Асеневци

Асеневци влизат в историята през есента на 1185 г. като зрели мъже и вече признати водачи. За поколението преди тях не знаем почти нищо: родоначалникът вероятно е бил български болярин на име Асен, а самото име, което синовете и внуците му носят като знак за принадлежност, е от тюркски произход. Иван Божилов, чиято просопография на рода е основното изследване по темата, ги свързва с новата българска аристокрация, оформила се през XII в. в Паристрион, византийската тема по долния Дунав, след като продължителните размирици в тази гранична област стихнали. Едно мимоходом казано сведение на френския рицар Робер дьо Клари намеква, че семейството отглеждало коне за императорския двор, но друг извор не го потвърждава.

Малко въпроси от средновековната ни история са оспорвани толкова упорито, колкото техният произход, и спорът е най-вече за една дума. Никита Хониат, най-добрият византийски историк на епохата, и Жофроа дьо Вилардуен, летописецът на Четвъртия кръстоносен поход, често наричат въстаниците и водачите им „власи“. Румънската историография, а на английски и Робърт Лий Улф, четат това като етническа характеристика. Божилов го вижда като маниер на писане. Същите автори се колебаят между „власи“, „мизи“ и „българи“ за едни и същи хора; „влашката“ войска на Калоян у Вилардуен в едно непредпазливо изречение се оказва войска „от българи и гърци“; а писателите от следващото поколение — Акрополит, Пахимер, Григора — изобщо изоставят думата. Германските хронисти на похода на Фридрих Барбароса, преминали през страната през 1189 г., пишат за български проходи, българска гора и български път. Според Божилов „власите“ на Хониат са българите от североизточните земи, от старата Мизия, назовани с модно архаично име; истинските власи са поданиците отвъд Дунав, които Калоян включва в титлата си. Другите хипотези — за куманско или руско-куманско потекло или за връзка с последните царе на Първото царство — се опират на още по-малко: най-вече на двете тюркски имена в рода, самото Асен и Белгун, прякора на по-големия брат.

Несъмнено е обаче как родът гледа на себе си. Всяко следващо поколение държи на връзката. За книжовниците Иван Асен II е син на „стария Асен“, Михаил II Асен — негов внук; човек, който влиза в рода чрез брак, Константин Тих, приема името Асен като свое. Век и половина след въстанието българските царе от XIV в. все още се наричат потомци на „преизящния Иван Асен“.

Според Хониат всичко започва с едно унижение. В края на 1185 г. двама братя, Теодор и Асен, се явили при император Исаак II Ангел в Кипсела и поискали да бъдат зачислени във войската и да получат село в Хемус. Молбата им била отхвърлена, а Асен, по-дръзкият от двамата, по заповед на севастократор Йоан получил удар в лицето. Хониат обяснява с тази обида надигането на цял народ; днешните историци добавят норманското нашествие, разтърсило империята, и извънредния данък за императорската сватба, който ударил тежко стадата на планинските области.

Братята добре избрали и момента, и символите. Норманите току-що били превзели Солун (24 август 1185 г.), а братята издигнали храм на св. Димитър, покровителя на града, и разгласили, че светецът е изоставил ромеите и е дошъл в Търново, за да помага на българите. Икона на светеца, спасена от горящия град, придавала тежест на мълвата. Теодор, който приел името Петър, сложил златна корона и червените обувки на василевс, и въстаниците се отправили към Преслав, старата столица на Първото царство. Не успели да го превземат, но посланието било ясно: това не е бунт, а възстановяване на Българското царство. Божилов смята, че истинският водач от самото начало е по-малкият брат, Иван Асен, който също приел царската титла.

Последвалата война била дълга и с променлив успех. През 1186 г. Исаак II изтласкал братята отвъд Дунав, но те се върнали с куманска помощ. Когато през 1189 г. през страната минал походът на Фридрих Барбароса, братята му предложили съюз срещу Византия. През 1190 г. императорската армия, отстъпваща след неуспешна обсада на Търново, била притисната в старопланински проход и разбита при Трявна; самият Исаак едва се спасил. Към средата на 90-те години български отряди вече опустошавали дълбоко Тракия и Македония.

