Месемврийски грамоти на Иван Александър

Месемврия, днешният Несебър, е най-прочутото пристанище на южното Черноморие — „укрепената приморска крепост“, както я наричат изворите. За богатствата ѝ Йордан Андреев съди по откупа, който Амедей Савойски налага на жителите ѝ през 1366 г.: 20 102 златни перпера и 118 златни флорина. Ковчежникът на графа записва и жилището, което Амедей наема в града — богата къща с баня, камина, няколко стаи и складове, измазани с вар.

Градът сменя господарите си неведнъж. През 1332 г., след победата при Русокастро, южното Черноморие е присъединено към България, но остава под силно византийско влияние. Трите грамоти, които Иван Александър издава за месемврийските манастири, показват как царят управлява на тази спорна граница.

И трите са открити от гръцкия учен А. Пападопулос-Керамевс в сбирката на Йерусалимската патриаршия и издадени от него през 1891 г. Написани са на гръцки — езика на крайбрежието — и са познати от преписи. Първата е за манастира „Света Богородица Елеуса“ (Милостива), втората — за манастира „Свети Никола“, третата урежда отношенията на манастирите с месемврийския митрополит.

За манастира „Свети Никола“ няма други известия. Петър Мутафчиев го търси в Емонската планина, където Стара планина стига до морето — на брега източно от днешното село Емине, където и сега има параклис „Свети Никола“. През XIV в. планината около Емине привлича много монаси. Житието на Теодосий Търновски разказва, че светецът, след като се връща от Света гора и Цариград, се оттегля с ученика си Роман именно „в емонската планина до морето“, близо до Несебър.

Грамотата за „Свети Никола“ е важна за родословието на династията. В нея Иван Александър нарича Иван Асен „дядо на моето царство“, а основателката на манастира — „преблажената Севина, баба на моето царство“. Иван Асен тук не е никой друг, освен Иван Асен II. Но коя е Севина? Петър Мутафчиев е категоричен, че нито една от трите съпруги на Иван Асен II не носи това име; Иван Дуйчев също не успява да я идентифицира.

Иван Божилов предлага решение. Той допуска, че в оригинала или в първообраза, по който е съставена късната грамота, е стояло името Ирина, а при трудночетливо изписване то се е изкривило в Севина. Тогава идентификацията вече не е проблем: това е Ирина Комнина, дъщерята на солунския император Теодор Комнин и последна съпруга на Иван Асен II. В полза на това говори и родословното дърво на царица Елена, сестрата на Иван Александър, в Матейче, където Ирина Комнина също присъства.

Божилов добавя и едно общо правило. Дори ако някои от тези грамоти са фалшификати, това не означава, че не съдържат достоверен исторически материал, извлечен от по-стари документи. Датировката им е несигурна: годината в грамотата за „Свети Никола“ е 6903, но индиктът допуска 1339, 1354 или 1369 г.

Третата грамота коригира първите две. С нея на всички четири манастира в землището на Месемврия се отнема имунитетът, потвърден преди това от царя, и те са предадени на месемврийския митрополит да ги владее и да се грижи за тях — с други думи, доходите от земите им вече отиват при него. „Свети Никола“ обаче остава незасегнат.

Защо Иван Александър се отмята от собствените си актове? Коментарът на Начев вижда в това държавническа сметка. Присъединените през 1332 г. земи остават под силно византийско влияние; манастирите и църковните институции, макар и в България, тежнеят към Константинополския патриарх, който не е прекъснал връзката си с тях. Като иска да наложи твърда и централизирана власт във всички свои земи, царят прави своеобразен компромис с местния митрополит.

Тези грамоти улавят Месемврия в последните ѝ години под българска власт. През 1364 г. император Йоан V Палеолог превзема Анхиало и обсажда града откъм сушата, с обсадна кула, и откъм морето с кораби; ромеите прекъсват дори водопровода. Иван Александър изпраща на помощ български войски и турски наемници, и обсадата се проваля.

Две години по-късно идва Амедей VI Савойски. Кръстоносният му поход, замислен срещу турците, се обръща срещу България: през октомври 1366 г. той превзема Ахтопол, Созопол, Анхиало и Месемврия и обсажда Варна. Генуезките кораби обстрелват Несебър с бомбарди — едно от първите сведения за огнестрелно оръжие в българските земи. След преговорите Амедей предава Месемврия, Анхиало и Созопол на византийците.

