Иван Шишман и неговите грамоти

Цар Иван Шишман (1371-1393) е най-големият син на Иван Александър от втория му брак с еврейката Теодора. Изворовият материал, сред който и синодикът на цар Борил, не оставя съмнение за родовия произход на майката: „Теодора, благочестивата царица на великия цар Иван Александър, от род еврейски... майка на великия цар Иван Шишман“. (Попруженко, М. Синодик царя Борила. С., 1928, с. 88-89.) За най-вероятна дата на неговото раждане се сочи годината 1349-1350. (Божилов, Ив. цит. съч., с. 224.)

Раждането на Иван Шишман предизвикало сериозни усложнения в царското семейство, които довели до пълен разрив с големия син Иван Срацимир, второродник от първия брак на Иван Александър с Теодора I, влакиня, дъщеря на воеводата Йоан Александър Бесараб (1310-1352), основател на влашката династия. Иван Срацимир, след смъртта на по-големия си брат Михаил Асен, станал и поради това обстоятелство реален престолонаследник, бил изглежда съуправител и възведен в титлата „млад цар“. След появата на бял свят на Иван Шишман, Иван Срацимир, но не веднага, получил в apanаж Видин и бил отстранен от Търново. Формална мотивировка за това отстраняване бил фактът, че Иван Срацимир се бил родил, преди баща му да стане цар, докато Иван Шишман бил багренороден – т.е. роден във владетелско семейство. Тази династическа казуистика е намерила своето отражение в преписа от 1359 г. на така наречения „Германов сборник“, в който Иван Шишман е назован „багренороден“, титулатурна степен, даваща приоритет при претенции за престола. (Иванова – Мирчева, Д. Германов сборник – български писмен паметник от Х в. в препис от 1359 г. – В: Български език, XV, 1965, 4 – 5, с. 316.)

Иван Шишман поема властта твърде млад – едва двадесетгодишен. Да се каже, че управлението му е свързано с едно трудно за България време, означава въобще да не се каже истината. Положението на България през последните три десетилетия на XIV в. е направо трагично. Тя е изправена пред пропаст. Турските завоевания отксъват все нови и нови земи, а в обществото владее чувство на безизходност, отчаяние, че и безразличие. Есхатологични предчувствия за края на света слагат своя дълбок отпечатък върху народното съзнание. За това спомагало и измененото съдържание на понятието България. България вече не била единна държава, каквато била през цялото средновековие, а разделена на три части: Търновско царство, Видинско царство и Карвунски apanаж, или Добруджа. Иван Шишман, все още титулуващ се „в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци“, фактически управлявал само една част от някогашната българска държава – Търновското царство. (Илинский, Г. Грамоты болгарских царей. М., 1911, с. 28-29.)

Царуването на Иван Шишман може да бъде характеризирано като трагично и не прави изключение във въобще трудната съдба на всички балкански владетели. И той като тях използвал всички средства ако не да отстрани опасността, то поне временно да я отклони. Българският цар непрекъснато се опитвал да лавира, печелейки време с постоянни отстъпки. Той приел да влезе във васални отношения с турците, постигнал брачно споразумение с тях, отдавайки сестра си Кера-Тамара за жена на Мурад, отклонявал се, доколкото можел, от поети задължения, изпълзвал се от участие в решителни сражения и най-сетне правил опити да се включи в антииосмански коалиции. Всичките му усилия с нищо не променили както неговата лична съдба, така и съдбата на България, но удължили агонията и с малко отложили неизбежния край.

На Иван Шишман нито може да му се вменява вина, нито може да бъде възвеличаван. Той, заедно с всички свои царствени събрата на Балканския полуостров, е владеел през епохата на турското завоевание – последната варварска вълна връхлетяла Европа – и тъкмо тия извънмерни и трагични събития слагат отпечатък върху образа на последния български цар. Но едно трябва да се признае на Шишман – бидейки турски васал, за разлика от всички други балкански владетели, той не предоставя на завоевателите нито един български войник. Български отряди не участват в нито един османски поход, за разлика от сърбите, примерно.