Братята не доживели плодовете на победата. През 1196 г. Иван Асен бил убит от болярина Иванко, човек от собственото му обкръжение, който след това избягал при византийците; година по-късно бил убит и Петър. Короната преминала, както между първите двама, от брат към брат.

Най-малкият брат, Калоян, бил прекарал години като заложник в Константинопол и познавал империята отвътре. Той царува десет години (1197–1207) и превръща възобновената държава в сила. Завързва продължителна преписка с папа Инокентий III, в която нарича Симеон, Петър и Самуил свои предшественици, и през 1204 г. получава от папски легат корона, кралска титла и първенство за търновския архиепископ. Калоян се титулува цар на българи и власи. Божилов отбелязва, че идеята за кръвна връзка със старата династия идва от папските писма, а не от Калоян, и че той я подхваща като политически довод, а не като родословие.

Същата година кръстоносците превземат Константинопол и основават Латинската империя. Предложението на Калоян за приятелство е отхвърлено, а гръцките градове в Тракия, признали го за свой господар, се вдигат срещу латинците. На 14 април 1205 г. пред Адрианопол войската му от българи, кумани и гърци разгромява кръстоносното рицарство; латинският император Балдуин Фландърски е пленен и умира в български плен. На прозвището на Василий II „Българоубиец“ Калоян отговаря, като се нарича „Ромеоубиец“. Загива през октомври 1207 г. при обсадата на Солун, града на св. Димитър.

Престолът заема племенникът на Калоян, Борил, син на сестра на тримата братя, който се жени за вдовицата му, куманска принцеса. Повечето историци наричат това узурпация, тъй като Иван Асен I е оставил синове — Иван Асен и Александър. Божилов не е съгласен. Установен ред за наследяване от баща на син не е имало: короната вече два пъти е минавала от брат на брат и със същата логика би трябвало да се нарече узурпация и възкачването на самия Калоян. Бракът е начин властта на Борил да бъде узаконена, а е напълно възможно в началото той да е управлявал като регент на малолетните си братовчеди. Царуването му не е щастливо. През 1208 г. латинският император Анри го разбива край Пловдив, роднините му Стрез и Алексий Слав си обособяват свои владения в Македония и Родопите, а през 1211 г. той свиква в Търново църковен събор срещу богомилите, чиито решения са запазени в Бориловия синодик.

Законният наследник, Иван Асен, израснал в изгнание сред русите. През 1218 г. той се завръща с войска, седем месеца обсажда Търново, превзема го и заповядва Борил да бъде ослепен. Като Иван Асен II (1218–1241) той става най-могъщият владетел на възобновената държава.

Царуването му се решава в една битка. Теодор Комнин, владетелят на Епир, коронясал се за император в Солун, нарушава договора и потегля срещу България; на 9 март 1230 г. при Клокотница на Марица той е разбит и пленен. За седмици по-голямата част от Македония, Тракия и Албания минават под българска власт и Иван Асен II може да заповяда да издълбаят върху колона в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“, че е завладял земите от Одрин до Драч и че на франките са останали само Константинопол и градовете около него. Власите изчезват от титлата му; той вече е цар на българи и гърци.

Бракът му служи така, както на други владетели служат армиите. Унгарският му брак, с Анна-Мария, дъщеря на крал Андраш II, осигурява мира на северозапад; след Клокотница той се жени за Ирина Комнина, дъщерята на своя пленник. Дъщерите му влизат в големите домове на региона: Елена — за Теодор Ласкарис, наследника на Никея, през 1235 г., като цена на съюз срещу латинците; Мария — за Мануил, брат на Теодор Комнин. Същият съюз с Никея донася през 1235 г. признаването на Търновската патриаршия. Царят основава манастири, дарява Зограф и светогорските обители, а Търново се превръща в столица на църквите. Умира през 1241 г., когато монголските армии, опустошили Унгария, вече се обръщат към северната му граница.

Последвалото е бавно разрушаване на постигнатото. Синът му от Анна-Мария, Калиман Асен, е на седем години, когато наследява короната; регентството подновява договорите с Никея и латинците, но Акрополит не пропуска да напомня, че България се управлява от дете. Калиман умира през 1246 г., дванадесетгодишен; Акрополит първо говори за естествена смърт, а после предава слуха за отравяне.