„Св. Богородица Елеуса“ (Първа месемврийска грамота)

Молитвите на монасите, или сиреч на подвижниците, и тяхното застъпничество достигат по предимство и най-често се приближават до Бога; и, както казва богоявителят Василий: когато молитвата на монаха започне веднъж да действа, то тя съвсем не позволява човекогубителят дявол да има дързост против онези, над които умолението се простира. И това е напълно естествено: бърза като светкавица и бляскава като злато, разсичаща въздуха по-рязко от крило на орел и за миг преминаваща през първия човек на второто небе, тя незабавно се представя пред божия престол и свободно получава от небесния Цар онези неща, за които и поради които е била изпратена. Поради това и моето царство, като цени, както се казва, божествените молитви на подвижниците повече от злато и скъпоценен камък, пожела царството ми монасите, които се подвижват в честния манастир на пресветата Богородица Елеуса в Месемврия, да бъдат напълно необезпокоявани, и манастирът, заедно с монасите в него, да бъде освободен от всякаква ангария, псомозимия, градозидане и каквато и да било друга тегоба; също така и онези, които, отгдето и да било, се случи да пребиват в манастирските предели, и те да се наслаждават на пълна необезпокоеност. Не само това, но и неговата лодка да бъде освободена на вечни времена от плащането на всякакво мито. Съвсем да не дръзва да обременява манастира нито дукът по това време, нито някой от местните жители на Месемврия или измежду чужденците, ако ли очакват своето спасение от Бога или пък снисходителност от моето царство. И онзи, който бъде уличен, че върши противното и безпокои пребиваващите в манастира монаси, той ще си навлече гнева на моето царство, тъй като гневът е царев вестител. Царството ми, напротив, желае манастирът да не бъде тревожен и обезпокояван от никого, та намиращите се в него монаси, които се наслаждават на спокоен живот, по-продължително да се молят за моето царство бързо да подчини всеки враг и всеки противник — и скит, и варварин, а също хуни, руси и светлокосото и германско племе — и нито смутител, нито скитник да не избегне мрежите на моето царство. За това, прочее, моето царство дарува настоящата златопечатна сигилия на манастира Елеуса за неговата безпечност, през месец април, индикт девети. Моето царство, освен това, желае архиепископът на Месемврия да стои вън от манастира Елеуса, сиреч да няма никакво право в него, или въобще да не се меси в манастира, или да нарушава нещо от онова, което е писано от моето царство — но само името на архиерея да бъде вписано в свещените поменици. Месец април, индикт 9-и. „Иван, в Христа Бога верен цар и самодържец на българи и гърци, Александър.“

„Св. Никола“ при Емона (Втора месемврийска грамота)

Бог на боговете и господар на господарите, благият и предобър Бог, промислител и закрилник на Своите създания, отреди власти и началства над духовните и ангелски воинства, а след това Неговата благост избра и онези, които Той пожела да началстват над осезаемия и видим свят и да царуват на земята. Когато добрият Бог благоизволи и се изпълни въплъщението на Бога Слово, което бяха предизвестили светите и богоносни пророци, тогава управляваше богопазеното, богоустановено и боговенчано царство на светия боговенчан цар великия Константин, баща на всички православни царе. След като изминаха много години, благоизволи нашият благ Владика Иисус Христос и дарува царството на триблажения и прочут цар Иван Асен, дядо на моето царство — и, о, Твоя благост, Христе, и много щедри дарове на Твоята небесна слава и царство! — царува и нашата власт, богодаденото и боговенчано наследствено царство от деди и бащи. И тъй като преблаженият и прочут цар Иван Асен, дядо на моето царство, остави много възпоминания на земята, и на първо място своето преправославно и прецарствено благочестие, както и много хиляди други добрини, пожела също и божествената власт на моето царство да дарува освободителен и божествен златопечатник на манастира на светия чудотворец и мироточец Никола в Емона. Поради това то собственоръчно дарува злато от съкровищницата на моето царство за изпълнение и осъществяване на освободителния и божествен златопечатник. Когато настоящият игумен, йеромонах господин Макарий, дойде на поклонение при моето царство, той извести на моето царство, че гореказаният манастир на свети Никола бил построен из основи от преблажената Севина, баба на моето царство. Като чу моето царство, че споменатият манастир е родителско възпоминание, царството ми прие това с радост. Поради това моето царство даде на казания манастир настоящия освободителен и свещен златопечатник на моето царство, в лицето на йеромонаха господин Макария, отец и молител на моето царство, за да го управлява бащински и наставнически и да пребивава в този манастир, както желае и предпочита, безпречно и несмущимо, заедно с намиращите се там монаси. Моето царство, чрез настоящия освободителен и божествен златопечатник на божествената власт на моето царство, нарежда този манастир на светия мироточец и чудотворец Никола да бъде несмущаван, неощетяван, неприкосновен и необезпокояван с каквато и да било тегоба — царска, църковна и владетелска. Ако пък някой от намиращите се там, когато и да било, митрополити на моето царство дръзне да наруши, разстрои, попречи или обезпокои в нещо настоящия божествен и освободителен златопечатник на божествената власт на царството ми и възпоменанието на моето царство, дори и на обол, нека си навлече проклятията на 318-те богоносни никейски отци, и неговата съдба да бъде еднаква с тази на предателя Юда. За това биде съставен и настоящият освободителен и божествен златопечатник на божествената власт на моето царство, и биде даден на достопочтения манастир на светия мироточец и чудотворец Никола за обезпечение и предпазване от всякакви възможни тегоби, през месец август, ден 4-и, година 6903 (?= 1354?), индикт 7-и, в който подписа и нашата благочестива и боговенчана власт.

