Битката в Тревненския проход

След възстановяването на българската държава под управлението на Асеневци, страната успява да укрепи своето положение в региона, използвайки военно-политическата нестабилност, която обхваща Византия. Тази нестабилност е предизвикана от конфликта на Византия с кръстоносците от Третия кръстоносен поход, които през 1189 година преминават през балканските земи по пътя си към Светите земи.

Водач на кръстоносната армия е германският император Фридрих I Барбароса, който води немските рицари през териториите на Балканския полуостров. През юли 1189 г. армията се установява за известно време край град Ниш, стратегическо място, което позволява на кръстоносците да се подготвят за следващите етапи от похода си.

В този момент в Ниш пристига сръбският велик жупан Стефан Немањ, който предлага военна помощ на кръстоносците. Неговата цел е да използва възможността за териториални придобивки, като се включи в конфликта на страната на кръстоносците срещу Византия. Този ход показва сложната политическа игра на балканските владетели, които се стремят да извлекат ползи от големите военни кампании на Запад.

В същото време в Ниш пристигат и български пратеници, които също предлагат на Фридрих I Барбароса военна помощ срещу Византия. Този ход от страна на българите е стратегически опит да се възползват от ситуацията и да отслабят византийската власт в региона. Въпреки това, императорът не желае да влезе в открита война с Византия и дава уклончив отговор на предложенията за сътрудничество.

След престоя си в Ниш, кръстоносците продължават пътя си към Константинопол, като в края на август 1189 г. се установяват в Пловдив. При пристигането на кръстоносците, градът е изоставен от населението, което вероятно се страхува от насилие и грабежи. Кръстоносците се държат като открити врагове на Византия, което се проявява в техните действия спрямо местното население.

В Тракия кръстоносците воюват с оръжие срещу съпротивляващите се жители и ги ограбват, демонстрирайки своята агресивна политика и стремеж към бързи придобивки. Те успяват да завземат редица градове на югоизток, сред които са Бероя, днешна Стара Загора, и Констанция, разположена близо до съвременния Симеоновград.

През ноември 1189 г. кръстоносната армия влиза в Одрин, което е важен стратегически пункт на пътя към Константинопол. Този етап от похода подчертава сериозността на заплахата, която кръстоносците представляват за Византия и балканските владетели, както и сложната политическа ситуация в региона по това време.

Към 1190 година конфликтът между Византийската империя и българските земи се изостря значително, като напрежението достига критична точка. Възможността Константинопол да бъде превзет от кръстоносците, които преминават през Балканите, тревожи византийските управници и ги подтиква към дипломатически и военни мерки. В този контекст българският владетел изпраща нови пратеници при германския император Фридрих I Барбароса, който по това време е отседнал в Одрин. Пратениците обещават, че българите могат да предоставят 40-хилядна войска, която да се включи в борбата срещу Византия, с което се надяват да укрепят съюза с кръстоносците и да засилят позициите си в региона.

Германският император Фридрих I Барбароса проявява склонност да започне война срещу Византийската империя, но дава уклончив отговор на българските пратеници, което показва неговата предпазливост и стратегическо обмисляне на ситуацията. Въпреки това, през 1190 година е подписан договор между кръстоносците и константинополските управници, който предвижда предоставяне на кораби от страна на византийците за прехвърляне на кръстоносната армия. Тази договореност позволява на кръстоносците да се прехвърлят с корабите в Мала Азия, откъдето продължават похода си към Киликия, като по този начин напускат Балканския полуостров.

След оттеглянето на кръстоносците от Балканите, византийският император Исак II Ангел решава да предприеме военни действия срещу сърбите и българите, използвайки като предлог твърденията, че те подкрепят Фридрих I Барбароса. Първоначално византийските войски се насочват срещу сърбите и нанасят тежко поражение на сърбите край Ниш, близо до река Морава, което временно стабилизира византийската позиция в региона.

В този период цар Асен I управлява България (1188—1195 г.) и сражението в Тревненския проход се случва именно по време на войните при неговото управление. През пролетта на 1190 година Исак II Ангел започва поход към българските земи, след като приключва военните действия срещу сърбите. Според византийския хронист Теодор Скутаирот, причината за войната е в лошото състояние на западните провинции на империята, като българите заедно с куманите опустошават Тракия, която е подвластна на ромеите.

