Сигилий на деспот Алексий Слав

Алексий Слав е племенник на първите трима Асеневци. Френският хронист Анри дьо Валансиен съобщава, че цар Борил е негов първи братовчед, а Акрополит — че е роднина на Иван Асен I. Иван Божилов заключава, че Слав е син на неспомената в изворите сестра на братята Асен, Петър и Калоян. Животът му преди 1208 г. е неизвестен. Всичко, писано за него като воевода в Цепина, управител на Мелник или престолонаследник, според Божилов е предположение, без опора в изворите.

Сигурно е само, че след убийството на Калоян през 1207 г. Алексий Слав е сред Асеневците, които оспорват властта на Борил, защото сам се домогва до нея. Валансиен пише, че двамата воюват, тъй като Борил е отнел „цялата му земя чрез предателство“. Божилов и Гюзелев смятат този сблъсък за много по-сериозен от разпрата на Борил с брат му Стрез — истинска гражданска война, вероятно в последните месеци на 1207 и началото на 1208 г.

Слав не разполага със сили да овладее търновския престол и намира съюзник в латинския император Анри. Скоро след сражението при Пловдив (31 юли 1208) той се явява в лагера на императора, заявява, че ще бъде негов човек, и иска ръката на дъщеря му. Анри се съгласява без особено колебание: васал, който вече господства над голяма част от Родопите, му е твърде полезен. Той обещава да го направи владетел на България и го удостоява с деспотска титла. Споразумението е постигнато в Станимака, а сватбата е отпразнувана в Константинопол през ноември 1208 г.

Така Алексий Слав става първият българин, носител на титлата деспот. Той се оказва верен васал: през 1209 г. обещава помощ на тъста си срещу ломбардските барони, а през 1211 г. воюва заедно със Солунското кралство срещу Борил.

Без да изоставя напълно мечтата за българския престол, Слав постепенно разширява владенията си. Според собствения му сигилий той пренася седалището си от Цепина в Мелник — „силната и почти непревземаема за всички противници крепост“, както я нарича Акрополит. Властта му обхваща Родопите, Мелник и голяма част от Източна Македония — внушителна територия на стратегическите кръстопътища на полуострова.

Акрополит описва положението му към 1224 г. с думи, които Божилов намира за несъмняващи коментар: Слав станал самодържец и не се подчинявал на никой от околните владетели. Ту бил съюзник на италийците, с които бил сроден по брак, ту държал страната на българите поради родството си, ту на Теодор Комнин — и никому не бил истински верен. Божилов добавя, че Слав има истински владетелски двор, където наред с българите живеят и „франки“, строи много в Мелник и покровителства църкви и манастири.

През 1220 г. Слав издава сигилий, с който дарява новооснования манастир „Света Богородица Спилеотиса“ недалеч от Мелник. Той му дава като владение близкото село Катуница, пълен фискален имунитет, една градина, домашни животни, икони, църковна утвар и книги. Божилов и Гюзелев го наричат единствения български частноправен владелчески акт, който е стигнал до нас.

По форма документът твърде много напомня царска грамота, пише Иван Билярски. Манастирът е наречен „деспотски и царски“, а текстът показва добре уредена владетелска канцелария. Споменът за дарението не угасва и век и половина по-късно е отразен в една грамота на Константин Драгаш от 1393 г.

Изворите губят следите на Алексий Слав след 1228 г., когато името му се появява в проектодоговора между константинополските барони и Жан дьо Бриен. Най-вероятно след Клокотница (1230) владенията му са завзети от Иван Асен II. Билярски допуска, че Слав доживява дните си в България — може би в Търново, където деспотската му титла е била зачетена. В полза на това говори Бориловият синодик: в него деспот Алексий Слав е поменат заедно с царските братя Стрез и Александър.

Аренга

Онези, които желаят благополучието на временните неща и се занимават и радват относно преходните и тленни работи, бързо и свършват, и преминават като сън. Онези пък, които заедно с благополучието се грижат и за духовните блага, и да обичат благолепието на дома Господен и мястото на пребиванието на Неговата слава — според псалмопевеца Давида — и своята слава количествена ще направят, и ще намерят някаква малка душевна придобивка. Защото не ще се измами онзи, който е казал: „Казва Господ: ще прославя онези, които Ме славят.“