Връщане на митрополита (Трета месемврийска грамота)

Пресветият митрополит и ипертим на Месемврия изложи пред моето царство правата на неговата пресвета митрополия, въз основа на които — преди крепостта Месемврия да мине във владение на българските царе — той е владеел намиращите се в нейните предели манастири: а именно манастира, почитан на името на Господа Бога и спасителя наш Иисуса Христа и наречен Акрополит, както и този на пречистата Владичица и Богородица, наречен Агиосоритиса, а още и този на светия свещеномъченик Власий; а пък в манастира, почитан на името на пречистата Владичица и Богородица Елеуса, по отстъпка от страна на някогашния негов ктитор, тамошният архиепископ беше само упоменаван. Тези манастири, след като градът премина под владичеството на българите, били отнети от казаната пресвета митрополия и били дадени на други, та оттогава и до днес тя е лишена от тях. Митрополитът изяви молба относно това, и моето царство, като прие неговото моление, желае и повелява чрез настоящата повеля този пресвети митрополит и ипертим на Месемврия да вземе под своята власт и да владее тези манастири, и да има над тях такава власт, каквато са имали епископите предстоятели на подчинената нему пресвета митрополия преди казаният град Месемврия да премине под властта на царя на българите, както се каза, в обсега на признатите нему основателни права. И при това, нека не се върши никакво посегателство или каквото и да било друга пречка от страна на вселенския патриарх или от страна на някого другиго, като се взима за предлог разпределбата и обичаят за това от онова време та и до днес. За това му бе дадена настоящата повеля на моето царство, издадена на тридесетия ден от месец септемврий, индикт 3-и.

В. Начев, „Български царски грамоти“ (1996) · с разрешение

Грамота на Иван Александър за манастира „Св. Богородица Елеуса“ при Месемврия

1. Пръв гръцкият учен А. Пападопулос-Кервмес открива тази грамота, а и още две в Йерусалимската патриаршеска сбирка, дадени на Месемврийските манастири от Иван Александър, и през 1891 г. ги обнародва. (Мутафчиев, П. Към историята на месемврийските манастири. – В: Избрани произведения. Т. II. С., 1973, с. 653.) През есента на 1943 г. Ив. Дуйчев в Света гора открива препис на т. нар. първа месемврийска грамота, дадена от Иван Александър на манастира Св. Богородица Елеуса (Умиление) при Месемврия. (Дуйчев, Ив. цит. съч. с. 380.)

И трите грамоти са написани на гръцки език, но независимо от това те са българско културно достояние, а и политическо, защото, бидейки по същество краен резултат на държавно-правен акт, грамотите са и доказателство за стабилността на българската власт в граничния тогава месемврийски край.