Още първите години от управлението на Иван Шишман се оказват злощастни за българското царство. В паметната битка при Черномен (26.IX.1371 г.) турците нанесли катастрофално поражение на Вълкашин и Углеша. Преките последици от тази битка се изразили в това, че султан Мурад принудил българския владетел да се оттегли в земите на север от Стара планина. (Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле. – В: Българско средновековие. С., 1972, с. 561-562.) Последвало едно сравнително спокойно десетилетие, спечелено с цената на унизителен мир и васалство. Това продължило до 1382 г., когато турците след продължителна обсада успели да завладеят София, която била изключително важен стратегически център.

Застрашени от все по-нарастващата турска инвазия, балканските владетели се опитали да създадат някаква коалиция и през 1387 г. обединените сили на Сърбия и Босна разбили при Плочник турците. Но тази победа въобще не била развита и оползотворена. Нещо повече – тя имала гибелни последици за България, защото Иван Шишман бил уличен, че без да се намесва пряко, все пак бил посветен в тайните на коалицията. (Ников, П. Турското завоевание на България и съдбата на последните Шишмановци. – В: БИБ. Т.И.С., 1928, с. 66.) „Тази неубедителна и плаха демонстрация на независимост – според думите на Ив. Божилов – от страна на българския цар била наказана още на следната 1388 г.“ (Божилов, Ив. цит. съч., с. 227.) Многобройна турска войска под командването на великия везир Али паша преминала Стара планина, овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново) и обсадила Иван Шишман в Никопол. Българският цар бил принуден да иска мир, какъвто получил срещу задължението да предаде Силистра. След оттеглянето на Али паша обаче, той наивно се отметнал от договора и не предал Силистра. Последвала повторна обсада на Никопол, в резултат на която Шишман загубил всички земи в Североизточна България и бил оставен като турски васал да владее само Търново и прилежащата към него провинция. (Ников, П., цит. съч., с. 66-69; Мутафчиев, П. Добруджа в миналото. – В: Съчинение на П. Мутафчиев. Т. 4. Добруджа, С., 1947, с. 48.)

След 1388 г. Шишмановото царство било стеснено в земите на Централна България с градовете Търново, Плевен, Враца, Ловеч, Никопол, Свищов, обхванато от три страни от турците. (Ников, П., цит. съч., с. 142.) При това положение и при наличието на турски гарнизони в Силистра, Шумен и Провадия, а навярно и в други севернобългарски крепости, според думите на П. Ников „политически България била само една сянка. За военна съпротива против турското грамадно надмощие не могло и да се мисли: българската държава е била готова и сигурна плячка за турците“. (Ников, П. цит. съч., с. 142.)

Движени от тревожното съзнание за очертаващия се край на българската държава, Иван Шишман и неговите помощници се решили да потърсят съюз с маджарския крал Сигизмунд. Основание за някаква надежда им дало и обстоятелството, че Сигизмунд, възползван от това, че султан Баязид бил ангажиран с военни действия в Мала Азия, нападнал турците и ги разбил при Браничево. Тази победа, която направила дълбоко впечатление на балканските владетели, активизирала и Шишман, който влязъл в тайни преговори с маджарите за съюз „против турската напаст“. (Ников, П., цит. съч., с. 142-143.)

Близките сношения между Шишман и Сигизмунд не останали обаче тайна за турците и това им дало повод да нанесът последен удар върху Търновското царство. През 1393 г. Баязид изненадващо прекратил в Мала Азия военните действия срещу независимите селджукски емиратства, преценявайки изглежда, че и по-късно ще има време да се справи с тях, и се отправил към главния военен театър – Европа. Това той сторил с цел да не позволи да се изгради антиосманска коалиция на широка основа. И първият удар бил нанесен, съвсем оправдано от стратегическа гледна точка, срещу България. Търново бил обсаден (Шишман бил в Никопол!) и след три месеца обсада превзет. Така бил сложен край на българската държава (17 юли 1393 г.), на българската църква, предадена на пряко подчинение на цариградската патриаршия, а българските първенци били зверски избити, защото именно те били носители на идеята за българска държавност.

