Обсадата на Средец (София)

Настъплението на османците било спряно за дълго време пред стените на крепостта Козница при село Смилян. Тази крепост, подобно на другите в региона, играела ключова роля в забавянето на османското завоевание и в защитата на българските земи в Родопите. Упоритата съпротива на тези крепости и техните гарнизони показва колко важна била тази част от България за отбраната срещу османската експанзия.

През периода на обсадата на Средец османската армия предприема няколко настъпления в Родопите, като една от основните колони е водена от Джедит паша. Тази колона навлиза в долината на река Чая, известна още като Чепеларска, с цел да пробие българската отбрана и да осигури път към вътрешността на страната. Въпреки настъплението, османците срещат сериозна съпротива при крепостта Зареница, разположена югоизточно от Наречен. Всички опити на Джедит паша и неговите войски да проникнат в тази стратегическа крепост се оказват неуспешни, което показва силата и решимостта на българските защитници.

Въпреки това, една нощ бранителите на Зареница решават да напуснат крепостта, вероятно поради изчерпване на провизии или стратегическо оттегляне. Османците ги преследват, но в гъста мъгла попадат в близка пропаст, където загиват. Труповете им остават непогребани за дълго време, а местността около пропастта получава името Лютı дол, което свидетелства за трагичните събития и тежките загуби на османската армия в този район.

Паралелно с това друга османска колона, водена от Ибрахим паша, се устремява по течението на река Въча с цел да завладее крепостта Беден, разположена при село Беден в Девинско. Тази крепост е под ръководството на Горьо войвода, който организира ожесточена отбрана. Според местни предания всички пристъпи на османците към Беден са отбити, а опитите им да проникнат в крепостта остават безуспешни. Това свидетелства за високия боен дух и умелото ръководство на българските защитници.

След като провизиите в Беден започват да свършват, защитниците решават да извършат излаз, за да избегнат пълно обкръжение и гладна смърт. В крепостта са намерили подслон и много овчари със стадата си, които са оставили кучетата си да гладуват няколко дни. В една нощ българите отварят вратите на крепостта и я напускат, а гладуващите кучета се нахвърлят върху обсаждащите османци, предизвиквайки суматоха. Възползвайки се от хаоса, българите пробиват път и се оттеглят към Триград, където борбата продължава с още по-голямо ожесточение.

Местното население в Триград търси убежище в околните дълбоки пещери, които османците не посмяват да проникнат. Те зазиждат входа на пещерата Челевецица, очаквайки приютилите се там да се предадат. Въпреки това, хората в пещерата предпочитат смъртта пред предаването, като в пещерата са намерени многобройни човешки кости, които потвърждават това предание и свидетелстват за трагичния край на защитниците.

Завоюването на Родопите се оказва изключително трудно за османците и изисква много усилия и жертви. Предполага се, че този процес продължава от 1373 до 1375 година, като българската съпротива в крепостите Зареница, Заград и Беден, както и в района на Триград, забавя значително османското настъпление и нанася тежки загуби на завоевателите. Тези събития илюстрират силата на българската отбрана и решимостта на местното население да се противопостави на османската експанзия в Родопите.

Народните предания в България пазят жив спомена за множество героични битки, водени при защитата на крепости, разположени в стратегическите долини на реките Струма и Места. Тези крепости са били ключови за отбраната на българските земи срещу османското нашествие и са символ на непоколебимата воля на местното население да съхрани своята свобода и независимост.

В долината на река Струма са се намирали няколко важни крепости, сред които Калето при село Градево в Предела и крепостта Крупник. Тези твърдини са служели като опорни пунктове за българската отбрана и са били сцена на ожесточени сражения. Особено запомняща се е защитата на Петричката крепост, която според предание, публикувано от Б. Цветков, се е водела с изключителна самоотверженост и героизъм.