Би могло да се приеме и като жест на промислено внимание към месемврийските жители изготвянето на грамотите на гръцки език, тъй като, изглежда, по-голямата част от населението, а и просветените първенци на града, са били гърци. В случая е приемливо тълкуването на К. Мечев, че и „в Мрака, Месемврия и Бачково еднакво „присъствѣ“ единна градивна и далновидна политика за укрепване на българските граници, като при осъществяването на тази идея първостепенно внимание се отделя на културата“. (Мечев, К. цит.съч. с. 72.) Към реченото до тук трябва да се прибави и обстоятелството, че Месемврия и прилежащите към нея земи били присъединени от Византия към България през 1332 г. Това налагало, с цел привързване на населението към българското царство, да се постъпва дипломатично, като се отчита етническата специфика на приграничния район.

2. Молитвата, според християнската догматика, е израз на човешката безпомощност пред Бога. Молитвите основно биват три вида: просителни, ходатайствени (за други) и благодарствени. (Поснов, М. История на християнската църква. Т. I. С., 1993, с. 262-263.)

3. Монашеството възникнало през IV в. и получило стройна организация върху основата на така наречените манастирски устави. Приемането на монашество, сиреч схимничество (велика схима) се извършвало по следния начин: братът се въвежда в храма полугол, прикриван с мантията на своя „кръстник“ и се изправя пред олтара, където, след прочитането на ред определени за случая молитви, той дава пред свещеника и пред олтара монашеския си обет – отказва се от всичко светско и се предава на служба на Бога и на манастира. В знак, че скъсва с миналия си живот, променя му се и името. (Зографски, Д. Света Гора Зограф в миналото и сега. С., 1953, с. 33.)

4. Василий Велики (Василий Кесарийски) (ок. 330 – 379) – бележит деец на ортодоксалното християнство и изтъкнат писател; един от тримата светители (заедно с Йоан Златоуст и Григорий Богослов). От 370 г. е епископ на Кесария Кападокийска. Активен поддръжник на монашеския институт и аскетизма, както и на становището за независимост на църквата от императорската власт. Василий Велики се смята за основател на източното монашество. Известните негови „големи и малки монашески правила“ и до ден-днешен са единствените правила за гръцкото монашество. В тях се постулира животът на монаха да бъде запълнен с труд, особено земеделски, и с молитви. Всеки монах бил задължен да прекарва в молитви 6 часа на денонощие – сутрин, в третия час, в шестия, в деветия, вечерта и в полунощ. Храната се предвиждало да бъде умерена. Чревоугодието било забранено, пиенето на вино – също. (Поснов, М. История на християнската църква. Т. II. С., 1993, с. 402-403.)

5. Псалми, XVIII, 11.

6. Ангария – задължителна повинност. Виж бел. № 15 към коментара на сигилия на деспот Слав.

7. Псосомзимия – данък, който регламентира принудителни доставки за издръжката на войската. Армии, които отивали или се връщали от война, били хранени от населението на областите, през които те преминавали. Освен това зависимото население било длъжно безплатно да доставя припаси и фуражи на пътуващи войски и на такива, които се установявали на лагер или квартира. Продоволствието на крепостите също било задължение на местното население. Първият зафиксиран случай, когато се поменава за псомозимия, откриваме в един от актовете на манастира Елеуса, Струмишко, от 1152 г. За данъка псомозимия се говори и в грамотата, дадена от Исак Ангел на манастира „Св. Мария Атонска“ в темата Миласа, Мала Азия. Една грамота на Йоан V Палеолог от 1342 г. освобождава от псомозимия Зографския манастир. Ако се съди по един хрисовул на Стефан Душан от 1346 г., тази тегоба била регламентирана и в данъчната практика на сърбите.

Фактът, че данъкът псомозимия е поменат и в грамотата на Иван Александър, говори, че той бил практикуван през XIV в. по целия Балкански полуостров. (Мутафчиев, П. Войнишки земи и войници във Византия през XIII-XIV в. – В: Избрани произведения Т. I. С., 1973, с. 599-600.)

8. Градозидане (градъ зидати) – строеж на крепости. Виж бел. № 112 към коментара на Виргинската грамота.

9. За титлата дук виж бел. № 8 към коментара на Ватопедската грамота; бел. № 90 към коментара на Виргинската грамота.