Основаване и дарение

Така прочее и ние, след като се преселихме от Чепино в тукашното наше владение Мелник, пожелахме да издигнем из основа честен манастир и да съберем в него сбор от усърдствуващи мъже, в помен и молитва нам и на нашите родители и на всички онези, които мислят и вярват благочестиво; който манастир, по божие желание, бързо построихме в една част на Мелник, като изградихме храм и го назовахме на името на пречистата наша господарка Богородица Спилеотиса, и го поверихме на тогавашния монах и архимандрит господин Павла Клавдиополит, който, като стана по-сетне и владика, остави да игуменствува в него настоящия монах Пахомия, на име Кокиярис. На този манастир подарихме селото, наречено Катуница, ведно с неговите жители, оттогава и занапред да го владее заедно с всички права и правдини и с неговата околност и цялото владение. Събраните в единомислие в него монаси да имат целия приход от него за разпореба на всички нужди и за всяка друга тяхна служба, а също и паленето на свещи в този божествен храм и всяка друга негова потреба. В него прибавихме и свети изображения, свещени книги и утвари, други някакви неща и животни, които трябва да се изявят подробно в списък — та и нашата държава да има годишен помен и да се поменуват нашите родители. По-нататък, свръх тези неща, дарихме на казания манастир и градина в Загория от църковните места, която вече бе владяна по-рано от казания владика господин Павла.

Имунитет от епископ и практор

Понеже пребиваващите в този почтен манастир монаси помолиха да бъде неподвластен и неподчинен на епископа и на практора по онова време, то и ние сметнахме това за необходимо и повеляваме чрез настоящия наш сигилий да няма власт нито епископът по това време, нито практорът да влиза в това село или в манастира да търси каквото и да е, или да иска някакви потреби — или за набор, или за даване на добитък, или за ангария, или парангария, или псомозимия, или друго каквото и да е искане, и даване, и тегоба — и да се подвеждат монасите или жителите на това село като подлежащи на всяко и всякакво данъчно и практорско даване. Но нито епископът да има право да влиза и да пипа в този манастир или в казаното село, като предявява като епископ по някакъв начин искания на канонически основания или по някаква друга подбуда — без наистина да е бил извършен всред тях може би душевен грях — освен ако не бъде позован от монасите, и то да влезе безвъзмездно и да ги изпита справедливо и канонически, и да излезе отново, без да пипа каквото и да било. Да няма, прочее, никакъв достъп до него, но само да бъде упоменаван и да утвърждава игуменството, управляващо този манастир, който след нашата смърт трябва да бъде назован от владетелска ръка царски манастир.

Санкция, статут и подпис

Освен това, онези, които някога с време биха пожелали да нарушат посветените и утвърдени от нас чрез настоящия наш сигилий неща, както и нещата, които и в бъднина бъдат придадени от някои други лица — било велможи, било владици, било боляри, било монаси, било миряни, или просто всички каквито и да са личности — и каквито и да бъдат тези неща, нека Съдникът на всички и Бог им въздаде отмъстителен гняв, и Неговият меч да блесне справедливо в устрем на отмъщение. Защото срам и обида е да бъдат увреждани и тъпкани от миряни онези лица, които са предпочели по-божествения и по-добър жребий. Този манастир и онова, що е в него, да се зове, както се изтъкна, деспотски и царски, и да зависи от неговата (на деспота) личност. Обаче и владиката, ако не е мой сродник, да не може да се меси или да изявява наследствени права над него, но монасите да имат наследието по предаване, и на игуменското място, според съвета и желанието на всички, да бъде поставян достойният, като получава, както се каза, утвърждение от владиката по онова време. За това, прочее, като издадохме, подписахме и подпечатахме и настоящия наш сигилий, дадохме го на манастира за вечно утвърждение, през месец януарий, индикт осми, година 1220. „Писа и подписа Алексий деспот Слав.“

В. Начев, „Български царски грамоти“ (1996) · с разрешение

1. Сигилият, открит във Ватопедския манастир, е второстепенен, не напълно тържествен дарствен документ, но той е съставен съгласно всички изисквания на тогавашната византийска дипломатика и има всички качества на дарствена грамота.

Грамотата е написана на гръцки език, който тогава е „играел ролята на език за международни отношения“. (Дуйчев, Ив. Мелник през средновековието. – В: Дуйчев. Ив. Българско средновековие. С., 1972, с.392.) Но едва ли само с този факт можем да обясним предпочитанието на деспот Слав, разпоредил се текстът на сигилия да бъде написан не на родния му български език. Причината за подобно решение се корени и в това, че Мелник по онова време е бил един космополитен град. Градският патриций според Георги Акрополит (Акрополит, Г. История. 1903, с. 77.) наброявал над 500 души. Много от тях – висши чиновници, военни и монаси – били гърци, предимно избягали от Пловдив, след като градът бил завладян от латинските рицари. Тъкмо тези преселници, влиятелни и състоятелни, а и високо образовани, създали оня интелектуален климат, гръцки по дух, който до голяма степен бил доминиращ в Мелник.