Начело на защитниците на Петричката крепост застанала красива девойка, която се превръща в символ на съпротивата. Тя развявала зелено знаме пред очите на обсадителите, като това зелено знаме било символ на независимостта на крепостта и на духа на нейните защитници. Тази смела постъпка не само вдъхновявала гарнизона, но и предизвиквала гнева на османските войски.

Синът на предводителя на османските войски, привлечен от красотата и смелостта на девойката, поискал да я вземе в своя харем. Той изпратил скъпи дарове с предложение: „Войводко, предай крепостта, меча и себе си.“ Това предложение било опит да се прекрати обсадата чрез преговори и подкуп, но девойката категорично отказала да приеме даровете и да предаде крепостта и своя народ.

В отговор на отказа обсадителите запалили крепостта, надявайки се, че защитниците ще напуснат с предводителката си, за да спасят живота си. Въпреки това, всички защитници загинали в пламъците, сражавайки се до последния си дъх и отказвайки да се предадат. Тази трагична, но героична смърт оставила дълбока следа в народната памет.

След падането на крепостта, беят, командвал османските войски, наредил да погребат девойката с почести. На нейния гроб било посадено червено цвете по заповед на бея, което всяка пролет цъфти около крепостта. Местното население нарича това цвете „Цвете на девойката“ и го смята за символ на нейната смелост и саможертва.

Според друго предание, също публикувано от Б. Цветков, гарнизонът на крепостта край село Горно Спанчево също героично отбранявал твърдината. В тази крепост потърсило закрила и околното население, което се включило в отбраната. Многобройните пристъпи на обсадителите били успешно отразявани от защитниците, които показали изключителна издръжливост и боен дух.

За да поддържат морала на защитниците, населението, което не участвало пряко в боевете, организирало увеселения с тъпани, гайди и песни. Тези празненства разколебавали османските войски и поддържали духа на българските защитници, като създавали атмосфера на надежда и съпротива въпреки тежката обсада.

Въпреки това, обсадителите успели да открият и прекъснат водопровода към крепостта край село Горно Спанчево, което било ключово за оцеляването на гарнизона и населението. След като останали без вода, защитниците и населението били принудени да напуснат крепостта през таен изход, за да избегнат гибелта.

След оттеглянето си, защитниците и населението се укрили в планината, откъдето продължили борбата срещу османските завоеватели. Тази тактика на партизанска съпротива показва, че дори след падането на крепостите, българският дух не бил сломен и борбата за свобода продължавала.

Народните предания съхраняват и спомена за героични битки при защитата на крепости в долината на река Места. Сред тях са Момина крепост при днешния град Гоце Делчев, Ситан кале при Банско и две крепости при Якоруда. Тези твърдини също са били важни центрове на съпротива срещу османското нашествие.

Въпреки силната съпротива, силните крепости Велбъжд (днешен Кюстендил) и Мелник били превзети едва през 1387 година, което показва колко дълго и упорито е продължила българската отбрана в този регион. Тези събития и преданията за тях остават важна част от българската историческа памет и национална идентичност.

Крепостта Момина кула се издига величествено при село Буково, разположена на стратегическа височина над река Места. Тази позиция ѝ осигурява не само отлична видимост, но и естествена защита, което я прави важен военен пункт в региона. Вокруг нея се развиват множество предания, които са събрани и публикувани от изследователя Б. Цветков, като всяко от тях придава различен нюанс на историята и значението на крепостта.

Първото предание свързва построяването на Момина кула с царската фамилия, като твърди, че крепостта е била издигната от сестрата на цар Иван Шишман, наречена Мара. Според тази версия, Мара успява да избяга от плен, преди да започне строежа, което подсказва, че крепостта е била замислена като символ на съпротива и убежище срещу османските нашественици.