10. Споменаването на „хуни, руси и светлокосото и германско племе“ не бива да се тълкува като указания за някакви реални врагове, като кумани, печенези, или татари, маджари или узи, руси и германци (нормани), както смята П. Мутафчиев. (Мутафчиев, П. Към историята на месемврийските манастири. – В: Избрани произведения Т. I. С. 1973, с. 656-657). Тук по-скоро става дума за една укоренена във византийската книжнина традиция за обозначаване на врагове. Голямата начетеност на съставителя на грамотата, която проличава и в уводната част, дава своето отражение и в придържането към образци с многовековна давност, намерили своето място и в грамотата, дадена на месемврийския манастир „Св. Богородица Елеуса“. (Дуйчев, Ив. цит.съч. с. 380-381.)

11. Сигилият, макар да има всички качества на грамота, е второстепенен, не напълно тържествен дарствен документ. След като знаем, че Иван Александър снабдява със златопечатни хрисовули Зографския манастир в Атон и манастира „Св. Никола“ в Мраката, а се въздържа да даде такъв на месемврийския манастир „Св. Богородица Елеуса“, то трябва да приемем, изглежда, че той е имал своите съображения да постъпи тъкмо така, воден от разбирането си, че все пак манастирът е бил гръцки и управляван от гърци, които, така или иначе, не могли да бъдат изчерпателно лоялни към българската държава. Тъкмо заради това и Иван Александър, вещ дипломат, е точно премерил отношението си към гърците и гръцкия манастир, снабдявайки го тъкмо със сигилий – дарствен документ, но не все пак златопечатник.

12. Указанието „архиепископът на Месемврия да стои вън от манастира Елеуса“, говори че на манастира, от една страна, е бил даден имунитет, а от друга, че той е минавал на централно подчинение. Същата разпоредба, трябва да припомним, е важела и за „Св. Никола“ в Мраката. Това определено говори, че Иван

Александър особено е държал граничните области да бъдат под прекия надзор на върховната власт. (Мечев, К. цит. съч. с. 72.)

13. Посоченият девети индикт предполага две датировки, а именно, че грамотата е писана или през 1341 г., или през 1356 г. Годината 1341 като че ли трябва да бъде предпочетена, тъй като тъкмо от тогава е и един ктиторски надпис върху икона, подарена от чичото на Иван Александър на манастира „Св. Богородица Елеуса“. Надписът гласи: „В годината 6850 /= 1341/ и аз, възлюбеният и роден чичо на всевъзвишения цар Иван Александър, възобнових всечестния и божествен храм на преблагословената Владицица наша Богородица на Умилението“. (Дуйчев, Ив. цит.съч. с. 177.)

Допустимо е да се приеме, че и издаването на грамотата, и подаряването на иконата са взаимосвързани, че са станали по едно и също време, а именно в годината 1341. Но все пак с пълна положителност това не може да се твърди. Липсват допълнителни податки.

14. В края на преписа на грамотата, открит от Ив. Дуйчев в Света гора, е посочено, че след текста е следвал с червени букви подписът на царя на българите. (Дуйчев, Ив. цит.съч. с. 381.)

Грамота на Иван Александър за манастира „Св. Никола“ при Месемврия

1. Грамотата е написана на гръцки език и е позната от препис.

За манастира „Св. Никола“ нямаме известия. Неговото място обаче трябва да се търси сред многото манастири в Стара планина, където тя достига морския бряг, сиреч при днешния нос Емине, недалеч от средновековната крепост Емона.

През XIV в., според писмени паметници, планината около Емине била привлекателно място за много монаси. В житието на Теодосий Търновски се разказва, че след завръщането от дълго пътешествие в Света гора и Цариград, светецът заедно с ученика си Роман „отиде близо до Несебър (Месемврия – б.а.) в съседната на него емонска планина до морето, където и остана да пребивава“. (Златарски, В. Житие на Теодосий Търновски. С., 1904, с. 17.) В кой точно манастир е отседнал светият мъж, в житието не се споменава. Но в планината, по всички податки, те са били няколко и един от тях безусловно е бил манастирът „Св.Никола“. Неговото място трябва да се търси източно от днешното село Емине, върху самия морски бряг, където днес съществува параклисът „Св. Никола“. (Мутафчиев, П. Към историята на месемврийските манастири. – В: Избрани произведения. Т.1. С., 1973, с.669.)

