Тертеровци

Тертеровци са куманско семейство. Георги Пахимер, византийският историк, който знае най-много за тях, го казва направо. Те обаче не са пришълци. Куманите воюват редом с първите Асеневци още от началото на въстанието и за три поколения много от водещите им родове се установяват в България, приемат християнски имена и влизат в болярското съсловие. През 70-те години на XIII в. Георги Тертер е един от тях, а в годините на гражданската война, сложила край на царуването на Константин Тих, той вече е най-видната фигура сред търновските боляри. Пахимер го описва като умен и храбър човек.

На престола той стига чрез последния Асен. Когато през 1279 г. византийска войска настанява в Търново Иван Асен III, голяма част от аристокрацията вижда в него не наследник на стария род, а човек на императора. За да обезвреди Тертер, Иван Асен III — според Пахимер по волята на Михаил VIII — го кара да се разведе и го жени за собствената си сестра Мария, като го удостоява и с титлата деспот. Първата съпруга на Тертер и малкият им син Тодор Светослав са изпратени като заложници в Никея. Бракът не купува верността му. За няколко месеца Иван Асен III разбира, че не може да задържи столицата, и в началото на 1280 г. тайно се измъква с царската хазна към Месемврия, а оттам по море към Константинопол. В Търново болярите провъзгласяват Георги Тертер за цар.

Тертеровци заемат престола два пъти — през 1280–1292 и 1300–1323 г., общо около тридесет и четири години. Историците на периода подчертават парадокса: куманска династия, която управлява в най-ниската точка на средновековната държава, сред болярски сепаратизъм и господството на Златната орда, и въпреки това в решителни моменти проявява държавнически усет за нуждите на България.

Първите стъпки на новия цар са амбициозни. Неаполитанският крал Шарл Анжуйски изгражда коалиция за възстановяване на Латинската империя и през юли 1281 г. пратеници на „императора на Загора“, както анжуйската канцелария нарича българския цар, вече преговарят в Неапол за съюз. Тертер привлича и тесалийския севастократор Йоан I Ангел, като сгодява сина си Тодор Светослав за малката му дъщеря, макар момчето все още да е заложник в Никея. Византийската дипломация отвръща, като повиква татарите. Хан Ногай изпраща голяма орда през Североизточна България, а на 31 март 1282 г. Сицилианската вечерня сломява силата на Шарл в Южна Италия и погребва целия замисъл.

Цената е платена на запад. През есента на 1282 г. сърбите заемат Велбъждко, Скопско, Тетовско и Овче поле и за пръв път се установяват там трайно. Тертер не се съпротивлява; през август 1284 г. той дава дъщеря си Анна за съпруга на сръбския крал Стефан Урош II Милутин. Същата година сключва мир с Византия. Първата му съпруга се връща от Никея, сестрата на Иван Асен III е изпратена обратно, а патриарх Йоаким III заминава за Константинопол, за да издейства връщането на Тодор Светослав. Младият мъж се завръща, обявен е за съвладетел и се появява до баща си върху две медни монети.

След това татарите идват отново. През 1285 г. орда опустошава България, Черноморието и Тракия. За да спаси страната, Тертер се признава за безусловен васал на Ногай. Той изпраща Тодор Светослав като заложник в Ордата и дава втората си дъщеря на Ногаевия син Чака. Монетите, сечени след това, носят полумесец, звезда и фигура, в която се вижда образът на хана. Надпис от Шуменската крепост, отнасян към това време, предава настроението: някой си Георги моли Бога да ги избави от татарите.

Към 1292 г. болярите успяват да настроят Ногай срещу него. За да не предизвика ново нашествие, Тертер напуска престола и бяга във Византия. Андроник II, който не иска да разгневи хана, му отказва убежище; бившият цар скита известно време около Одрин, а после е задържан на заточение. Присъдата на Пахимер е едно изречение: Тертер не можел да помогне на себе си, камо ли на другите. Престолът преминава към Смилец, средногорски болярин с връзки с Палеолозите и с благоволението на Ногай.

Смилец царува около шест години (1292–1298) като кротък васал на Ордата. Смъртта му през 1298 г. оставя малолетен наследник, Иван, и регентство, водено от вдовицата му и нейния зет — деспот Алдемир (Елтимир), роден брат на Георги I Тертер. Алдемир се е оженил за дъщеря на Смилец и е получил като зестра Крънската област; при следващото царуване той ще бъде една от ключовите фигури.

Спасението идва от степта. През 1299 г. Ногай е разбит и убит от съперника си Токту. Синът му Чака, зет на Тодор Светослав, бяга на юг заедно с него и малък отряд и двамата стигат до стените на Търново. Тодор е женен за Енкона-Ефросина, дъщеря на богат венециански търговец и кръщелница на Ногаевата съпруга, и парите от този брак сега му купуват града. Вдовицата на Смилец и синът ѝ бягат в Крън, а после в Константинопол.

