Родословие на Второто българско царство

Георги Тертер I, цар на България от 1280 до 1292 г., произхождал от знатен кумански род, отдавна приобщен към българската аристокрация, и станал основател на Тертеровата династия. Мястото и времето на раждането му не са известни. Той се издигнал като влиятелен болярин в годините на разпадането на централната власт при Константин Тих, въстанието на Ивайло и византийската намеса чрез Иван Асен III. Георги Пахимер го характеризира като „човек умен и храбър“, а българската историографска традиция го свързва с антивизантийски настроената част на търновското болярство. Възходът му обаче съвпаднал с продължителна социално-икономическа и политическа криза: страната била разорена от граждански войни и нашествия, царският авторитет бил сринат, хазната — ограбена, а отделни боляри вече управлявали земите си почти независимо от Търново.

Преди да стане цар, Георги Тертер бил въвлечен в политическата система, изградена от Византия около нейния поставеник Иван Асен III. Установената му съпруга Мария и синът им Тодор Светослав били изпратени в Константинопол, докато Георги приел династичен брак със сестра на Иван Асен III. Предоставените откъси не съобщават нейното име и не позволяват да се изгради по-подробно родословие. Тази принудителна брачна преориентация показва колко тясно личната съдба на болярина била свързана с византийските опити да се овладее българският престол. Същевременно Георги запазил достатъчно влияние сред столичната аристокрация, за да се превърне от участник във византийската коалиция в неин противник и в самостоятелен претендент за короната.

В края на 1279 г. политическата система около Иван Асен III се разпаднала, а приетата хронология поставя началото на царуването на Георги Тертер през 1280 г. Иван Асен III, уплашен от нарастващата му сила, взел царското съкровище и избягал през Месемврия в Константинопол. В обстановката на обсада и хаос търновските боляри избрали Георги Тертер за цар. Така той наследил не цялостна и подредена държава, а власт, която първоначално едва ли се простирала много извън Търново. Византийските сили се оттеглили, а Ивайло също напуснал българските земи и потърсил подкрепата на могъщия татарски вожд Ногай. Последният задържал Ивайло и Касим бег в двора си, а след няколко месеца наредил да бъдат убити по време на пир. Изпратеният там с богати дарове Иван Асен III едва избегнал подобна участ и се завърнал в Константинопол, където изоставил българските си претенции.

През първата година на царуването си Георги Тертер не могъл да възстанови териториалното единство на България. Скоро властта му обхващала главно Източна България, и то не цялата. Византия държала някогашните български черноморски земи от Месемврия на юг и била завладяла Западна Тракия по горното течение на Марица. Видин и Браничево се развивали като самостоятелни политически средища, над които Ногай постепенно установявал покровителство. След смъртта на хан Мангу Тимур през 1280 или 1281 г. Ногай станал практически независим господар на западните области на Ордата и получил възможност да се намесва почти безпрепятствено на Балканите. Георги Тертер нямал сили нито да спре татарските нападения, нито да подчини отцепилите се провинции.

През 1281 г. царят потърсил изход чрез участие в антивизантийската коалиция на Шарл I Анжуйски, насочена към възстановяване на Латинската империя. Анжуйски документи от 10 юни и 9 юли 1281 г. свидетелстват за осигуряването на средства, коне и безопасно пътуване на преговарящи към Витербо. В края на същата година, вероятно по внушение на Шарл, Георги привлякъл към съюза и тесалийския севастократор Йоан I Ангел. Договореността била подкрепена с годеж между първородния царски син Тодор Светослав и малолетна дъщеря на тесалийския владетел. Принцесата пристигнала в Търново, докато Тодор Светослав още се намирал като заложник във византийски ръце. Това била амбициозна дипломация, но тя надхвърляла военните и финансовите възможности на отслабеното царство.

Византия отговорила на подготвяната коалиция чрез Ногай, който според българската повествователна история изпратил войска, наброяваща 40 000 конници. При придвижването си към Тракия татарите опустошили североизточните български земи и парализирали действията на Георги Тертер. На 31 март 1282 г. Сицилийската вечерня предизвикала въстание срещу Шарл I Анжуйски и разрушила основата на антивизантийския съюз. Българският цар изгубил възможността да си върне земи по Черноморието и в Тракия с анжуйска помощ. За 1282–1283 г. няма сигурно засвидетелствана именувана битка, лично водена от Георги Тертер; неговата военна програма била осуетена, преди да прерасне в успешен поход. Сръбските завоевания в Македония през есента на 1282 г. допълнително променили баланса на силите, но изворите не показват действена българска намеса.