Втората месемврийска грамота, така е прието да бъде обозначавана в научната литература, издадена на местния манастир „Св. Никола“, носи текстуални и идейни черти, въз основа на които можем да я определим като много важен правен, исторически и литературен паметник, даващ представа за общата политическа атмосфера на Балканите и в частност на Южното Черноморие по времето на Иван Александър. (Мечев, К. цит.съч. с. 73.)

2. Притчи, VIII, 15-16.

3. В този пасаж е заложена християнската идея за „божествеността на властта“, която е неотделима от идеята за хармонията и съвършенството в Космоса. Както Бог управлява Космоса, така човешкото общежитие се направлява от владетеля, олицетворяващ реда на земята. Владетелската власт е еманaция на Божествената воля и не може да бъде оспорвана от никаква земна сила, тъй като самата власт има божествен произход.

Тезата за „божествеността на властта“ се съдържа в посланието на апостол Павел до римляните: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“. (Коев, Томъо и Бакалов Георги. Въведение в християнството. С., 1992, с. 62-64.)

4. Изразът „когато добрият Бог благоизволи и се изпълни въплъщението на Бога Слово“ засяга сложната догматика на Боговъплъщението. По времето на императрица Ирина и нейния син Константин VI (780 – 797) в 787 г. бил свикан Седмият вселенски събор, състоял се в Никея. На последното, VII-о заседание на Събора (13 октомври), отците единодушно приели окончателния текст на т. нар. вероопределение, в което се утвърдил и окончателният догмат досежно истинското, а не призрачното въплъщение на Бог Слово.

Според окончателно избистрената и вече постулирана идея за Боговъплъщението, със самия акт на въплъщението си Бог Слово се съединил с човешката природа, за да я издигне до Себе си: чрез ипостасното единство с божествената природа човешката се обожества. (Коев, Т. и Бакалов, Г. цит.съч. с. 140.)

5. В епохата на византийското средновековие, благодарение на усърдстванията на канонисти и тълкуватели, била изградена окончателно идеята за „божествеността на властта“. Тя била вече не само „божествена“, но и „богоустановена“. Сиреч, както е казано и в грамотата, земното царство е „богопоставено и боговенчано“.

6. Тук става дума за император Константин Велики (306 – 337), който неслучайно е назован в грамотата „баща на всички православни царе“. Чрез своя известен Медиолански (Милански) едикт от 313 г. християнската религия се признава за официална, наравно с всички други вероизповедания в Римската империя. Основната част от текста гласи: „Ние предоставяме на християните свобода и пълна възможност да почитат своята религия. Тъй като това е предоставено от нас на християните, то и другите имат пълна възможност да почитат този, когото изберат. Това установихме, за да се знае, че ние не унижаваме никаква религия“. (Коев, Т. и Бакалов, Г. цит.съч. с. 56-57.)

Медиоланският едикт поставил началото на единението между църква и държава. Вероятно, едва на 65-годишна възраст Константин, вече на смъртно легло, приел християнството.

7. Иван Асен II (1218 – 1241).

8. Изразът „дядо на моето царство“ не може да се отнесе само към търсене на държавно-династична приемственост, утвърждаваща властта на Иван Александър. Смята се за доказано от историческата наука, че Иван Александър чрез майка си деспотица Кераца Петрица е пряк потомък на Асеневата фамилия. (Божилов, Ив. Родословието на цар Иван Александър. ИПр., 1981, с. 3-4, 154-173.)

9. Явно, че тук се набляга на сакрализацията на властта, защото е „дарувана“ от Бога, а също така, че тя е законна и от гледна точка на династичната приемственост, тъй като изхожда от „бащи и деди“. Сиреч – Иван Александър е владетел и по „божие попущение“, и по родово право.

10. Тук безспорно се имат предвид издадени от Иван Асен II грамоти на манастири, сред които е и известната грамота, дадена на Ватопедския манастир в Света гора. Виж бел. № 1 към коментара на Ватопедската грамота.

11. Мироточец – източващ миро. Миро (гръц.) 1. Дървено масло (зехтин) с благовонни прибавки, приготвено и осветено с особени молитви на Великия четвъртък и употребявано в тайнството миропомазване: 2. Дървеното масло, с което свещеникът помазва челото в празник, когато поклонниците влизат в църква и целуват иконата.