Второто предание, което се счита за по-достоверно, представя Мара като смела и решителна девойка, която поема командването на отбраната на крепостта. Тя се превръща в символ на героизъм и непоколебимост, като ръководи защитата срещу нападателите. Когато обаче защитата става невъзможна и крепостта е застрашена да бъде превзета, Мара предпочита да се хвърли във водите на река Места, за да не попадне жива в ръцете на поробителите. Този акт на саможертва оставя дълбока следа в народната памет и крепостта получава името Момина кула в нейна чест. Освен това, проломът на река Места, където се намира крепостта, е наречен Момина клисура, което допълнително утвърждава връзката между мястото и легендарната фигура на Мара.

Третото предание представлява продължение на второто и не му противоречи, а по-скоро допълва историята, като разказва за събития, случили се през XVII век. В този период, когато българите са подложени на насилствено помохамеданчване, дъщерята на българския войвода Бреза се превръща в предводителка на хайдутска дружина. Тя се установява в крепостта Момина кула и дълго време успешно отбива нападенията на османските войски. Под нейно ръководство крепостта става център на съпротива, а тя властва над цялата околност, отмъщавайки на поробителите и вдъхновявайки местното население да не се предава.

Освен Момина кула, и други крепости в региона играят ключова роля в съпротивата срещу османските нашественици. Според едно от народните предания, гарнизонът на крепостта Калята при Разлог е под командването на болярина Драгостин. Този гарнизон оказва упорита съпротива на завоевателите, които бързо разбират, че не могат да сломят защитниците на крепостта със сила. В отговор на това, османските войски предприемат тактика, като прекъсват достъпа на гарнизона до реката в подножието на Калята, опитвайки се да изтощят защитниците чрез лишаване от вода и провизии.

Народните предания свидетелстват и за съпротивата на крепостите в Подбалканската долина, които също се противопоставят на османските нашественици. Сред тях са Твърдица, Мъгълък, калетата при селата Тъжа и Църквица, които са съединени със Златица, както и самата Златица. Тези крепости, разположени в стратегически важни точки, служат като опорни пунктове за българската съпротива и символизират непреклонния дух на народа в борбата срещу поробителите.

Момчил войвода, родом от село Лъджеене, днес известно като село Антон, се отличил като един от най-успешните български военачалници в борбата срещу османското нашествие. С дружината си той нанесъл тежко поражение на османците в местността Топкория, където се разиграла решителна битка. В този сблъсък загинал османският главатар Орхан, чиято смърт оставила дълбока следа в местната памет. На мястото на гибелта му османците изкопали кладенец, който станал известен като Папабунар, а самият Орхан бил погребан в торба, като на гроба му останала купчина камъни, символ на трайна почит и спомен.

В същата битка при Топкория загинал и друг османски предводител – Касик баба, което допълнително отслабило османските сили. От българска страна загубите също били значителни – сред падналите бил и стратиникът на Момчил войвода, Тодор. В памет на неговата саможертва ливадите югозападно от кладенеца Папабунар били наречени Тодоричане, като по този начин местното население увековечило името му и героизма му в борбата срещу нашествениците.

В същото време защитниците на крепостите в Средногорието, разположени при селата Глуфишево, Турия, Златосел, Овчеполци, Сребрино, Ветрен и други, не жалели кръвта си в опитите да спрат османското настъпление. Тези крепости образували укрепен възел, състоящ се от три ключови крепости – Голямото кале, Малкото кале и Курвинград, разположени западно от връх Бетер, в района на днешното село Нова махала. Този укрепен възел имал стратегическо значение, тъй като контролирал важния Калоянов път, по който османците се опитвали да проникнат в сърцето на българските земи.

Завоевателите настъпвали откъм полето към укрепения възел, но срещнали ожесточена съпротива. Хрищен войвода, друг виден български военачалник, разположил бойците си в района на могилата Медвен, с цел да прегради пътя към близкия проход и да забави или спре османското настъпление. За да осигури по-добра видимост и контрол над бойното поле, той изпратил двете си сестри, Стана и Милка, на стръмна скала, откъдето те можели да наблюдават развитието на сражението.