През зимата на същата година Исак II Ангел изпраща пълководеца Константин Аспиет да води военни действия срещу българите, но той не успява да изпълни възложената му задача. За наказание василевсът ослепява Константин Аспиет, демонстрирайки строгостта и решимостта си да възстанови византийската власт. След този неуспех, Исак II Ангел застава начело на голяма войска лично, надявайки се със силата на оръжието да възвърне контрола над освободените български земи и да възстанови ромейската власт в региона.

През 1190 година византийската войска, водена от император Исак II Ангел, предприема поход към Мизия, като се движи покрай морския бряг. По пътя си армията преминава през важни пристанищни градове като Анхиало, днешното Поморие, и Месемврия, съвременен Несебър. Този маршрут е избран с цел да осигури снабдяване и подкрепа от морето, както и да избегне по-труднодостъпните планински райони. След преминаването на тези градове, войската навлиза през някои от източните проходи на Стара планина, прониквайки в Северна България, което е стратегически ход за достигане до сърцето на българските земи.

Императорът се насочва към Търновград, столицата на Второто българско царство, с намерението да нанесе решителен удар. Въпреки това, пътят до града отнема на византийската армия цели два месеца, което показва трудностите при придвижването и вероятно срещнатата съпротива. По време на този продължителен поход Исак II Ангел не успява да извърши нищо, достойно за императорското му присъствие, което говори за сериозните пречки, пред които се изправя.

Основната причина за неуспеха на византийската кампания е значително укрепената българска отбрана. Крепостите и градчетата, през които преминава армията, са защитени с много по-голяма сила в сравнение с предишни години. Те са заобиколени с нови крепостни стени, които са подсилени с могъщи кули, което прави всяка атака срещу тях изключително трудна и рискована. Тази укрепена отбранителна линия затруднява напредъка на византийците и им пречи да постигнат бързи успехи.

Ромейските войски предприемат обсадата на Търновград, но начело на отбраната стои цар Асен I, който организира защитата на града с решителност и умение. Пристъпите срещу крепостта се оказват неуспешни, тъй като българските защитници успяват да отблъснат нападенията и да запазят града непокътнат. Тази неуспешна обсада допълнително деморализира византийската армия и поставя императора в затруднено положение.

В този критичен момент при императора се явява мним беглец, който вероятно е военачалник в българската войска, изпратен с цел да заблуди ромейския владетел. Този човек уверява императора, че куманите, които са съюзници на българите, вече са преминали река Дунав и ще нападнат византийците в тил. Тази информация предизвиква страх и паника у Исак II Ангел, който решава да свали обсадата и да се оттегли, за да избегне опасността от внезапна атака от куманите.

Мнимият беглец предлага на императора да го преведе по най-краткия и безопасен път към Тракия, което императорът приема. Така ромейската армия започва оттегляне в походен ред, като авангардът е поставен под командването на протостратора Мануил Камица и Исак Комнин. Главните сили, включително самият император и брат му севастократор Алексий, водят основната част на армията, докато обозът и нестроевата част са поставени начело на колоната. Ариергардът, който охранява тила, се командва от Йоан Дука, чичо на императора.

Интересно е, че българските войски не нападат авангарда на византийската армия по време на отстъплението. Византийският хронист Никита Хониат предполага, че това е било умишлено, за да може българите да ударят главните сили на ромеите, които са по-уязвими и по-ценни цели. Този тактически ход показва стратегическата мисъл на българското командване и тяхната способност да използват ситуацията в своя полза.

Византийските писатели Никита Хониат, Теодор Скутаирот и Георги Акрополит оставят ценни сведения за войната през 1190 година, включително за събитията около обсадата и отстъплението. Въпреки това, те не споменават конкретното място, където византийската армия е била разгромена при оттеглянето си, което оставя този детайл неясен и подлежи на допълнителни изследвания. Тези хроники обаче са ключови за разбирането на хода на кампанията и стратегическите решения, взети от двете страни.

В третия том на „История на България“ се посочва, че византийските войски навлезли в Стара планина, което поставило началото на ключово сражение в тесен планински проход. Тук българските сили предприели внезапна атака срещу византийците, които били уязвими в ограниченото пространство на прохода. Въпреки това, византийците успели да се спасят от пълно унищожение, макар и с големи загуби, а самият император едва успял да достигне до крепостта Боруй, което свидетелства за тежестта на поражението и хаоса в редиците на византийската армия.