Разгледана в този аспект, грамотата на Алексий Слав, написана на гръцки, някак естествено се вписва в общия духовен климат на деспотската престолнина.

Както личи от текста, сигилият е бил съставен от опитен и добре подготвен книжовник.

Този документ е много ценен като извор за проучване на феодалните отношения по нашите земи, а също и като свидетелство за книжовния живот в деспотството на Алексий Слав.

2. Псалми, XXV, 8.

3. Книга на царете, II, 30.

4. Цепена (Чепино) в Родопите е първата резиденция на деспот Слав. Крепостта е била построена или по времето на византийското владичество, или по времето на Иванко, укрепил се в Родопите в последните години на XII в. и за когото има сведения, че е предприел усилено строителство на крепости в тези земи.

Ценно свидетелство за значимостта на крепостта Цепена откриваме и в едно писмо на император Теодор II Ласкарис (1256 г.) във връзка със сключването на мирния договор с цар Михаил Асен II, в което се изтъква нейната сила, стратегическа важност и непревземаемост и се казва, че „този, който я притежава, бива победен с превземането ѝ и като се лиши от нея, наричая най-силна.“ (Concev. Д. La forteresse Tzepaina-Cepina. – Bsl, XX/2, 1959, P.4, n. 10, P. 5, n.2.)

Проведените археологически разкопки и писмените сведения, с които разполагаме, затвърждават представите, че Цепена е била наистина много силна крепост, с добре организирана отбрана. (Георгиева, С. Църквата в крепостта Цепина. – Археология, 1963, кн. 3, с. 47-54.) Но Цепена е била сравнително ограничена като площ, крепостният зид е обхващал пространство от 25 дка, и е била недостатъчна и неудобна за столичен център. Подобна резиденция не е отговаряла на амбициите и тщеславието на деспот Алексий Слав. Това е причината той да се установи в Мелник.

5. Град Мелник е бил един от централните градове в югозападните български земи и един от най-старите по своето основаване. (Недков, Б. България и съседните ѝ страни през XII в. според географията на Идризи. С., 1960, с. 39.)

Решението на деспот Слав да превърне Мелник в своя столица не е случайно и съвсем не се дължи само на мекия и приятен климат. Градът има изключително добра стратегическа и особено комуникативна позиция и е ключ към древните балкански пътища от Беломорието към вътрешността на полуострова и от Адриатика през Тракия към Изтока. (Нешева, В. Славовото деспотство и Търново. – В: Културата на средновековния Търнов. С., 1985, с.178.)

Слав заварва един град с развито занаятчийско производство, с крепост, известна от изворите през X – началото на XI в., построена след включването на областта в пределите на Първото българско царство, епископски център.

Градът, с прилежащия към него хинтерланд, е присъединен към България през 1195 г. вследствие на победоносните походи на цар Асен I.

6. Деспотски манастир „Св. Богородица Спилеотиса“. Манастирът е играл роля и на самостоятелно укрепление в общата отбранителна система. (Нешева, В. Средновековният Мелник. – Векове, 1981, кн. 4, с. 36 и сл.).

7. Може само да се съжалява, че Слав или пък книжовникът, съставил грамотата, е пропуснал да съобщи имената на родителите на мелнишкия владетел. Прочее, ние не знаем и имената на родителите на тримата братя Асеновци.

8. Споменатите тук монаси не са известни от други исторически извори, но имената им подсказват, че са били от гръцки произход. Това е още едно доказателство, че влиянието на гръцката колония ще да е било силно, и то особено след като деспот Слав се основна на дъщерята на византийския първенец Теодор Петралифа, който пък бил шурей на Теодор Комнин, с когото мелнишкият господар бил във васални отношения. (Мавродинова, В. Град Мелник – Славовата столица. Родина, I, кн. 4 (1938-1939), с. 110-112.)

9. Село Катуница (днешно Катуници), което деспот Слав подарил на манастира, е разположено недалеч южно от града.