Хрищен войвода предупредил сестрите си да останат спокойни, докато на могилата се веело знамето, което било символ на българската съпротива и надежда. Той им казал, че ако знамето падне, това ще означава, че битката е загубена, и тогава те трябва да търсят спасение в планината, за да не попаднат в ръцете на врага. Тази тактика показва не само военната мъдрост на Хрищен войвода, но и грижата му за близките и за оцеляването на българските сили в тежките моменти на битката.

В хода на обсадата на Средец, бойците под командването на войвода Хрищен се сражавали с изключителна храброст и решителност. Въпреки това, османските сили били многобройни и в крайна сметка успели да надделеят над защитниците на града. Привечер, когато битката достигнала своя критичен момент, знамето на българите паднало, символизирайки загубата на крепостта и поражението на защитниците. В този тежък момент загинал и самият войвода Хрищен, чиято смърт силно разтърсила духа на останалите бойци и обитатели на станата.

След смъртта на войводата и падането на знамето, в станата се разпространило малодушие и отчаяние. Обстановката станала толкова тежка, че самите защитници започнали да настояват пред сестра си да се предадат на османците, търсейки край на страданията и безнадеждната борба. В този момент сестрата на войводата, Милка, проявила изключителна смелост и хитрост. Тя се престорила, че е съгласна с предаването, за да спечели време и да осъществи своя план.

Милка предложила на сестра си да си оправят косите, за да не отидат пред победителите с разрошени и чорлави коси, което било символ на срам и поражение. Докато вчесвала косата на сестра си, Милка неусетно сплела плитката ѝ със своята, създавайки неразделна връзка между двете. След това, в акт на героична жертва, тя се хвърлила от скалата в пропастта, като повлякла и сестра си със себе си. Този трагичен инцидент оставил дълбока следа в местната памет, като скалата, от която се хвърлили двете сестри, била наречена Милкина скала в тяхна чест.

В памет на войвода Хрищен, съседното село било кръстено на негово име, а това име се е запазило и до днес, като жив спомен за неговата храброст и саможертва.

Според друго предание, публикувано от П. Делирадев, крепостта Душковчени, разположена в долината на река Душковчени, северно от днешното село Бъта, също паднала под османския натиск. След загубата на крепостта, дъщерята на местния владетел, Яна, събрала дружина и продължила борбата срещу османците в този край в продължение на много години. Яна загинала със смъртта на храбрите, но славата ѝ надживяла времето. Приживе тя била наричана Луда Яна, а реката край която действувала нейната дружина, била наречена Луда Яна и до днес носи това име.

Местно предание разказва и за голямо сражение в местността Касапка при село Змейово, където османските войски, водени от Зинан паша, се сблъскали с български ратници, начело с войводите Благой и Радой. Въпреки смелата съпротива, българите били отблъснати и се оттеглили към Казанлъшкото поле. Оттам те продължили отстъплението си към Стара планина, където борбата срещу османците продължила с неотслабваща упоритост.

През 1380 година османските войски предприемат обсадата на важната българска крепост София, известна тогава като Средец. Командир на османската армия е Лала Шахин, който заема високата длъжност румелийски бейлербей и лично води войските в битките. Целта на османците е да превземат София, която се намира на стратегическо място и контролира обширното Софийско поле – равна, богата и плодородна равнина, която е от голямо значение за региона. Въпреки многобройните опити, османците не успяват да превземат крепостта през тази година.

Защитата на София е поверена на българския военачалник бан Янука, който организира отбраната с решителност и умение. Под негово ръководство защитниците успешно отбиват всички неприятелски пристъпи и щурмове. Крепостта е силна и много добре укрепена, което прави всяка атака на османците безплодна. Въпреки многократните налитания и опити за щурм, османските войски не успяват да пробият защитата и да превземат града. Тези безуспешни нападения се оказват не само безполезни, но и вредни за османската армия, тъй като те претърпяват големи загуби.