Първите действия на новия цар са сурови. Под натиска на болярите, които се боят от Токту, и по искане на самия хан Тодор Светослав заповядва Чака да бъде арестуван и удушен в тъмницата, а осолената му глава е изпратена в Ордата. После заповядва патриарх Йоаким III, отдавна подозиран, че иска да предаде българите на татарите, да бъде хвърлен от скалите на Царевец. Именно патриархът петнадесет години по-рано е преговарял за връщането на самия Тодор от Никея; историкът на царуването вижда тук лична мъст, преплетена с държавна необходимост.

Токту го възнаграждава със земите между дунавските устия и долното течение на Днестър, с крепостта Маврокастро, и отношенията с Ордата се превръщат от данъчна зависимост в съюз. Половин век татарите са били бич за България; оттук нататък те по-често са нейни помощници.

Византия разполага със свое оръжие срещу него: българските емигранти в Константинопол. В началото на XIV в. в града живеят едновременно трима претенденти за българския престол: Михаил, син на Константин Тих и Мария Палеологина; Иван Асен III, чиито права след смъртта му през 1302 г. преминават към сина му Михаил Асен; и Иван, синът на Смилец. През 1301 г. императорът изпраща Михаил с войска; той не намира подкрепа и се лута около Търново, живеейки „не по-добре от частно лице“. През 1302 г. братът на Смилец, Радослав, потегля от Солун срещу Алдемир, вече помирен с племенника си; Алдемир го разбива, пленява и заповядва да бъде ослепен. Тринадесет византийски архонти, пленени в тази война, са разменени срещу стария цар Георги I Тертер, който се връща не на престола, а като управител на един град, вероятно Червен, където прекарва остатъка от живота си в охолство и, изглежда, умира като монах в скалните обители край Иваново.

През 1304 г., когато Византия е обвързана с турците в Мала Азия, Тодор Светослав преминава в настъпление. Заедно с Алдемир той превзема крепостите на юг от Източна Стара планина, много от тях по споразумение; край река Скафида през лятото на 1304 г. византийската армия на съимператора Михаил IX претърпява тежко поражение. Каталанската компания, наета да воюва срещу турците, се обръща срещу работодателите си и през 1305 г. Тодор Светослав използва хаоса, за да присъедини земите на Алдемир и да включи в царството Месемврия, Анхиало, Агатопол и брега чак до Мидия. На каталаните той предлага съюз, скрепен с ръката на овдовялата си сестра. Зимата на 1306–1307 г. носи глад в Константинопол и мирът от 1307 г. е сключен при български условия: България запазва крайбрежните градове, жито от нейните пристанища храни гладуващата столица, а Тодор Светослав се жени за Теодора Палеологина, дванадесетгодишната дъщеря на Михаил IX.

Мирът се запазва до края на царуването и променя страната. Варна, Месемврия и Анхиало стават пристанищата, през които венециански и генуезки кораби товарят българско жито и восък, а „господин Светослав, император на България“ фигурира във венециански списък на приятелски владетели от около 1313 г. Генуа е по-недоволна: през 1316 г., след като нейни търговци са ощетени в царските земи, републиката забранява на генуезците всякаква търговия със Загора и със Созопол, но до година сама пренебрегва забраната си. Католически мисионери работят в делтата на Дунав, а царица Теодора склонява баща си през 1318 г. да върне на Зограф имотите му в Света гора. На северозапад видинските деспоти Шишман и синът му Михаил удържат унгарците и сърбите. От половин век царството не е било толкова стабилно.

Когато през 1321 г. във Византия избухва гражданска война, Тодор Светослав изпраща на шурея си Андроник III отряд от 300 тежковъоръжени конници под командването на воеводата Мартин. По-късно Йоан Кантакузин твърди, че истинската цел е била да пленят младия император. Тодор умира през август 1322 г., преди намеренията му да се изяснят. Синът му Георги II Тертер завзема по жътва през 1322 г. Пловдив и голяма част от Северна Тракия и оставя там силен гарнизон под командването на Иван Русина, който на следващата година издържа на обсадните машини на Андроник III. Набегът му в Източна Тракия завършва с нощна засада.

През пролетта на 1323 г. Георги II Тертер умира, след едва година на престола и без наследник. Надпис на книжовника Иво в скалните църкви край Иваново, писан, „когато погина цар Георги“, подсказва, че е бил убит — по всяка вероятност от български боляри, а не от византийците. Крайбрежните градове веднага преминават към Византия. Неговото лично евангелие и днес се пази в Хилендар, а позлатен нагръден кръст с името му — във Ватопед. Търновските боляри се обръщат към видинския деспот Михаил Шишман и с него, според Божилов, Асеневият род се връща на престола.