Шишмановци

Последният царуващ род на средновековна България идва от северозапада. В началото на 80-те години на XIII в. господар на Видин е Шишман — влиятелен болярин от кумански произход с титлата деспот. Сръбският житиеписец Данило пише, че той живеел в града Бдин и владеел околните области и много български земи, а Бориловият синодик го споменава сред царете, между Георги I Тертер и Тодор Светослав. Около 1300 г. неговото владение е най-голямото от полунезависимите княжества, на които се е разпаднало царството, и на някои чужденци то изглежда като отделна държава. Доклад на доминикански монах от 1308 г. описва България като голяма империя със столица Видин, чиито императори „всички се наричат Шишмани“.

Деспотът разчита на хан Ногай. През 1292 г. с татарска помощ нахлува в Сърбия чак до Ипекската област, но е разгромен и бяга отвъд Дунав, когато крал Милутин превзема Видин. Ногай принуждава сърбите да му го върнат. Шишман се заклева във вярност на краля и се жени за дъщерята на великия жупан Драгош, а Милутин дава собствената си дъщеря Анна-Неда на най-големия му син, Михаил. Когато през 1303 г. внукът на Ногай Каракишек бяга от Токту, той намира убежище във Видин с три хиляди конници и татарският отряд остава на служба при Шишман. Към 1313 г. венециански списък вече назовава новия господар: „Михаил, деспот на България, господар на Видин, зет на крал Урош“.

Когато през пролетта на 1323 г. Георги II Тертер умира без наследник, търновските боляри повикват видинския деспот. Йоан Кантакузин, който отбелязва избора с едно изречение, нарича Михаил човек от мизийски и кумански род. Самият Михаил избира друго име. Той царува като Михаил Асен и византийската канцелария се обръща към него именно така: „превисокият цар на българите и обичан син на моето царство, кир Михаил Асен“. За историка на неговото царуване изборът означава не нова династия, а завръщане на старата; Михаил е най-видният потомък на Асеневци и тъкмо затова най-силният кандидат.

Той започва с поправяне на загубите от междуцарствието. Византия е заела градовете между Месемврия и Сливен, а братът на Смилец, Войсил, е завзел старите родови земи в Средногорието и се титулува „деспот на Мизия“; за около година Михаил връща градовете и прогонва Войсил. През 1324 г. навлиза дълбоко в Тракия. Андроник III, който няма достатъчно войска, му предлага двубой; Михаил се изсмива и отговаря, че само неразумен ковач хваща нажежено желязо с голи ръце, когато има клещи. После прави по-хитър ход. Отпраща сръбската си съпруга Анна-Неда и се жени за Теодора Палеологина, вдовицата на Тодор Светослав и сестра на Андроник III, и така става зет на едната от страните във византийската гражданска война.

Пет години той играе на тази война с много енергия и малко резултат. През май 1327 г. сключва съюз с младия Андроник при Черномен, в началото на 1328 г. преминава на страната на стария император и изпраща към Константинопол отряд под командването на Иван Русина, с който, според Григора, Михаил е трябвало да стане господар на държава „от Византион до Истър“. Войниците виждат стените на града само отвън. Когато Андроник III печели войната, Михаил иска част от империята като наследство на съпругата си, а получава предложение да стане васал. Век след Иван Асен II български цар отново хвърля поглед към Константинопол и отново не успява.

Тогава се обръща на запад. От половин век сърбите завземат Македония, а през 1329 г. превземат Просек и нападат Охрид. Михаил си осигурява съюза на Андроник III, привлича власи, молдовци и татари и през юли 1330 г. потегля през София и долината на Струма към Велбъжд с може би петнадесет хиляди души. На 28 юли някъде между Велбъжд и Земен сръбската армия на Стефан Урош III Дечански и сина му Стефан Душан изненадва българите и ги разбива. Михаил е ранен и отведен в сръбския лагер, където умира от раните си или е убит по заповед на Душан; погребан е в църквата „Св. Георги“ в Старо Нагоричино.

Сръбският крал не тръгва към Търново. Той се задоволява със смяна на владетеля и престолът отива при собствения му племенник, сина на Михаил от Анна-Неда, Иван Стефан. Царуването трае седем-осем месеца. Андроник III използва момента и превзема Анхиало, Месемврия и градовете на югоизток. През пролетта на 1331 г. протовестиарият Раксин и логотетът Филип повеждат болярите срещу просръбския двор; Анна-Неда и синът ѝ бягат в Сърбия, а велможите избират за цар деспот Иван Александър. Кантакузин му отрежда пасивна роля, но историкът на царуването подозира, че той сам е организирал преврата и е останал в сянка.

Иван Александър е племенник на Михаил — син на крънския деспот Срацимир и на Кераца Петрица, Михаиловата сестра. Той царува четиридесет години, най-дългото царуване във Второто царство. Започва, като си връща превзетото от Андроник III, и през 1332 г. разбива самия император при Русокастро край Айтос; не навлиза в имперските земи, а последвалият мир предвижда брак между първородния му син Михаил Асен и дъщерята на Андроник, Мария-Ирина, сключен през 1338–1339 г. На запад се помирява със Сърбия, като дава сестра си Елена на Стефан Душан, който през 1346 г. ще се коронова за император с Елена до себе си като императрица.

