1.Константин Тих Асен
Константин-Тих Асен (1257-1277), чието име в грамотата е дадено в простонародната форма „Костадин“, е един от най-злощастните и трагични български царе. Макар и нелишен от качества, воля и амбиции, като че ли съдбата е била винаги против него. Всичките му усилия са били поставяни на сериозни изпитания, а и като човек, в частно личностен план, пак е претърпял несполука с двете си женитби с ромейски принцеси – Ирина и Мария, – които се оказали властни, несговорчиви, отмъстителни и често не за добро се месили в държавните дела.
Гражданската война в България, която била и династична, изтласкала през 1256 г. на историческата сцена болярина Константин Тих, управител дотогава на Скопската област. Съдейки по грамотата, издадена от него на Виргинския манастир, става видно, че той е владетел, като свой личен феод, земи в Прилепско, Кичевско, Велешко, Скопско, Полозите (Горен и Долен Полог), Тетовско и Велбъждско.
В съгласие с болярите Константин изместил от престола Мицо (1256 – 1257), който според Никита Григора „бил мъж ленив и изнежен, така че изгубил малко от малко уважението, дотолкова, че народът не придавал никаква цена на разпоредбите му“. (Златарски, В. цит.съч. с. 474.)
Седемдесет години след възобновяването на българската държава символите на царската власт били връчени на човек, който не принадлежал на Асеневата фамилия. А трябва да знаем, че обаянието на Асеневци било толкова силно, че владетел вън от родовия им кръг рискувал при всички случаи своята легитимност. Това принудило новия цар да възприеме фамилното име Асен. Така се и той подписал във Виргинската грамота: „Костадин, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, Асен“. (Илинский, Г. цит.съч. с. 19.)
Основание да носи и името Асен, като своеобразен продължител на Асеневската династия, той добил чрез брака си с първата дъщеря на никейския император Ирина, която била внучка на цар Иван Асен II. Чрез този брак Константин-Тих, може да се каже, добил и международна легитимност, тъй като бил признат за законен цар от никейския император Теодор II Ласкарис. (Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци. С., 1985, с. 116.)
Това била една добра стъпка, която като че ли се оказала и последна. Притиснат от една страна от Унгария, а от друга от възстановената през 1261 г. византийска империя, Константин-Тих Асен бил принуден да води нескончаеми и не особено благополучни войни. Той се опитал дори да се включи в коалиция с татарския хан Берке и с амбициозния неаполитански владетел Шарл I Анжуйски, насочена срещу Византия, но всичките му усилия, независимо от постигнатите частични военни успехи, се оказали недостатъчни, за да разреши териториалните проблеми на България. Константин-Тих Асен не успял да си възвърне отнетите по южното Черноморие градове и земи. (Андреев, Йор. Отношенията между България и неаполитанското кралство през втората половина на XIII в. - ИПР. 1978, Кн. 4, с. 59 - 74.) Не било по-добро положението и по диагонала югоизток-северозапад. През 1259 г. унгарците нахлули в западните български области. На следната година българите разсипали Северин. Унгарците отговорили с нови нападения и войната се ожесточила. В нея се намесил и деспот Яков Светослав, който лавирал сполучливо между Унгария и България и се величаел с титлата „император на България", изявявайки все по-решителни претенции към търновския престол. (Ников, П. Българо-унгарските отношения от 1257 до 1277 г. - Сб БАН, XI, 1919, с. 111 и сл.) Междувременно на мястото на споменалата се царица Ирина вече властвала редом с Константин-Тих Мария, дъщеря на Йоан Кантакузин и Ирина Палеологина. Та това, което не могло да се реши с меч, тя го решила с една изпитана рецепта - коварство и отрова. През 1275 г. тя изпратила при Яков Светослав пратеници, за да го поканят да дойде на гости, като под клетвена декларация уверила, че няма да му се случи нищо лошо. Уповавайки се на клетвата, Яков Светослав се явил в Търново. В столницата бил разигран цял спектакъл. В църквата (предполага се „Св. Четиридесет мъченици") бил извършен обред на осиновяване на деспот Яков Светослав от царица Мария, като тя с мантията си покрила едновременно и сина си Михаил, и деспота. Обаче не минало много време и целта на разиграната в Търново комедия станала явна, защото претендентът за българския престол умрял, по всичко изглежда отдавно действаща отрова. Пахимер е достатъчно категоричен: „Тая коварна майка убива оногова, който повярвал, че е осиновен от нея". (Златарски, В. цит.съч. с. 453.) Тук трябва да кажем, че тъй като Константин-Тих Асен бил твърде болен (той счупил крак, който не заздравял), то през последните години от живота му фактически управлявала Мария. Заслепена във враждата си с византийския император Михаил III Палеолог (неин вуйчо), най-вече заради нежеланието му да отстъпи градовете Месемврия и Анхиало, обещани като зестра в 1268 г., тя малко обръщала внимание на сериозната икономическа и политическа криза в страната, подсилена от непрекъснатите татарски нападения, които се превърнали в истинска напаст. (Божилов, Ив. цит.съч с. 115-116.)
Стара истина е, че бедите никога не идват сами. През 1277 г. избухнало въстание на низините, ръководено от Ивайло. Неговото появяване на историческата сцена, както прозорливо забелязва В. Златарски, не било никак случайно: „несъмнено него са го създали самите исторически събития, самата епоха, в която той е живял, самата среда, в която той се е въртял“. (Златарски, В. цит.съч. с. 547.)
Успял в едно кратко време да разбие и отхвърли татарите отвъд Дунав, Ивайло се насочил към Търново.
Константин-Тих Асен, ако и хром, а и изоставен от най-близките си люде поради козните и тиранията на своята жена Мария, събрал в себе си някогашната своя воля и решителност и повел войските си срещу Ивайло. Това не било нищо друго, освен акт на отчаяние, предизвикан от безизходица. И най-близо до истината, разкриваща душевното състояние на един обречен в усилията си владетел, за сетно опитващ се да промени съдбата, е изглежда византийският историк Н. Григора, който пише следното: „Той намирал унизително за себе си, гдето един нищо и никакъв човек (Ивайло – б.а.), като събрал в късо време голяма войска, не само причинявал често големи злини на българите, но и заплашвал с голяма опасност цялото им царство.“ (Златарски, В. цит. съч. с. 550.)
Битката била злощастна за хромия цар. Той бил пленен и убит на полесражението от Ивайло.
България била хвърлена в нови изпитания, в нова гражданска война.
Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.