Лала Шахин, който лично командва атаките, изпраща доклад до султана, в който се представя като сердар на османските победоносни войски. Въпреки това, той признава, че крепостта София не може да бъде превзета скоро само със сила и юначество. Той отбелязва, че за успешното завземане на града са необходими хитри военни планове и изкусни тактики, тъй като прякото нападение се оказва неефективно. Османските войници, които участват в обсадата, претърпяват големи жертви, които са описани като самопожертвуване, подобно на курбан – жертвоприношение в името на войната и завоеванието.

Османските войски по това време воюват и с кюфарските войски в Централна Румелия, което допълнително усложнява военната обстановка и разпределението на силите. Лала Шахин няколко пъти предприема опити да превземе както Софийското поле, така и самата крепост, но без успех. След поредните неуспешни атаки той се убеждава, че само с груба сила не може да бъде постигната победа и обсадата трябва да продължи с други средства.

Обсадата на София не приключва през 1380 г., а продължава и през следващите години, като през 1382 г. османците продължават опитите си да завземат града. Според легендарни сведения, в този период цар Иван Шишман активно воюва срещу турците в района на Софийско, с цел да подпомогне защитата на града. Неговото име се свързва с укрепления като Шишмановото кале при Самоков и крепостта Урвич в дефилето на река Искър, които са важни за отбраната на региона. Предполага се, че синовете на цар Иван Александър – Асен и Михаил, загиват в битки край крепостта Кокалянски Урвич, което подчертава тежестта и ожесточеността на военните действия в този район по време на османската експанзия.

Съществува широко разпространено предание, според което крепостта София, известна в средновековието като Средец, била превзета едва след пленяването на българския военачалник бан Янука по време на лов, използвайки хитрост. Това разказва за драматичен обрат в защитата на града, при който личността на бан Янука играе ключова роля. Въпреки това, археологическите разкопки, проведени през последните години, опровергават това предание, като предоставят конкретни доказателства за начина, по който е бил осъществен пробивът в крепостната стена на София.

При западната врата на Софийската крепост археолозите са открили отвор в стената, който не е естествен, а изкуствено създаден. Този отвор е бил направен с помощта на стенобойни машини, което свидетелства за организирана и добре подготвена османска обсада, използваща тежка артилерия за пробиване на защитните съоръжения. Близо до този отвор е намерена пещ за вар, която е била изградена от защитниците на крепостта с цел да затворят и укрепят пробива в стената. Това показва, че българските защитници са полагали упорити усилия да удържат крепостта и да предотвратят проникването на османските войски.

Съпротивата на защитниците на София е била дълга и упорита, което е забавило превземането на града. Въпреки това, крепостта е паднала едва през 1382 година, което говори за значителната издръжливост и решителност на българските защитници пред лицето на османската агресия.

Междувременно, през 1388 година османска войска от около 30 000 души, водена от Али паша, е преминала Източна Стара планина през Айтоския проход. Този стратегически проход е бил ключов за навлизането на османските сили в Мизия. Съществуват предания за героична съпротива на защитниците на крепостта при днешното село Рътлина, разположено в района на Айтоския проход, което свидетелства за ожесточени боеве и упорита защита на прохода.

При проникването си в Мизия османската армия е завладяла крепостта Овчага, намираща се при днешното село Аспарухово. Тази крепост е имала стратегическо значение, тъй като затваряла северния изход на Айтоския проход, което е позволило на османските войски да контролират движението в района и да осигурят сигурен път за по-нататъшното си настъпление.

След завладяването на Овчага османските войски са продължили настъплението си и са завладели редица селища в Североизточна България, сред които са Шумен, Мадара, Венчан, Овеч (днешна Провадия), Вича — Виечене (настоящият нос Свети Атанас) и други. От тези завоевания османските сили са се насочили към Варна, което е било важен стратегически и икономически център на региона.

