1346 – 1347 г.
Известен още като: Договорна грамота за венецианците
Клетвена привилегия, даваща на венецианските търговци безопасна търговия из цялото царство при определено мито 3% — единствената оцеляла грамота от сбирката, отправена не към манастир, а към чужда търговска сила.
Докато всяка друга грамота тук дарява земя и имунитет на манастир, тази урежда чужда търговия. Тя е развръзката на траен спор: за разлика от Византия, която пуска венецианските търговци да търгуват безмитно, канцеларията на Иван Александър ги държи към твърда фискална политика и е конфискувала стоките на венециански благородници, отказали да платят. Грамотата определя условията, сложили край на спора — мито 3%, установени пристанищни и теглови такси, съдебна защита срещу изземване и право да строят църкви и ложи — и така отваря рядък прозорец към митническия режим, паричното обращение и черноморските пристанища на царството през XIV в.
Тя е и документ на самата личност на царя: той заклева привилегията в Бога, Богородица, Честния кръст, света Петка Търновска и в собствената си душа, а накрая обявява за предател спрямо царството си всекиго, който я наруши.
Привилегията идва след години търкания около митата по Черноморието — венецианският сенат е принуден да преговаря с България, след като благородници като Николо Пизани и Лоренцо Фоскарини губят стоки за 1000 и 4000 перпери при изземвания по заповед на царя. Клетвата в света Петка Търновска е показателна: мощите ѝ, донесени в Търново от Иван Асен II след Клокотница, я правят покровителка на града. Тъй като България не сече злато, перперите, в които се смята, са византийски монети, тогава в обращение по българските тържища. Изброените пристанища — Созопол, Анхиало, Месемврия, Варна, Килия и др. — очертават черноморската търговия на царството.
За този текст: Синопсис със свои думи. За грамотата и нейния контекст виж В. Гюзелев, Венеция и Генуа… (1981); текстът е издаден сред грамотите у Дуйчев.
Царят се заклева — в Бога Отца, Богородица, Честния кръст, света Петка Търновска и в собствената си душа — че всички венециански търговци могат да идват и си отиват с корабите и стоките си из цялото царство, здрави и безопасни, като плащат три на сто (3%) мито.
Определя установени такси — толкова гроша на сто перпери тегло, аспра и четвърт на кантар, пристанищни такси от един или два перпера според големината на кораба — и постановява, че никой не носи чуждо наказание, че имуществото и хората от претърпял крушение кораб да бъдат спасявани, а непродадените стоки да си отиват свободно.
Ничия венецианска къща да не бъде запечатана или възбранена без първо да се отиде на съд; имуществото на починал да се разпорежда само от венецианци; и те могат да строят църкви и ложи където пожелаят — правно основание за венециански колонии във Варна, Несебър, Анхиало и Созопол.
Който дръзне да се противопостави на привилегията, да бъде смятан за предател спрямо царството — гаранция на върховната власт за личността и имуществото на венецианците срещу тяхното строго спазване на фискалните правила на държавата.