През 1284 г. Георги Тертер преминал към помирение с Византия. След провала на Шарл Анжуйски България не можела сама да отвоюва изгубените области, а император Андроник II Палеолог вече нямал реална възможност да върне Иван Асен III на търновския престол. Сключеният договор признавал Георги за цар на България; Андроник II му дал и византийската придворна титла деспот. Мирът фактически оставял в сила неблагоприятното териториално статукво по Черноморието и в Тракия. Като част от уреждането на отношенията Тодор Светослав и майка му били върнати от Константинопол. Така Мария отново се оказала при Георги, но подробностите за прекратяването на наложения му по-ранен династичен брак не са изложени в предоставените извори.

Решаващият поврат настъпил вероятно през 1285 г. След особено разорително татарско нападение Георги Тертер приел върховенството на Ногай и се задължил да му плаща данък. По-ранната зависимост от централния хан на Златната орда се превърнала в непосредствено подчинение на почти независимия татарски владетел край българската граница. Тодор Светослав бил изпратен като заложник в двора на Ногай, само около година след завръщането си от византийски плен. Разказът, предаден от Джон Файн, съобщава и за неназована дъщеря на Георги, дадена в харема на Ногаевия син Чака, за да скрепи споразумението; наличните генеалогични данни обаче потвърждават по име единствено Тодор Светослав като дете на царя. Договорът намалил поне нападенията, извършвани под прякото ръководство на Ногай, но не възстановил самостоятелността на българската политика.

През годините след 1285 г., за които липсва непрекъснат годишен разказ, политическата раздробеност продължила. Ногай наложил върховенството си над Видин, където в началото на 1290-те години се среща владетелят Шишман, и над Браничевското княжество на Дърман и Куделин. В Средногорието Смилец и братята му изградили силно владение с център Копсис, обхващащо земи по горна Марица и между Стрема, Тунджа и Сливен. Смилец бил свързан с Палеолозите чрез брак с дъщеря на севастократор Константин, брат на Михаил VIII, и вероятно получавал византийска подкрепа. Георги не предприел засвидетелствана успешна акция срещу него. Изворите се разминават за Елтимир, наричан още Алдемир: Файн го представя като брат на царя и владетел на апанаж западно от Сливен още при Георги, докато българската синтеза свързва придобиването на Крънската област с по-късен брак при Смилец и подчертава, че тя не била старо Тертерово владение. Поради това хронологията и характерът на тази власт трябва да се разглеждат предпазливо.

Вътрешната политика на Георги Тертер била ограничена от липсата на финансови и военни средства. Ограбването на царската хазна от Иван Асен III, продължителните военни разорения и загубата на важни черноморски и тракийски области стеснявали стопанската основа на централната власт. Наличните откъси не съдържат негова търговска грамота, данъчен акт или свидетелство за последователна административна реформа. През същия период венецианските и генуезките стопански интереси към Черноморието и богатия му земеделски хинтерланд нараствали, но Търново разполагало с все по-ограничени възможности да ги използва. На монети, отнасяни към времето след 1285 г., са изобразени полумесец, звезда и човешка фигура, тълкувани в българската историография като татарски знаци и образ на татарския хан. Това тълкуване превръща монетосеченето в свидетелство за зависимостта от Ногай, макар конкретният смисъл на иконографията да трябва да се приема с обичайната нумизматична предпазливост.

Татарският натиск намерил отражение и в надпис от Шуменската крепост, отнасян към управлението на Георги Тертер: „Аз, Георги, поглеждайки долу и горе, и рекох: Боже, заради името ти, избави ни от татарите“. Текстът изразява безсилието на властта пред нашествията по-непосредствено от официалните титли. За църковната политика на царя сведенията са оскъдни. На 23 март 1291 г. папа Николай IV, с посредничеството на сръбската кралица Елена, изпратил в България антибарския архидякон Марин с писма до Георги Тертер и търновския патриарх Йоаким III. Не е запазен в откъсите сигурен отговор, нито свидетелство за постигната църковна уния или трайно сближаване с Рим. Самият факт, че папата се обръщал едновременно към царя и патриарха, показва международното признание на търновските институции, но слабостта на политическия и църковния център ограничавала практическото им влияние.