Средновековните османски историци представят действията при този поход като низ от победоносни и бързи завоевания, подчертавайки, че османската армия не е срещнала сериозна съпротива. Този официален разказ цели да подчертае военната мощ и неоспоримата победа на османците.

Някои съвременни изследователи споделят тази гледна точка, описвайки похода като лесен и успешен, без значителни пречки. Въпреки това, реалността е била по-сложна. Българското население в нападнатите области е оказвало съпротива на много места, въпреки че е било изненадано и недостатъчно организирано поради феодалната разпокъсаност на страната. Тази вътрешна раздробеност е затруднявала координацията на отбраната, но не е попречила на българите да не желаят да се предадат на завоевателите и да се борят за своята свобода и територия.

Така, макар османските хроники да рисуват картината на бързи и безпроблемни завоевания, историческите и археологическите данни показват, че обсадата на София и последвалите османски настъпления в Североизточна България са били съпроводени с упорита съпротива и значителни усилия от страна на българските защитници и население. Това подчертава сложността на процеса на османското завладяване и героизма на българите в този труден период.

Опустошаването на околностите на Тутракан оказва силен натиск върху жителите, които в крайна сметка са принудени да поискат примирие и отново да предадат ключовете на крепостните врати на османците. Този ход показва колко тежки са били условията за защита и как османската тактика на изтощение и заплахи за разрушения е била ефективна в пробиването на съпротивата на градовете.

Междувременно крепостта Силистра, която според хрониста Леунклавий надминава всички други градове и крепости на цар Иван Шишман по големина, великолепие на постройките, богатство на жителите и крепостна защита, пада в ръцете на османците след упорита съпротива. Тази загуба е значителен удар за българската отбрана, тъй като Силистра е била един от най-важните и добре укрепени градове в региона, което подчертава сериозността на османското настъпление и трудностите, пред които са се изправили българските защитници.

През 1388 година османските войски предприемат стратегически действия с цел да се вклиният между Добруджанското деспотство и Търновското царство, което е част от по-широката им кампания за разширяване на влиянието в българските земи. Този замисъл е от ключово значение, тъй като османците се стремят да отслабят връзките и съюзите между българските владения, за да улеснят по-нататъшното си настъпление.

Хронистът Саадедин предоставя разказ за обсадата на Никопол, който обаче се оказва подвеждащ и неправдоподобен, като е довел до погрешни изводи сред мнозина изследователи. Според него Али паша, един от османските командири, обсажда крепостта Никопол, където се намира цар Иван Шишман. Въпреки усилията си, Али паша не успява да превземе града и затова търси помощ от султан Мурад.

Султан Мурад се явява пред Никопол с „най-огромна армия“, според Саадедин, което би трябвало да подчертае значимостта на операцията и решимостта на османците да завладеят крепостта. В този момент Иван Шишман влиза в преговори със султана, като Мурад се съгласява да остави Никопол на българския цар срещу предаването на Силистра – стратегически важен град на Дунав.

Въпреки постигнатото споразумение, Иван Шишман не изпълнява обещанието си и започва да укрепва Силистра, което е пряко нарушение на договореностите и предизвиква нова османска реакция. В резултат на това Мурад предприема повторна обсада на Никопол, която този път принуждава Иван Шишман да изпълни османското искане и да предаде Силистра. Този ход позволява на българския цар да запази трона си, макар и с цената на загуба на важен град.

Разказът на Саадедин обаче съдържа няколко съмнителни елемента. Той твърди, че войските на Али паша и армията на султана трябвало три пъти да обсаждат Никопол, за да сплашат Иван Шишман, а целта на тези обсади била да го принудят да предаде Силистра. Въпреки това, османските сили по това време са били достатъчни да превземат Силистра без нуждата от съгласието на българския цар, което поставя под въпрос истинността на описаните преговори и обсади.

Освен това Саадедин не споменава завладяването на други български крепости по пътя към Никопол, което е необяснимо, тъй като завладяването на такива крепости би било неизбежно и необходимо за осигуряване на тил на османските войски. Това пропускане допълнително подкопава достоверността на неговия разказ.

