Сигилий на деспот Алексий Слав

Онези, които желаят благополучието на временните неща и се занимават и радват относно преходните и тленни работи, бързо и свършват, и преминават като сън. Онези пък, които заедно с благополучието се грижат и за духовните блага, и да обичат благолепието на дома Господен и мястото на пребиванието на Неговата слава — според псалмопевеца Давида — и своята слава количествена ще направят, и ще намерят някаква малка душевна придобивка. Защото не ще се измами онзи, който е казал: „Казва Господ: ще прославя онези, които Ме славят.“

Така прочее и ние, след като се преселихме от Чепино в тукашното наше владение Мелник, пожелахме да издигнем из основа честен манастир и да съберем в него сбор от усърдствуващи мъже, в помен и молитва нам и на нашите родители и на всички онези, които мислят и вярват благочестиво; който манастир, по божие желание, бързо построихме в една част на Мелник, като изградихме храм и го назовахме на името на пречистата наша господарка Богородица Спилеотиса, и го поверихме на тогавашния монах и архимандрит господин Павла Клавдиополит, който, като стана по-сетне и владика, остави да игуменствува в него настоящия монах Пахомия, на име Кокиярис. На този манастир подарихме селото, наречено Катуница, ведно с неговите жители, оттогава и занапред да го владее заедно с всички права и правдини и с неговата околност и цялото владение. Събраните в единомислие в него монаси да имат целия приход от него за разпореба на всички нужди и за всяка друга тяхна служба, а също и паленето на свещи в този божествен храм и всяка друга негова потреба. В него прибавихме и свети изображения, свещени книги и утвари, други някакви неща и животни, които трябва да се изявят подробно в списък — та и нашата държава да има годишен помен и да се поменуват нашите родители. По-нататък, свръх тези неща, дарихме на казания манастир и градина в Загория от църковните места, която вече бе владяна по-рано от казания владика господин Павла.

Понеже пребиваващите в този почтен манастир монаси помолиха да бъде неподвластен и неподчинен на епископа и на практора по онова време, то и ние сметнахме това за необходимо и повеляваме чрез настоящия наш сигилий да няма власт нито епископът по това време, нито практорът да влиза в това село или в манастира да търси каквото и да е, или да иска някакви потреби — или за набор, или за даване на добитък, или за ангария, или парангария, или псомозимия, или друго каквото и да е искане, и даване, и тегоба — и да се подвеждат монасите или жителите на това село като подлежащи на всяко и всякакво данъчно и практорско даване. Но нито епископът да има право да влиза и да пипа в този манастир или в казаното село, като предявява като епископ по някакъв начин искания на канонически основания или по някаква друга подбуда — без наистина да е бил извършен всред тях може би душевен грях — освен ако не бъде позован от монасите, и то да влезе безвъзмездно и да ги изпита справедливо и канонически, и да излезе отново, без да пипа каквото и да било. Да няма, прочее, никакъв достъп до него, но само да бъде упоменаван и да утвърждава игуменството, управляващо този манастир, който след нашата смърт трябва да бъде назован от владетелска ръка царски манастир.

Освен това, онези, които някога с време биха пожелали да нарушат посветените и утвърдени от нас чрез настоящия наш сигилий неща, както и нещата, които и в бъднина бъдат придадени от някои други лица — било велможи, било владици, било боляри, било монаси, било миряни, или просто всички каквито и да са личности — и каквито и да бъдат тези неща, нека Съдникът на всички и Бог им въздаде отмъстителен гняв, и Неговият меч да блесне справедливо в устрем на отмъщение. Защото срам и обида е да бъдат увреждани и тъпкани от миряни онези лица, които са предпочели по-божествения и по-добър жребий. Този манастир и онова, що е в него, да се зове, както се изтъкна, деспотски и царски, и да зависи от неговата (на деспота) личност. Обаче и владиката, ако не е мой сродник, да не може да се меси или да изявява наследствени права над него, но монасите да имат наследието по предаване, и на игуменското място, според съвета и желанието на всички, да бъде поставян достойният, като получава, както се каза, утвърждение от владиката по онова време. За това, прочее, като издадохме, подписахме и подпечатахме и настоящия наш сигилий, дадохме го на манастира за вечно утвърждение, през месец януарий, индикт осми, година 1220. „Писа и подписа Алексий деспот Слав.“