Историкът П. Петров, автор на „Възстановяването на българската държава“ (София, 1985), разглежда подробно това сражение между българи и византийци. Въпреки детайлното описание, Петров не прави собствени анализи или изводи относно хода на битката, нито свързва сведенията на византийските хронисти с конкретната местност, където са се развили бойните действия. Описанието му остава абстрактно и не дава възможност да се проследи динамиката на военните маневри, нито да се оцени високото бойно майсторство на българските войски, което е било ключово за успеха им.

Петров подчертава, че научното описание на подобно сражение трябва да бъде предшествано от обстойно проучване на мястото на битката. Той отбелязва, че съществуващите географски и топографски карти не съдържат достатъчно подробности от топографски и хидрографски характер, които биха помогнали за по-точното локализиране и разбиране на бойните действия. Освен това, в картите липсват важни данни като монетни и други археологически находки, както и сведения от местни предания, които биха могли да хвърлят светлина върху събитията.

Указанието, че сражението се е състояло през пролетта на 1190 година в Тревненския проход, се оказва недостатъчно за пълно разбиране на събитията. Тревненският проход е дълъг над 40 километра, докато дължината на разгромената византийска походна колона не може да надхвърли 8-9 километра, което налага по-прецизно определяне на мястото на сражението.

Петров се позовава на В. Златарски, който също твърди, че битката е станала в Тревненския проход. Според Петров, пътят на отстъплението на византийската армия от Търново минавал югозападно от Дряново. Византийците се оттегляли по долината на Дряновската река към Трявна, където се случила катастрофалната за тях битка.

След поражението византийската войска продължила от Трявна през Кръстец и се спуснала в Туловското поле. Оттам армията преминала през Змеевския проход на Средна гора и достигнала до Стара Загора, където вероятно се е опитала да се прегрупира и възстанови силите си.

Интересен е фактът, че при Трявна няма дефиле със скали и камъни от двете страни, както съобщава византийският хронист Никита Хониат. Това противоречие показва, че описанията на византийските автори не съответстват напълно на реалната география на местността. Освен това, пътят през Кръстец води към Мъглиж и Дъбово, а не към Крън, както твърдят византийските източници, което допълнително усложнява реконструкцията на похода и битката.

Тези детайли подчертават необходимостта от по-задълбочени изследвания и полеви проучвания, за да се изясни точното развитие на сражението и да се оцени ролята на българските войски в разгрома на византийската армия в този ключов момент от българската история.

В. Аврамов е един от изследователите, които са се заели с проучване на битката в Тревненския проход, като лично е посетил предполагаемото място на сражението, за да събере данни и да изгради своята хипотеза. Въпреки усилията му, неговият анализ съдържа няколко съществени грешки, които поставят под въпрос достоверността на изводите му и правят цялостната му хипотеза несъстоятелна.

Една от основните тези на В. Аврамов е, че византийската армия не е обсаждала Търновград, което съвпада с безспорните исторически сведения. Тази констатация е важна, тъй като изключва възможността за дълга и изтощителна обсада на столицата на Второто българско царство, което би променило динамиката на военните действия. Вместо това, Аврамов твърди, че византийците са обсаждали крепостта Стринава, която според него се намира на платото югоизточно от Дряновския манастир. Тази локация обаче не е подкрепена от други източници и остава спорна.

В. Аврамов също така приема, че византийската армия е била изключително голяма – около 80 хиляди души. Тази цифра е необоснована и не се подкрепя от съвременните източници, които обикновено дават по-умерени оценки за числеността на войските в този период. Преувеличаването на числеността на армията води до изкривяване на разбирането за тактическите и стратегическите решения, взети по време на кампанията.

Според Аврамов, катастрофалният разгром на византийската армия е настъпил, когато тя е била разтеглена в походна колона, простираща се от днешна Трявна до района на връх Мъхченица. Разстоянието между тези две точки е около 14 километра, което предполага значително разпиляване на силите и уязвимост към внезапни атаки. Походната колона се е движела по път, който преминава под върховете Голяма калимявка и Малка калимявка, а след това е следвала долината на река Енчовска към връх Мъхченица. Целта на това придвижване е била да се съедини с Беройския (Верейския) път, който минава по планинските била и е стратегически важен за придвижване на войските.