Според хрониста Иван Шишман се намирал ту в Никопол, ту в Силистра, като в същото време укрепвал Силистра, което показва, че българският цар е опитвал да запази контрол над ключови позиции в региона. Въпреки това, султан Мурад проявява необичайно снисхождение към Иван Шишман, като не насочва всичките си сили към Търновград, което може да се обясни с политически или военни съображения.

Освен това, след поражението при Плочник през 1387 г., султан Мурад едва ли е бил в състояние да води „най-огромна армия“ и да решава съдбата на една българска крепост, както твърди Саадедин. Това предполага, че описаните от хрониста събития са силно преувеличени или изкривени, което налага по-внимателен и критичен прочит на изворите за обсадата на Никопол и свързаните с нея събития през 1388 година.

Според османския хронист Мехмед Нешри, през 1388 година османските войски под командването на Али паша предприемат мащабен поход, който довежда до завладяването на няколко важни български крепости. Сред тях са Русе, Червен, Новград и Свищов – стратегически обекти, които играят ключова роля в отбраната и контрола на териториите около река Дунав и вътрешността на Втората българска държава.

Крепостта Русе, една от първите превзети, е разположена на височина с стръмни склонове, които се спускат към река Дунав и река Русенски Лом. Тя е построена на мястото на древния римски кастел Сексаинта приста, което свидетелства за дългата й история и стратегическо значение още от античността. Въпреки че днес от крепостта Русе не са останали наземни следи, археологическите разкопки и находки дават ценна информация за нейното устройство и значение. На мястото на крепостта е издигнат военен клуб, а при неговото построяване са открити стени с вторично употребени антични каменни надписи, както отбелязва известният български археолог Шкорпил.

През 1903 година в градината на военния клуб в Русе са разкрити основи на крепост, а през 1911 година са открити зидове западно от клуба, което потвърждава наличието на значителна средновековна крепостна структура. Русенската крепост, заедно с крепостта Гюргево, която се намира на северния бряг на Дунав, образуват двубазисни крепости. Тази двойка укрепления е била от изключително значение за защитата на удобна преправа през реката. Крепостта Гюргево е била част от Търновското царство до неговото падане под османска власт, което подчертава стратегическата важност на този район за българската държава.

Друг ключов обект, превзет през същата година, е крепостта Червен, която съществува още от римско време, но ролята и значението й се увеличават особено през Втората българска държава. Тя се издига на висок хълм, заобиколен от три страни – север, запад и юг – от река Черни Лом, което я прави естествено защитена. Северните и южните склонове на хълма са почти отвесни към реката, което прави достъпа до крепостта от тези посоки практически непристъпен.

Крепостта Червен е обградена от всички страни с масивна крепостна стена, изградена от ломени камъни, споени с хоросан, с дебелина достигаща до два метра. Тя разполага с две порти – източна и западна, като западната порта е допълнително защитена от добре запазена кула. Тази кула има правоъгълна форма с вътрешни размери 8,60 на 5,50 метра и външни размери 10,30 на 8 метра. Изградена е от ломени камъни, споени с хоросан, и се състои от четири етажа. Първите два етажа са с височина 1,65 метра, а следващите два – с височина 2,80 метра, което говори за сложна и добре обмислена отбранителна конструкция, предназначена да осигури максимална защита на западната порта и да затрудни нападателите.

Завладяването на тези крепости през 1388 година от османските войски под ръководството на Али паша представлява важен етап в османското разширение на Балканите. Контролът над Русе и Червен осигурява на османците стратегически позиции за контрол на Дунавската река и прилежащите територии, което им позволява да укрепят своето присъствие и да продължат натиска върху българските земи. Тези събития бележат значителен обрат в баланса на силите в региона и подготвят почвата за по-нататъшното османско завладяване на българските земи.