Като резултат от завоеванието, България била откъсната от Европа, от християнската цивилизация, и осъдена да мъждее в условията на диво и варварско робство, още повече че новите господари на Балканския полуостров били носители на примитивна номадска култура, а ислямът, който изповядвали като религия, бил дълбоко чужд и враждебен на европейските хуманистични идеи. Между двата етнокултурни модела – на поробените и на поробителите – нямало никакви пресечни точки, зееща бездна. Ислямът, воинстваща религия на номади, изцяло и напълно отричал ценностната система на християнската цивилизация, още повече че някои части от Корана повече наумяват постулати на военен устав, отколкото на свещени текстове.

Краят на Търновското царство е свързан и с края на Иван Шишман, който обаче настъпва по-късно. По всяка вероятност българският цар – вече обикновен турски васал или „бег“ както го назовават в някои документи – управлява Никопол и близките околности в продължение на две години след падането на Търново. Краят на Иван Шишман настъпва след битката при Ровине (17 май 1395 г.) Решен, изглежда, да уреди окончателно двусмислените си отношения със своя непостоянен васал, на когото определено не можел да вярва, Баязид заповядал Иван Шишман да бъде екзекутиран. Краят на Шишман е най-добре отразен в един турски документ от Topkapi Sarayi; Ar 6374: „Земята на Никопол имаше по това време един бег Шишман, и който също като влашкия воевода плащаше харадж на владетеля (Баязид). За да може да премине на другия бряг на река Дунав, той (Баязид) поиска от онзи (Шишман) лодки; и щом този му ги достави и щом се намери на другия бряг (на реката), той заповяда да доведат казания Шишман и го обезглави; и завладя така Никопол, превърна го в санджак.“ (Божилов, Ив. цит. съч., с. 228.)

Така свършил Иван Шишман, съвсем не героично, в разрез с народното песенно творчество, което пресъздало друг един образ на царя – трагичен и възвисен. Но в края на злощастния XIV в. място за геройства комай нямало. Това е век на жертвите и на гибелта. Иван Шишман като че ли най-пълно олицетворява, с лъкатушния пример на своя живот, пълната безизходица и разпад, до който са стигнали Балканите и балканските владетели, движени в усилията си за оцеляване от дребни страсти и компромиси. Самото време е сякаш белязано от печата на историческа умора.

Но въпреки трагиката на епохата, пронизана от есхатологични предчувствия, прави впечатление, и то силно, че Иван Шишман неотклонно се придържа о традициите, които са давали облик и същност на Втората българска държава. В този контекст трябва да бъдат разгледни и оценени и достигналите до нас две негови грамоти – едната в полза на Рилския манастир (21 септември 1378 г.) и другата в полза на Витошкия (Драгалевския) манастир „Св.Богородица“. Особен интерес предизвиква първият документ, издържан в традициите на тържествените византийски хрисовули. В него откриваме изключително интересни данни за историческата география на района край Рилския манастир и ценни свидетелства за държавно-правната организация на българското царство, включваща и династичната традиция, следвана от българския цар. Иван Шишман, воден от съзнанието за приемственост, държи да отбележи, че в своите действия и постъпки се ръководи от примера на своите предци, на приснопаметните български царе.

С тези две свои грамоти Иван Шишман дава израз на една културна и историческа онаследеност, която характеризира въобще отношението на върховната държавна власт към светите обители като огнище и крепост на българското православие, на българската духовност. И все в тая връзка непременно трябва да се отбележи, че именно по времето на Иван Шишман и с активно негово съдействие (иначе не е могло и да бъде) се създава и започва да функционира Търновската книжовна школа, която е явление от европейски порядък и културен законодател в близки и далечни страни. А това определено говори, че Иван Шишман е имал съзнание за значимостта и цивилизаторската мисия на българската култура и книжовност.

Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.