10. Изразът „оттогава и занапред да го владее“ (стaва въпрос за с. Катуница) означава, че селото и хората се предоставят на манастира като „самовластна и неотменима“ феодална собственост. Това било съгласно нормите на действащото през XIII-XIV в. феодално право. Ще рече – властта на манастира над селото се признава за пълна и вечна. Че това е било повсеместна и утвърдена практика, говорят и заключителните разпоредби в редица царски грамоти, издадени от българските царе или сръбските владетели на манастирите в югозападните български земи. Никой нямал право да посяга на манастирската собственост, нито пък да я отнема. За нарушителите се предвиждали тежки санкции от морално-религиозен характер и тегнела заплахата от божието проклятие. (Иванов, Йор. Български старини из Македония. С., 1930, с. 576; Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в. С., 1958, с. 31 и сл.)

За извършени посегателства срещу манастирски имоти давност нямало. В хрисовула на крал Милутин, даден на манастира „Св. Георги Бързи“, четем: „И където се намери църковен човек и нива, и лозе, и кон, и каквъто и да е добитък, жив или мъртъв, да се връща на манастира, да няма давност“. (Груич, Р. Три хиландарске повеље. – В: Зборник за исторію йужние Србије и суседних области. Скопие, 1936, с.12, IX.)

В грамотата на цар Константин-Асен Тих (1257-1277) се призовава божията клетва да падне върху всеки, дръзнал да посегне на манастирски имот. Предвижда се още злосторникът да „заплати за държавното съкровище 6 перпери“. (Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т.2.С., 1944, с. 61)

11. Не е точно посочено къде се намира тази градина, но тя очевидно е била разположена някъде по течението на река Струма, югозападно от Пирин (зад Пирин), към Кресна и Рупел.

Названието „Загория“ означава област „зад планината“. (Мишрков, А. Областното име Загорие или Загора в миналото и днес. – В: ИНЕМ, V. 1925, с. 85-86.) Първите сведения за това название датират от VIII в., когато хан Тервел в 705 г. получил от Юстиниан II Ринотмет областта Загора, разположена между източния дял на Стара планина и пограничния окоп Еркесия. (Бакалов, Г. Средновековният български владетел (титулатура и инсигнии). С., 1985, с. 180-181.)

Името „Загора“ било твърде разпространено сред славяните. То се среща и в югозападните български земи, и в бившата римска провинция Мизия. Разпространението на названието „Загора“ довело до отъждествяването му с „България“. Дори българските царе били наричани „владетели на Загора“. В житието на архиепископ Сава житиеписецът Теодосий многократно назовава Калоян и Иван-Асен II „Калояна царя загорского“, „Асеня царя загорского“. (Иванов, Йор. цит. съч. с. 475 и сл.)

12. Думата практор е от византийски произход и най-общо означава бирник, данъчен чиновник или откупвач на данъка, притежаващ и съдебна власт. (Дуйчев, Ив., цит. съч. с. 321.)

По свое усмотрение, но винаги изхождащ от своите интереси, практорът понякога събирал данъка отделно от всяко семейство, а друг път общо от цялата община, която на свое събрание разпределяла исканата сума от селото или провинциалното градче.

При събирането на данъците практорите идвали в селата със стража и понякога прибягвали и до финагческа разправа. От XI в. е запазено съдебно дело п.п Византия срещу практор изнудвач, който изтезавал данъкоплатец с огън и вряла вода. (Литаврин, Г. Как са живели византийците. С., 1984, с. 48.)

Практорите били фискални чиновници и действали като органи на финансовата администрация. (Ангелов, Д. История на средновековната българска държава и право. С., 1992, с. 182.)

13. Със специалното упоменаване да не се иска „набор“ фактически деспот Слав освобождавал манастира от задължението да набира и дава войници от подареното му село Катуница. А иначе практиката е била и от владенията на църковните феодали да се вземат войници, които били отвеждани от изпращаните за целта специални чиновници.

Даването на фискален имунитет на манастирите спъвало събирането на нужните набори и българската войска, както личи от някои изворн, не надминавала 12 000-15 000 души. (Ангелов, Д. цит. съч. с. 184-186.)

14. Изразът „даване на добитък“ означава данък за двойка впрегатен добитък (волове), но може да означава и изпълнение на повинности. (Дуйчев, Ив. Мак. Пр. XII, 2, 1940, с.140-141.) Този данък се нарича още и „волоберщина“ и е пряка заемка от практикувания във Византия данък зевгараткион или зевгологион.

15. Думата „ангария“ е от персийски произход и е запазена и до днес в живия български говор. Ангарията включва редица задължителни повинности: превоз на храни, стоки и строителни материали, даване средства за пътуване на държавни чиновници и войски, извършване на различен вид работа в царските владения, а и в болярските и манастирските, поправяне на пътища и мостове, строеж на крепости и дори пазене на тъмници (темница блюсти). Отглеждането на соколи и кучета за ловните дружини на царе и боляри било също вид ангария. (Новакович, Ст. Законски споменици србских држава средньего века. Београд, 1912, 679, XX, 740, VII, с. 407, III.