12. „Преображената Савина“, определена като „баба на моето царство“, е поне засега една енигма. Майката на Иван Александър, деспотица Кераца Петрица, е правнучка на Теодора-Анна, която е дъщеря на Иван Асен II и Ирина Комнина. (Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци. С., 1985, с. 112.) Теодора-Анна е била омъжена за севастократор Петър. От техния брак се ражда и дъщеря (с неизвестно име), която станала съпруга на българския първенец от кумански произход Шишман, баща на бъдещия български цар Михаил III Шишман (1323 – 1330.)

От този геналогичен ракурс става видно, че „баба на моето царство“, сиреч баба на Иван Александър, дър може да бъде като че ли само дъщерята на Теодора-Анна и Шишман, за която е допустимо да приемем, че е тъкмо назованата в грамотата Савина. Тогава изразът „баба на моето царство“ би трябвало да се приеме в буквален смисъл.

13. Изразът, че манастирът е „родителско възпоминание“ идва да препотвърди пряката родствена връзка на Иван Александър с Асеневата фамилия по линията на неговата баба Савина.

14. Изричното указание, че владетелският златопечатник (хрисовул) е освободителен, трябва да се разбира в смисъл, че манастирът се освобождавал от всякакви данъци, т.е. че му се е предоставяло правото на феодален имунитет.

15. Митрополит – епископ, който е избран или назначен да управлява митрополия. Митрополията е църковна област, която съответства приблизително на окръг.

16. Обол – малка сребърна монета; нещо незначително; нищо.

17. Имат се предвид участниците в първия вселенски събор, състоял се през 325 г. в Никея. Виж бел. № 117 към коментара на Виргинската грамота.

18. Не е съвсем обичайно една грамота да завършва с проклятие и да се пожелава на дръзналия да наруши манастирските правдини да го постигне съдбата на Юда Искариот – сиреч да се обеси.

19. Според позоваването на индикт 7-и грамотата би могла да се отнесе към 1339, 1354 или 1369 г. от царуването на Иван Александър.

Ив. Дуйчев допуска, че при снемането на преписа от грамотата е било възможно годината на издаването да бъде сгрешена (Дуйчев, Ив. цит.съч. с. 382.)

Грамота на Иван Александър за манастира „Св. Богородица Елеуса“ при Месемврия (Трета месемврийска грамота)

1. Третата месемврийска грамота има коригиращ характер по отношение на първите две, издадени от Иван Александър и дадени на манастирите „Св. Богородица Елеуса“ и на „Св. Никола“. Корекцията се състои в това, че на всичките четири манастири, намиращи се в землището на Месемврия, им се отнема имунитетът, потвърден преди това от българския владетел, и се предоставят на месемврийския митрополит, за да ги владее и попечителства над тях, което означава, че не манастирите разполагали с доходите от земите си, а тъкмо митрополитът.

Тук естествено възниква въпросът защо Иван Александър фактически се „отмята“ от духа и точката на предидущите две свои грамоти (въпреки че на манастира „Св. Никола“ не посяга!), чрез които е утвърдил имунитетната неприкосновеност на месемврийските манастири, и чрез една нова, трета грамота, ги предоставя за владение на местния митрополит. Трябва да се разбере преди всичко, че владетелският акт е мотивиран от важни държавнически съображения. Присъединените през 1332 г. земи от Южното Черноморие продължавали да бъдат доминирани от силно византийско влияние. Духовно, макар и присъединени към България, и манастирите, и църковните институции тежнеели към византийския патриарх, който явно не бил прекъснал общението си с тях. Желаейки да установи твърда, централизирана по своя характер власт по всички български земи, Иван Александър отишъл на своеобразен компромис с месемврийския митрополит. Нему той предоставил владението на манастирите, сиреч да се разпорежда с доходите им, срещу договореността месемврийската гръцка църковна общност да не бъде подлагана, както изрично пише в грамотата, „на никакво посегателство от страна на вселенския патриарх“. На държавнополитически език това означава, че месемврийският митрополит де юре признава своята зависимост към структурите на българската църковна институция, сиреч към българския патриарх, респективно и към българската държава. Така би трябвало според нас да бъде разчетен смисълът на третата месемврийска грамота. По своята същност и характер тя повече наумява на държавно-правен договор между две страни, отколкото на традиционен хрисовул, още повече че българският владетел не е поел обезателствата за никакви дарения, нещо изискуемо задължително при издаването на подобни документи. (Мечев, К. цит.съч. с. 81-83; Гюзелов, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352 - 1453 година. - ГСУ, ФИФ. С., 1972, с. 57-97.)