Следващият цар, Михаил II Асен, син на Ирина Комнина, е още по-малък и вместо него управлява майка му. Никейският император Йоан III Ватаци се намира на Балканите точно тогава. Сяр пада, Мелник се предава с помощта на болярина Драгота и за месеци Македония до Скопие и Прилеп и Родопите до Марица преминават към Никея. Михаил II прекарва царуването си в опити да си ги върне и през 1256 г. приема мир при река Регина, който потвърждава повечето загуби. В края на същата година той е убит от първия си братовчед Калиман, син на севастократор Александър, който взема вдовицата му и се опитва да завладее короната. Убит е, преди да успее да я задържи. С него мъжката линия на Иван Асен I прекъсва.

Името обаче не изчезва. Болярите не могат да се споразумеят за кандидат и за престола се борят двама мъже, влезли в рода чрез брак. Мицо, съпруг на Мария, дъщерята на Иван Асен II, е провъзгласен за цар, но не успява да задържи Търново и се оттегля в Месемврия, а оттам във Византия. Победителят през 1257 г. е Константин Тих, болярин от областта на Скопие без капка Асенева кръв. Божилов го смята за една от най-трагичните фигури на епохата. Той прави каквото трябва да направи един новодошъл: приема фамилното име Асен и се жени за Ирина Ласкарина, внучка на Иван Асен II по линия на Елена, което го изравнява с Мицо. Втората му съпруга, Мария Палеологина Кантакузина, е племенница на император Михаил VIII. Осакатен при падане от кон, той губи Месемврия и Анхиало от Византия, воюва без успех с Унгария на северозапад и през 1277 г. загива в битка със селския въстаник Ивайло.

Последният опит идва от Константинопол. Михаил VIII издига Иван Асен III, син на Мицо и правнук на Иван Асен I, жени го за дъщеря си Ирина и през 1279 г. го настанява в Търново с византийска войска. Той се задържа само няколко месеца. Изправен пред растящото влияние на болярина Георги Тертер, когото бил оженил за сестра си, за да го спечели, Иван Асен III бяга през 1280 г. с царската хазна и престолът преминава към Тертеровци.

За повечето историци Асеневата династия свършва тук, през 1280 г. Божилов прекарва границата другаде. По неговите сметки родът в България наброява петдесет и осем души, четиринадесет от които царе — около седем от всеки десет владетели на Второто царство. Четиринадесетте царе от рода властват 166 години; само четиридесет и четири години от историята на царството минават извън тяхната власт. Разликата е в XIV в. Михаил III Шишман, Иван Александър и синовете му, показва той, произлизат от Иван Асен II и Ирина Комнина по линия на най-малката им дъщеря Анна-Теодора, и сами го заявяват.

Чрез Иван Асен III родът пуска корени и във Византия. Неговите потомци — познати са ни по име осемдесет и трима — се издигат в първия ред на късновизантийската аристокрация, редом с Палеолози, Кантакузини и Ласкариди. Те дават на империята две императрици, един съимператор, деспоти и севастократори, велик дук и управители на Морея, Лемнос, Мистра и Коринт. В годините 1347–1354 Ирина Асенина е императрица като съпруга на Йоан VI Кантакузин, синът им Матей понякога се подписва Асен, а братята ѝ Йоан и Мануил са деспоти. След 1453 г. Асеневци следват гръцката емиграция към Италия — Флоренция, Милано, Мантуа, — а два клона, в Неапол и на Кефалония, пренасят името в Новото време.

Почти всичко идва отвън. Византийските историци — Никита Хониат за въстанието, Георги Акрополит за първата половина на XIII в. и Георги Пахимер за втората — гледат на Асеневци като на бунтовници и съперници. Вилардуен и Робер дьо Клари ги виждат от кръстоносния лагер, а папските регистри пазят преписката на Калоян с Инокентий III. Отвътре идват надписът на Иван Асен II в Търново, грамотите за Дубровник и за светогорските манастири, Бориловият синодик и приписките в ръкописите. Първото родословие на рода е начертано от Дюканж през 1680 г.; Георги Раковски пише за Асеневци през 1860 г.; книгата на Божилов „Фамилията на Асеневци (1186–1460)“, издадена за пръв път през 1985 г., събира в един каталог всеки известен член на рода, а родословното дърво на сайта е изградено върху нея.