През 1292 г. ново голямо татарско нападение и заплахите на Ногай довели до края на царуването. Георги Тертер бил принуден да абдикира, напуснал България и потърсил убежище във Византия, а на престола се възкачил Смилец. Точният повод за татарската намеса остава неясен. Файн основателно отбелязва, че Георги изглеждал лоялен васал, плащал дължимото и продължавал да държи сина си като заложник при Ногай, поради което не е известно какво би могло да предизвика отстраняването му. Според хипотезата на Петър Ников враждебна болярска групировка убедила Ногай да подкрепи Смилец, вероятно срещу по-голям данък. Българската синтеза също подчертава съперничеството между Тертеровци и рода на Смилец, както и византийските връзки на средногорския владетел. Това обаче е реконструкция, а не пряко засвидетелстван заговор.

Император Андроник II първоначално отказал да даде официално убежище на сваления цар, за да не предизвика Ногай и вероятно защото Смилец бил сроден с Палеолозите. Георги се укривал около Одрин и, по думите на изворите, водел скитнически живот, неподобаващ на предишното му положение. По-късно императорът го взел като заложник и го изпратил на временно заточение. Пахимер обобщава пълното му безсилие с думите: „Тертер не бе в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите“. През 1302 г., вече при царуването на Тодор Светослав, деспот Алдемир пленил Радослав, брат на Смилец, и тринадесет византийски архонти. Тодор Светослав разменил пленниците за баща си и Георги се завърнал в България.

След завръщането си Георги Тертер не получил отново царската власт. Предоставено му било управлението на „един град с околностите“, където според повествователния извор доживял спокойно „в разкош и уединение“. Въз основа на надписи в скалните църкви край Иваново е изказано предположението, че този град бил Червен. Съществува и хипотеза, че малко преди смъртта си бившият цар се замонашил в някой от Ивановските скални манастири и бил погребан там. Нито отъждествяването на града, нито монашеството и мястото на гроба са безспорно доказани. Точната година на смъртта му не е известна; сигурно е единствено, че преживял изгнанието и се върнал в страната след размяната през 1302 г.

Непосредствен наследник на Георги Тертер през 1292 г. бил Смилец, който управлявал до 1298 г. Тертеровата династия била възстановена от Тодор Светослав през 1300 г., след гибелта на Чака и преодоляването на поредната вътрешна криза. Продължителното заложничество на Тодор първо при византийците, а после при татарите било пряка последица от брачната и васалната политика на баща му, но същевременно му дало опит, който по-късно използвал за укрепване на държавата. Тертеровци останали на престола при Тодор Светослав до 1322 г. и при Георги II Тертер до 1323 г. Така значението на Георги Тертер I не се изчерпва с неуспешния край на собственото му управление: той основал династия, чийто следващ владетел успял да възстанови част от авторитета, изгубен през последните десетилетия на XIII век.

Оценката за Георги Тертер I трябва да отчита едновременно личните му решения и почти непреодолимите ограничения на епохата. Той проявил активност в антивизантийската дипломация, постигнал официално признание от Андроник II и временно ограничил татарските набези чрез договор с Ногай, но цената била данъчна зависимост, заложничество на сина му и фактическа загуба на свобода във външната политика. Не успял да подчини Видин, Браничево и Средногорието, да възстанови черноморските и тракийските области или да овладее болярския сепаратизъм. В неговото царуване не е засвидетелствана сигурна голяма победа или именувана битка под лично негово командване. Провалът му следователно не бива да се прикрива, но и не може да се обясни само с лична неспособност: той наследил празна хазна, разорена страна и политическа система, в която Ногай, Византия и местните владетели разполагали с повече практически възможности от търновския цар.

Изворовата основа за биографията му е неравномерна и фрагментарна. Най-важният съвременен повествователен автор е Георги Пахимер, от когото произлизат както характеристиката на Георги като умен и храбър, така и описанието на крайното му безсилие. Дипломатическите действия от 1281 г. се осветляват от анжуйски документи, контактът с Рим — от писмата на Николай IV, а зависимостта от татарите — от монети и приписвания към неговото време Шуменски надпис. Ивановските надписи дават основа само за хипотези относно последните му години. Синтезът на Джон Файн и българската повествователна история се разминават по някои въпроси, особено за Елтимир и за механизма на преврата от 1292 г. Не са представени царски грамоти на Георги, подробна вътрешна документация или непрекъсната хроника на управлението му. Затова неизвестни остават ранният му живот, точната структура на двора, много от действията между 1285 и 1291 г., точната дата на смъртта и редица семейни подробности.