2. Ипертим (гръц.) - благородник; уважаван; поставен на високо място.

3. Крепостта Месемврия минала „във владение на българските царе“ след битката при Русокастро на 18 юли 1332 г. между войските на Иван Александър и Андроник III. Когато жителите на Месемврия научили за поражението на императора, те избили намиращата се там византийска стража и изхвърлили труповете през градските стени. Според свидетелствата българският цар проявил „съжаление и състрадание“, побързал да сключи мир с победените и по време на преговорите си позволил да посъветва византийския император да бъде „по-умерен занапред“, казвайки му, че „една година има четири времена, а един миг от времето носи много промени“. (Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1944, с. 192.)

Месемврия останала в български ръце до 1366 г., когато била превзета от кръстоносците на Амадей VI и предостъпена, заедно с други градове, на византийския император.

4. Манастирът „Христос Акрополит“ се намирал върху източния нос на месемврийския полуостров.

5. Манастирът „Богородица Агиосоритиса“ трябвало да се търси вън от стените на града, в днешните месемврийски лозя, около морския бряг и пътя за Анхиало. (Мутафчиев, П. Към историята на месемврийските манастири. – В: Избрани произведения. Т. I. С., 1973, с. 660.)

6. Манастирът „Св. Влас“ бил издигнат при едноименното село, на около 10 км североизточно от Месемврия, при северния бряг на месемврийския залив.

7. Манастирът „Богородица Елеуса“, за който се отнася и първата месемврийска грамота, се е намирал в северната част на града, непосредствено над морския бряг. Тъкмо там при археологически разкопки са разкрити основите на трикорабна базилика, за която се предполага, че произхожда от Х в. Мястото, където били провеждани разкопките, месемврийци наричали „Елеуса“. (Велков, Ив. Археологически

8. Това, че манастирите били „ладени на други“, ни подсетя за предишните две грамоти на Иван Александър, по силата на които светите обители били поставени под юрисдикцията на игумените.

9. Възстановяването на т.нар. „основателни права“ идва да каже, че чрез третата месемврийска грамота Иван Александър е „възпроизвел“ едно старо статукво на владение на манастирите, поставяйки ги в духовна и икономическа зависимост от месемврийския митрополит.

10. Изричното упоменаване, че в делата на месемврийския митрополит не може да се меси дори вселенският патриарх, идва да подчертае пряката зависимост на митрополита само и единствено към българския патриарх и към българската централна власт.

11. С оглед на посочения индикт 3-и е възможно грамотата да е била издадена през 1335, 1350 или 1365 г. Следвайки хронологията на събитията, като че ли е най-вероятно тя да бъде отнесена към 1350 г.

Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.

Месемврия — Днес: Несебър

Емона — при нос Емине, мястото на манастира „Св. Никола“

Св. Богородица Елеуса — манастир при Месемврия

Св. Никола — манастирът при Емона, основан от бабата на царя Савина

хрисовул (златопечатник) — Златопечатна грамота — „златопечатно слово“, най-тържествената форма на царски акт, чиято сила виси на златен печат.

сигилий — Второстепенна, не напълно тържествена грамота — съставена по канцеларска форма, но по-нисша от хрисовула.

ангария — Принудителен труд и повинности: превоз на храни, стоки и строителни материали, поправяне на пътища, строеж на мостове и крепости, дори пазене на тъмници — отглеждането на кучета и соколи също. Персийска заемка, жива и днес в българския език.

псомозимия — „Хлебнина“: задължението да се доставя хляб — а понякога месо и вино — на чиновниците и войските, на ниска определена цена.

градар — Зависими люде, задължени да строят крепости.

кумерк — Мито или пазарна такса.

метох — Зависимо владение: комплекс от земи, воденици, градини и къщи на по-малка църква или манастир, който с дарствена грамота можел да премине към голяма обител.

имунитет — Правото, чрез което господар или манастир — а не държавата — събира данъците, съди и обвързва людете на едно владение; средищната привилегия на грамотата, която спира собствените чиновници на владетеля.