркулация по българските тържища. (Th Gerassimov, Les hyperpreres d'Andronic II et d' Andronic III et leur circulation en Bulgarie – BBI, I, 1962, p. 218.) Съотношението между златните и сребърните монети, които били в обръщение в България и Византия, е било следното: 1 флорин = 1 венециански златен дукат = 2 златни перпера = 17 сребърни дуката = 18 сребърни дуката от български монети = 2 солида и 6 денария от сребърни цариградски монети. (Гюзелев, В. цит.съч. с. 178.)

9. За износ на стоки от страната според установената венецианска метрологическа система се плащала митническа такса за товар зърно на стойност 100 перпери – 4 гроша.

10. Тук става въпрос за стока с вместимост от 100 модии (модий – мярка за течности и житни храни, която имала около 9 литра), които били облагани с митническа тарифа 3 гроша.

11. Определена мярка тегло, фиксирана с кантар, се облагала с една аспра и четвърт. Осем аспри и един грош се равнявали на един перпер. (Гюзелев, В. цит.съч. с. 179.)

12. Тук става въпрос за стриктно установени пристанищни такси: за закотвяне на голям кораб – 2 перпера, и за малък кораб – 1 перпер.

13. От текста е видно, че от страна на българската държава била осигурена съдебна защита на имуществото на венецианците при опит за посегателство върху него дори от страна на властите. По този начин се пресичали опитите за конфискация, които в едни по-предишни времена били практика. (Гюзелев, В. цит.съч. с. 176.)

14. Признавало се правото на венецианците автономно да се разпореждат с имуществото на починал в българските предели техен сродник.

15. Венециански колонии съществували в различни градове в България – Варна, Несебър, Анхиало, Созопол и др. С разрешението, което им се давало да строят църкви и ложи (ложа – открита галерия покрай стена на здание, която от външната си страна има колонада, аркада или парапет), юридически се узако-нявало правото им да придобиват недвижима собственост в пределите на българската държава.

16. Обявяването за „предател“ на всеки, дръзнал да наруши царската повеля, има силата на санкция на върховната власт, имаща за цел да осигури личната неприкосновеност на венецианците, а също така и на тяхното имущество, срещу задължението от тяхна страна стриктно да спазват фискалната политика на държавата.

Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.

Созопол — Днес: Созопол

Анхиало — Днес: Поморие

Месемврия — Днес: Несебър

Варна — Днес: Варна

Килия — пристанище при устието на Дунав

оризмо (простагма) — Владетелска повеля или разпореждане — „повелята“, по-нисша по тържественост от хрисовула; Дубровнишката грамота е от този вид.

кумерк — Мито или пазарна такса.