1.Иван Асен II
В тази грамота за пръв път Иван Асен II се явява с титлата „цар на българите и гърците“.
Дарственият документ, издаден от българския владетел, е ценен и с това, че ни дава градиво, за да се разбере административната и данъчна уредба на средновековната българска държава, както и състоянието на крепостното население у нас през първата половина на XIII в. (Дуйчев, Ив. цит.съч. с. 326; Сакъзов, Ив. Средновековното манастирско стопанство в България. – Сп. Българско икономическо дружество, XXII. 1923, с. 205-232.)
Иван Асен II (1218-1241) е син на Иван Асен I, освободил българите от византийско владичество. В исторически те извори той е характеризиран по следния начин: „Великият и благочестив цар Иван Асен, син на стария цар Иван Асен“ (Попруженко, М. Синодик царя Борила. С., 1928, с. 82-84.); „Благоверният и благочестив и богобоязлив наш цар... Иван. Новият Асен, син на предишния Асен Стария“. (Кожухаров, Ст. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128.) Погледнато в чисто житейски план, съдбата на Иван Асен II е драматична, но тя не излиза от контекста на нравите и обичаите на средновековието, изпълнено с остри династични борби и превратности.
След смъртта на Калоян през 1207 г. търновският престол бил завладян от Борил. Как точно са протекли събитията, не е много ясно, но е многозначен фактът, че „законните“ наследници на престола Иван-Асен и по-малкият му брат Александър съвсем потайно са били изведени от страната и отведени при куманите, а сетне намерили подслон при русите. (Georgii Acropolital Opera, rec. A. Heisenberg, t. I, Lipsiae, 1903, p.24,33.)
След почти десет години, а именно през 1217 г., те се върнали в България начело на руски наемници. Изглежда към двамата братя се присъединили и много българи, защото през 1218 г. те сполучили да превземат Търново и Иван Асен се провъзгласил за български цар. Борил бил ослепен и навярно заточен в манастир.
Първата политическа стъпка на младия владетел била предизвикана от обстоятелствата, но той твърде добре и далновидно се възползвал от тях. Към южната българска граница (в Тракия) приближавали войските на маджарския крал Андрей II, който се връщал от неуспешен кръстоносен поход в Сирия. Маджарските войски били изтощени и съсипани и Иван Асен II, за да ги пропусне през българските земи, поставил условие: Андрей II да даде дъщеря си за жена на българския владетел. Това и станало през 1221 г. и Анна-Мария била тържествено провъзгласена за българска царица.
Чрез този брак, определено династичен и политически, Иван Асен II добил следните изгоди: към България се върнали областите Белград и Браничево; сключил се договор с опасен съсед, какъвто представлявало маджарското кралство и не на последно място, укрепнал международният авторитет на българската държава, загубила много от своя блясък по времето на злощастното Борилово управление.
Проблемът на Балканите по това време е бил проблемът с така нареченото „латинско наследство“ – сиреч за подялбата на Латинската империя, която вече отивала към упадък. Претенции имали и Никейската империя, и Епирското деспотство, а естествено и България. Възелът трябвало да се разсече. Всичко сочело за една близка развръзка.
За да подсигури себе си от страна на България и свободно да насочи усилията си към Константинопол, Теодор Комнин приел да сключи договор с българския владетел. Договорът бил скрепен и с брак между Мария, дъщеря на Иван Асен II (от първия му брак) и Мануил, брат на солунския император Теодор Комнин. От тази комбинация спечелил и Иван Асен II, който утвърдил своята първенствуваща роля между владетелите на полуострова.
Бългaро-гърцката „комбинация“ силно разтревожила латинците и тежката дипломация предприела сложна интрига, която се увенчала с успех. Пуснат бил слухът, че се подготвя брак между малолетния Балдуин II (той бил на 11 години) и Елена, дъщеря на Иван Асен II. Нещо повече – предвиждало се уж в един бъдещ договор българският владетел да поеме опекунството над малолетния латински император и да стане регент на Латинската империя. (Андреев, Йор. Българските ханове и царе VII-XIV век. С., 1988, с. 132-133.)
Теодор Комнин се „хванал“ на интригата. Преценявайки, че един съюз между България и Латинската империя би бил гибелен за него, пък и сигурно препятствие за завладяването на Константинопол, той решил най-напред да извади от играта северния си съсед, а след това да се насочи срещу латинците. Това е причината за неговото внезапно нападение. Битката между двете войски, както се знае, става на 9 март 1230 г. край Клокотница. Макар и далеч по-малобройни, българите разгромяват Теодор Комнин, а самия него пленяват.