16. Парангария – превоз по странични пътища, а не по държавни. По същество вид ангария.

17. Псозомия – това е известният в българските извори данък „хлебнина“ и означава задължението да се доставя на чиновниците и войските хляб, не безплатно, но на ниска цена. (Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. 2. С., 1944, с. 313.)

18. Означава изобщо всяко искане.

19. Дан, даждие.

20. Налог, реквизиция, свръхданъчен налог.

21. С израза „на всяко и всякакво данъчно и практорско даване“ се разграничават държавното даждие (данъкът) и даждие, давано на данъчния бирник или откупвач на данъка. (Дуйчев, Ив. цит. съч., с. 313.)

22. Изразът „царски манастир“ означава, че манастир, назован „царски“, е с определен статут, че той е под разпоредбите на владетеля, в притежание на владетеля. Това е можело да стане с разпоредителен акт – както и пише в сигилия на деспот Слав – посредством волеизявлението на царя: „да бъде назован от владетелска ръка царски манастир“; или пък когато даден самодържец, бил той кой бил, сам построява манастир. Такъв примерен случайят с манастира „Св. 40 мъченици“ в Търново, издигнат от цар Иван-Асен II. В житието на архиепископ Сава, починал в Търново, срещаме изразите: „в своя ръкотворен манастир“, „в царския манастир“, „в царевия манастир“, „в манастира му“, „в ръкотворния му манастир“. (Хиландарац, Теодосие. Живот светого Саве. Изданье Буре Даниилча приредно и предговор написao Боре Трифонович. Београду, 1865, с. 202, 210.)

По статут така нареченият „царски манастир“ е бил под двойна юридическа защита – имал благослония и на патриарха. Той е бил под юрисдикцията и управлението не само на църквата, но и на държавата.

Всички манастири в Света Гора са били царски, респективно императорски (на византийските императори).

(Дължа благодарност на Константин Мечев, който ме консултира по въпроса за статута на царските манастири).

23. Псалми, VII, 13.

24. Според действащото в България законодателство, възхождащо от византийската Еклога, направеното в полза на църква или манастир дарение не могло да бъде върнато, тъй като то се считало посветено на „Бога“. (Ангелов, Д. цит. съч., с. 215.)

При даренията инициативата изхождала не от самия собственик на придобития имот, а от владетеля, който бил господар на цялата своя земя и в това си качество имал власт да прехвърля правото на собственост върху други лица или върху църкви и манастири. (Ангелов, Д. цит. съч., с. 201.)

25. Индикт, индикион (лат. indictio). 1. Леточисление от цикли по 15 години, което е измислило олимпиядите, въведено през 312 г. от император Константин Велики. 2. Църковно леточисление от 15 години, върху основата на което лесно се изчислява датата на Пасхата и други дати от пасхалията.

26. Подписът е нанесен с черно мастило, докато царските грамоти са били подписвани с червено мастило. Към сигилия е бил прикрепен печатът на мелнишкия владетел, който по-късно или е откраднат, или загубен.

Венцеслав Начев, „Български царски грамоти“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1996). Възпроизведено с разрешение.

Мелник — Днес: Мелник

Катуница — Днес: Катуници, южно от Мелник

Загория — област югозападно от Пирин, към Кресна и Рупел, където е дарената градина

Чепино — Цепина в Родопите, по-ранната резиденция на Слав

сигилий — Второстепенна, не напълно тържествена грамота — съставена по канцеларска форма, но по-нисша от хрисовула.

практор — Данъчен чиновник и бирник, често със съдебна власт, който можел и да откупва данъка; практорите идвали в селата със стража.

ангария — Принудителен труд и повинности: превоз на храни, стоки и строителни материали, поправяне на пътища, строеж на мостове и крепости, дори пазене на тъмници — отглеждането на кучета и соколи също. Персийска заемка, жива и днес в българския език.

парангария — Превоз по странични, а не по главните пътища; вид ангария.

псомозимия — „Хлебнина“: задължението да се доставя хляб — а понякога месо и вино — на чиновниците и войските, на ниска определена цена.

хрисовул (златопечатник) — Златопечатна грамота — „златопечатно слово“, най-тържествената форма на царски акт, чиято сила виси на златен печат.

имунитет — Правото, чрез което господар или манастир — а не държавата — събира данъците, съди и обвързва людете на едно владение; средищната привилегия на грамотата, която спира собствените чиновници на владетеля.