Семейството му е голямо, а дворът — пълен със съвладетели. Първата му съпруга, Теодора, е дъщеря на влашкия воевода Басараб; синовете им Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен един след друг са коронясани или титулувани млади царе. По-късно той я отстранява и се жени за покръстена еврейка, приела името Теодора, а синовете от този брак — Иван Шишман и по-малкият Иван Асен — изместват по-големите си полубратя. Иван Срацимир, титулуван млад цар от около 1352 г., отива във Видин и управлява там самостоятелно; Иван Асен IV загива в бой с османците през 1349 г., Михаил Асен IV умира през 1355 г. През същата година синодален акт на Константинополската патриаршия скрепява годежа на дъщеря му Кераца-Мария с бъдещия Андроник IV и назовава българския цар с пълното му име — Йоан Александър Асен.

Последните петнадесет години са тежки. През 1365 г. унгарският крал Лайош завзема Видин и отвежда Иван Срацимир в Хърватско; през 1366 г. кръстоносците на Амадей Савойски превземат Анхиало и Месемврия; на североизток деспот Добротица изгражда собствено княжество. Иван Александър си връща Видин през 1369 г. срещу голяма сума, платена на влашкия воевода. Умира на 17 февруари 1371 г., няколко месеца преди османците да унищожат сръбските владетели при Черномен на Марица.

Царуването на Иван Александър е и върхът на средновековната българска култура. Търновският двор поръчва илюстрования български превод на хрониката на Константин Манасий, днес във Ватикана, с добавените бележки за българската история; евангелието от 1355–1356 г., днес в Британската библиотека, където царят е изобразен с Теодора и децата им; псалтир и други луксозни ръкописи. Скалните църкви край Иваново получават стенописи с неговия ктиторски портрет. Монасите исихасти, Теодосий Търновски и учениците му, превръщат столицата в средище на православната книжовност; от 1375 г. патриарх Евтимий реформира книжовния език и житията на светците. Рилската грамота на Иван Шишман (1378) и Витошката грамота принадлежат към същия свят.

Името „Шишмановци“ за този род е условност. Историците го извеждат от простия факт, че Иван Александър е племенник на Михаил III Шишман и внук на видинския Шишман. Божилов твърди, че семейството е по-млад клон на Асеневци и че изворите го казват неведнъж.

Българските добавки към Манасиевата хроника наричат Иван Александър издънка „от корена на преизящния Иван Асен“. Писмо на египетския султан, запазено у Кантакузин, титулува императора със заета титла — „василевс на българите, на Асеневците“, което има смисъл само ако българското царско семейство е известно като Асеневци. В Зографската си грамота (1342) Иван Александър говори за дарителите на манастира като за свои царствени „деди и прадеди“; в Рилската грамота от 1378 г. Иван Шишман ги назовава поименно — царете Асен и Калиман. Грамота за манастира „Св. Никола“ край Месемврия нарича Иван Асен дядо на царя, а някоя си „Севина“ — негова баба, в което Божилов вижда преписваческо изопачаване на името Ирина, тоест Ирина Комнина. Иван Александър е наричан Асен в патриаршески актове, в надписа на ктиторския му портрет в Иваново и в други надписи. Един византийски Алексий Асен, потомък на Иван Асен III, се нарича братовчед на Елена, сестрата на Иван Александър.

Решаващият документ е стенопис. През 1356 г., току-що овдовяла, императрица Елена заповядва да изпишат родословното ѝ дърво в църквата в Матейче в Македония. Прочетено заедно с другите извори, то показва, че тя и брат ѝ произлизат от Иван Асен II и Ирина Комнина по линия на най-малката им дъщеря Анна-Теодора и севастократор Петър, а чрез Ирина — от Троян, син на Иван Владислав, един от последните царе на Първото царство. Затова книжовник от онова време може да напише, че Иван Александър произхожда „от две страни от царско коляно“. Същото разсъждение прави Михаил III Шишман и сестра му Кераца внуци на Анна-Теодора и втори братовчеди на Анна, дъщерята на Георги I Тертер, която произлиза от сестрата на Анна-Теодора, Мария, и от Мицо. Според Божилов последните три поколения български царе са Асеневци по женска линия и го знаят.

След 1371 г. на практика има две български царства. Иван Шишман управлява в Търново, Иван Срацимир — във Видин; полубратята са съперници и Срацимир дори подчинява видинската църква на Константинополската патриаршия. И двамата стават османски васали. Иван Шишман изпраща сестра си Кера Тамара в харема на султан Мурад I, губи София през 1382 г. и през 1388 г. прави опит да се освободи, който довежда османска армия до Шумен и Никопол.

На 17 юли 1393 г., след тримесечна обсада, Търново пада пред войската на Баязид I; патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Иван Шишман се задържа в Никопол на Дунав. След османската победа над влашкия воевода Мирча през май 1395 г. султанът решава да приключи с непостоянния си васал и българският цар е екзекутиран същата година; българска летопис посочва 3 юни. По-големият му син Александър приема исляма и служи на османците като управител в Мала Азия; по-малкият, Фружин, се спасява в Унгария.

Иван Срацимир се присъединява към кръстоносния поход на крал Сигизмунд през 1396 г. и след поражението на кръстоносците при Никопол на 25 септември Видин е превзет, а той е отведен в Бруса, където завършва живота си. Синът му Константин и братовчед му Фружин поддържат делото от изгнание и във въстанието от 1408 г., а Константин, последният, който се титулува цар на българите, умира през 1422 г.