Тази битка е съдбоносна. Тя променя коренно политическата карта на Балканите. Прозорлив и с бърза реакция, а и надарен със стратегическо мислене, Иван Асен II максимално оползотворява плодовете на своята победа. Той завладява голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (Серес, Пелагония и Прилеп), Велика Влахия и Албания, или както се казва в Търновския надпис: „От Одрин до Драч“. (Златарски, В. Търновският надпис на Иван Асен II – БИБ, г.III, 1930, кн.3, с.56-64.) Постигнатите големи успехи, извели България като доминираща сила на Балканите, дават основание на Иван Асен II да използва титулната формула „Царь българомъ и грькомъ“. Етнонимът „грькомъ“ несъмнено изразява стрeмежите на българските владетели към приравняване с византийските императори. (Бакалов, Г. Средновековният български владетел. С., 1985, с. 162.) „Асеневци – пише Иречек – схващали смисъла на великия Симеон и подчертали ясно с прилагането на титлата „цар на българи и гърци“ намерението си да издигнат върху развалините на Византийската империя великата славянска монархия.“ (Иречек, К. История на българите. С., 1939, с. 428.) „Няма съмнение – пише Ив. Божилов, – че голямата идея, идеята за военнополитическа хегемония на България в Югоизточна Европа, е същината на Иван-Асеновата политика.“ (Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография. С., 1985, с. 85.) Освен номинално, владетелят на българите се е стремял и реално да бъде господар и на гърците. С това се обяснява и „човеколюбивото“ му отношение към пленените войници на Теодор Комнин, които той пуска да си отидат по домовете. Тази му дипломатическа стъпка още навремето е била твърде добре схваната от прозорливите византийски първенци и интелектуалци. Акрополит пише: „С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт.“ (G. Acropolitae Historia. p. 42.) Все следвайки своята гъвкава политика да приобщава като поданици на своето царство и гърците, той, Иван Асен II, в духа на византийските василевси не се забавил да разпростре своето покровителство и над новозавладените земи, и над Света гора. Запазил част от ромейската администрация, но назначил български епископи в новозавладените земи, а манастирите в Атон щедро обдарил, като на много от тях дал и грамоти (хрисовули). В това отношение заслужава внимание и съобщението на Паисий, който пише: „Много църкви и манастири съгради по България и в Света гора Атонска обнови манастири много и приложи им села и метоси и повелел им читати по болгарский язык...“ (Паисий, История словеноболгарская. С., 1914, с. 82 и сл.)
От писмените свидетелства е видно, че Иван Асен е обдарил Зографския манастир и ликът му е поставен между образите на ктиторите на манастира. (Дринов, М. Съчине-ния. Т. II. 1911, с. 431.; Йоцов, Б. – БИБ, III, 3 (1930), с. 202.) Дал грамота и на манастира Ивирон. Посетил също така и Карея, като оставил обща грамота за Протата, а на Лаврата на св. Атанасий дал друга царствена грамота. Всичките тези грамоти по-късно били унищожени, най-вероятно от сръбския крал Душан, за когото твърдо се знае, че е е унищожил шест грамоти, дадени на Зограф. (Иванов, Йор. Бъл-гарски старини из Македония. С., 1931, с. 437 сл.)
По време на посещението на Иван Асен II през пролетта на 1230 г. в Света гора била издадена царствена грамота на Ватопедския манастир „Св. Богородица“. (Ласкарис, М. цит.съч.)
Трябва да се отбележи, че посещението на Иван Асен II в Света гора и щедрото, едва ли не показно обдаряване на манастири, се е ръководило от дълбок държавнически промисъл предвид бъдещото намерение на българския владетел да възстанови търновската патриаршия, нещо, което и става през 1235 г. на църковния събор в Галиполи. На този събор взели участие и много светогорски монаси, които се стремели към покровителството на могъщия български цар.
Както и вече казахме, Иван Асен II максимално се опитал да извлече всичката полза, която му донесла щастливата битка при Клокотница, и до голяма степен като че ли успял. Без неговата воля и намеса вече нищо не можело да става на Балканския полуостров. Все гонейки своята цел – превземането на Константинопол и създаването на могъща славянска империя, той ту ще се съюзява с Никейската империя против Латинската, ту ще прави тъкмо обратното. В крайна сметка обаче той сякаш не успява да разреши основната дилема на своето време: с Никея срещу Латинската империя или обратното. (Гюзелеев, В. Българската държава и Никея в борба срещу Латинската Цариградска империя (1204-1261). ИНИМ, II, 1978. с.7-35.)
Последните години от живота на Иван Асен II минали сравнително спокойно. Той бил в мирни отношения със Сърбия, където управлявал зет му Стефан Владислав, подкрепил тъста си Теодор Комнин (към края на 1237 г. се оженил за дъщеря му Ирина), давайки му карт бланш да действа в Солун. С Никея бил в съюз, а по отношение на Латинската империя пазел въздържаност.
Може би поради умора (?), може би поради това, че в едно сложно и преломно време не успял да разгадае кой е основният враг – дали Никейската или Латинската империя – Иван Асен II, както и българските владетели преди него, не успява да осъществи голямата идея – пълна и окончателна хегемония на българската държава на Балканския полуостров.
Константинопол останал неосъществена мечта.
Иван Асен II починал на Еньовден (24 юни) на около 46-47 годишна възраст. В Бориловия синодик, отдавайки дължимото на този изключителен български владетел, се казва: „Великият цар Иван Асен, синът на стария цар Асен, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него.“ (Попруженко, М. Синодик царя Борила. С., 1928. с.93.)
Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.