1.Алексий Слав
Деспот Алексий Слав се изтъпва на историческата сцена след октомври 1207 г., когато под стените на Солун е убит цар Калоян. Претенции към престола предявяват Борил, неговият брат Стрез и братовчед им Алексий Слав. И тримата са племенници на Калоян от две негови сестри. (Божилов, Ив. Фамилията Асеневци (1186-1460) генеология и просопография. С., 1985, с. 95).
Иван Дуйчев се придържа до схващането, че Алексий Слав е бил поставен от Калоян за началник на крепостта Мелник и прилежащата й област (Дуйчев, Ив. Мелник през Средновековието. – В: Дуйчев, Ив. Българско средновековие. С., 1972, с. 386), въпреки че категорични податки за това няма. Факт е обаче, че той отказва да признае властта на Борил и се отцепва като самостоятелен владетел в Родопската област и в земите южно от Пирин. Според Валансиен Слав и Борил водели война, тъй като вторият отнел „земята“ на първия чрез предателство (“Entrahison“. Henri de Valenciennes. Historie de l'empereur Henri de Constantinople, publiee par J. Longnon. Paris, 1948, p. 30.)
Като как са свършили военните действия, не е много ясно, но Слав без друго разбрал, че без съюзник не ще може да поддържа своите претенции към търновския престол, нито пък успешно да се укрепи в завзетите от него земи със столица Цепена, която била и първата негова резиденция. Съюзник той намерил в лицето на латинския император Анри, който на 31 юли 1208 г. разбил край Пловдив войските на Борил.
Възползван от промяната във взаимоотношението на силите, Алексий Слав се явил в лагера на Анри, съгласил се да положи васална клетва и за да се скрепи договорът между двамата, поискал дъщеря му за жена. Анри, като преценил политическите изгоди от подобен съюз, склонил да даде разрешение за бракосъчетанието, което се състояло в Константинопол през ноември 1208 г.
Освен всичко друго Слав получил и титлата деспот, или тя му била преутвърдена, тъй като е било много вероятно да е бил в притежание на същата от по-рано, тъй като е било практика подобни титли да се дават на близки царски родственици, какъвто Слав безспорно е бил в качеството си на племенник на цар Калоян. Основания за подобни предположения ни дава и обстоятелството, че титлито деспот, севаст, севастократор, протосеваст имат византийски произход (не западен) и са заимствани от титлоно-ранговата йерархия във Византийската империя.
Известно е, че освен Алексий Слав титлата деспот са носили още Яков Светослав, самостоятелен владетел в Северозападна България при управлението на Константин-Асен Тих; Етимир, чичо на Тодор Светослав и владетел на Круньската област; Михаил, господар на Видин и околната област; Иван Александър, владетел на Ловешката област (преди да стане търновски цар) и др.
Деспотите и севастократорите управлявали отделни области, където притежавали и големи поземлени владения. Те съчетавали ведно и властта на феодални владетели, и административно-управленчески функции. „Голямата власт на деспотите и севастократорите – пише Д. Ангелов – им давала възможност да се чувстват твърде самостоятелни в своите земи, да не се съобразяват винаги с политиката на царя и при определени случаи да се откъсват напълно от него и да се превръщат в независими местни господари (като Стрез, Слав, Яков Светослав и др.). (Ангелов, Д. Държавно устройство през XIII-XIV в. – В: История на България. Т. III. С., 1982, с.259.)
Алексий Слав коректно изпълнявал васалните си задължения към Латинската империя – участвал в походи срещу ломбардските барони (1209 г.), воювал заедно със своя тъст и сюзерен Анри срещу Борил (1211 г.) – но всичко това вършел винаги преследвайки своята изгода и непрекъснато разширявал владенията си, в които включил и град Мелник и го направил своя столица.
Могъщ и силен владетел, ловък политически играч, който умеел да лавира между силните мира сего и един от тях, на Алексий Слав не липсвали нито самочувствие, нито амбиции. Акрополит го описва така: „Но на всички тези земи господар бил Теодор Комнин (земите в Епир – б.а.), за когото вече говорихме в разказа си, без разбира се, планината Родопи, която се нарича и Ахридос, а също и Мелник. Тях владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от константинополския император Ерик, за чиито дъщеря, родена от незаконна връзка, той се бил оженил. Този Слав – нека за малко прекъснем течението на разказа – като завладял силния и почти непревземаем за всички противници Мелник, станал самодържец и не се покорявал на никой от околните владетели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвайки се с тях поради родство, а понякога – на Теодор Комнин. И никога никому не бил нито подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие.“ (Акрополит, Г. цит. съч. с. 38-39).
Този портрет, оставен ни от Акрополит, като че ли най-точно и вярно възсъздава образа на един невероятно амбициозен, но и с изявени владетелски качества човек; какъвто е бил деспот Алексий Слав.
Ще да е резидирал Слав в Мелник непоследно след женитбата с дъщерята на латинския император Анри – сиреч някъде към 1209 г. Той превърнал Мелник в истинска престолнина – здраво, яко укрепена, но и удобна за живеене. Тъй като не бил чужд на разкоша, при това много богат, а и тщеславен, деспот Слав се държал като истински владетел, като самодържец. Неговият укрепен замък, застроен върху площ от 3 декара, се превърнал в истински феодален двор. На приближените си раздавал гръмки византийски титли. (Дуйчев, Ив. цит. съч. с. 387.)
Балансирайки ловко между чуждите интереси и удачно бранейки своите, деспот Слав с твърда ръка управлявал своето независимо владение. Но към 1215 г. утвърдил своето господство един нов и опасен честолюбец – епирският деспот Михаил-Теодор, който си присвоил гордите имена Ангел Дука Комнин. В едно кратко време той превзел от латинските рицари някои важни крепости, като например Драч, като по този начин отрязал кръстоносците от прекия им достъп до море. Установил властта си и в Средна Македония, откъдето изтласкал Борил. Превзел още Охрид и Прилеп, после стигнал до Вардара и подчинил важната крепост Просек на Демиркапия. Всичките тия завоевания на епирския владетел нямало като как да не разтревожат, че и изплашат Алексий Слав. Все към това време починала и жена му – дъщерята на цариградския латински император Анри. И за да бъде като че ли докрай преследван от съдбата, на следващата година – 1216 – внезапно се споминал и неговият сюзерен и сигурен покровител император Анри. Като че ли всичко отивало към провала, а мелнишкото деспотство – обречено, отвсякъде притиснато и без съюзници. И тук, в тази изключително сложна ситуация, Алексий Слав още веднъж доказал, че е политически играч от голям клас, че е владеел изкуството да превръща дори неблагоприятните обстоятелства в благоприятни. Чрез един нов брак, който определено може да се характеризира като династичен, Слав отново укрепва положението си, вписвайки в родствени връзки с Теодор Комнин. Той се оженва за дъщерята на византийския първенец Теодор Петралифа, шурей на Теодор Дука Ангел Комнин.
Встъпвайки в брак с дъщерята на Теодор Петралифа, Алексий Слав се сродил с един от най-известните и влиятелни феодални родове от македонските и тракийските земи. (Дуйчев, Ив. цит. съч. с. 390.)
Почувствал се отново сигурен в своето непристъпно гнездо, деспот Слав започва мащабно строителство. „Досегашните археологически проучвания – пише В. Нешева – създават представата за един много внушителен, голям и хубав град – столица на Славовото деспотство.“ (Нешева, В. Славовото деспотство и Търново. – В: Културата на средновековния Търнов. С., 1985, с. 179.)
Погрижил се за разхубавяването на замъка си, за държавната и административно-църковна уредба на владенията си, Слав пристъпва и към строежа на манастира „Св. Богородица Спилеотиса“, сиреч Богородица от пещерата. Манастирът бил издигнат на мястото на монашеска килия, вдълбана в ската на югоизток от Мелник и недалеч от самия град. През януари 1220 г. деспот Алексий Слав издал на новооснования манастир дарствена грамота – сигилий. И това му деяние, и другите подобни нему – строителство и украса на града – идват да подсказжат, че деспот Слав наистина се е държал като самостоятелен владетел и е имал самочувствието на такъв. Известни са думите, с които се обръща към император Анри при срещата им в Кричим през 1208 г.: „Аз съм човек доста богат със земя и със съкровище от сребро и злато и в моята страна ме почитат доста за благородник.“ (Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т.З.С., 1940, с. 278.)
Краят на самостоятното деспотство на Слав настъпва непосредствено след 22 март 1230 г., когато Иван-Асен II разгромява войските на Теодор Комнин при Клокотница. Българският цар с един удар прекроява картата на европейския Югоизток и една от последиците от неговата съкрушителна победа е и присъединяването на земите на Слав към Търновското царство.
Каква е сетнешната съдба на изключително ловкия и енергичен деспот, успял в продължение на цели 22 години да опази своята независимост, не е ясна. Слав или е починал, или е бил отведен от царя в Търново. Допустимо е да се предположи второто, както и че в известен смисъл е бил реабилитиран от българския самодържец, най-малкото поради близкото им родство – били са братовчеди, – тъй като името му се споменава в Бориловия Синодик редом с имената на многозаслужили за държавата българи. (Попруженко, М.. Синодик царя Бориле. С., 1928.)
Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.