Въпреки това, проучванията на пътя до днешното село Енчовци показват, че местността не предлага условия за изненадващо нападение и обкръжаване на противника. Хребетите от двете страни на река Енчовска не са скалисти и не са покрити с камъни, което противоречи на описанията на византийския хронист Никита Хониат. Той изрично споменава, че хребетите са скалисти и покрити с камъни, което би било идеална територия за засада и внезапна атака. Това несъответствие поставя под съмнение точността на локализацията на битката според Аврамов.

Освен това, византийските автори съобщават, че след прекратяването на обсадата на Търновград, византийската армия се е отправила към крепостта Крън, разположена при днешното село Крън, по най-краткия път. Оттам армията е достигнала Бероя, днешната Стара Загора. Тези сведения подкрепят тезата, че полесражението трябва да се търси именно в Тревненския проход, а не в района около Дряновския манастир или Стринава, както предполага В. Аврамов.

В заключение, макар че В. Аврамов е направил значителни усилия да изследва мястото на битката и да изгради своята хипотеза, неговите грешки и несъответствия в описанието на терена, числеността на армията и движението на войските правят неговата версия несъстоятелна. По-вероятно е битката да се е състояла в Тревненския проход, съгласно сведенията на византийските хронисти и географските особености на местността.

Ключова фигура в проучването на маршрута, по който са преминавали императорските византийски войски по време на битката в Тревненския проход, е археологът Иван Йорданов. Той обръща специално внимание на монетните находки, които служат като значим ориентир за движението на армията. Тези монети принадлежат на династията на Комнините и включват емисии от периода на управлението на Йоан II Комнин (1118—1143), Мануил I Комнин (1143—1180) и Андроник I Комнин (1182—1185). Освен това са открити и монети от първите години на царуването на Исак II Ангел (1185—1195), което позволява приблизително датиране на събитията и проследяване на пътя на византийските сили.

Тревненският проход, който е известен и под името Кръсъки, представлява важен планински коридор, използван още от римската епоха и през средновековието. Този проход е служил като значим комуникационен маршрут, свързващ различни части на Балканския полуостров. Главният път, наричан от местните жители Големият път или Царският път, свързвал древния град Нове край Свищов с Августа Траяна, днешната Стара Загора. Той преминавал по планинските била през множество местности, сред които са Сечен камък, връх Мъхченица с височина 1157 метра, местността Пряслата, връх Голям Бедек (1288 метра), връх Българка (1445 метра), Черни връх (779 метра) и Крън. Този път е бил не само използван в миналото, но и остава проходим и до днес, което говори за неговата стратегическа и транспортна роля през вековете.

Хронистът Никита Хониат, който подробно описва събитията от времето на император Алексий II Комнин, дава ценна информация за движението на византийската армия преди битката в Тревненския проход. Според неговите сведения, император Алексий II Комнин лично командва войските си, но в хода на похода ги завлича в „задънени­те и мъчно­проходими места и в тесни планински пътища“. Тази стратегическа грешка оказва решаващо влияние върху изхода на сражението, тъй като труднопроходимият терен затруднява маневрите и излага армията на опасност от засада и обкръжение.

Византийската армия не използва по-известния и по-лесен Беройски път, а избира маршрут, който преминава от Трявна през Плачковци към местността Пряслата. Този избор на път е от ключово значение, тъй като именно в тази област се развиват събитията, довели до разгрома на византийските войски. През 1986 г. краеведът Кънчо Пенчев провежда проучване на терена по този маршрут, което допринася за по-доброто разбиране на историческите събития. Той вече на научна конференция през 1985 г., посветена на 800-годишнината от въстанието на Асеневци, защитава хипотезата, че именно в дефилето на река Семанишка (известна още като Йововска) е станал разгромът на византийската армия.

Пътят, водещ до селището Късовци, преминава през открита местност, която е от стратегическо значение. В тази открита част на маршрута византийската армия не може да бъде изненадана или обкръжена, тъй като теренът позволява свободно наблюдение и маневриране. Въпреки това, след преминаването на Късовци, пътят навлиза в теснина, през която протича река Йововска. Тази теснина представлява критичен участък, тъй като от двете й страни се издигат скалисти и каменисти хребети, които ограничават движението и създават предпоставки за засада.

Никита Хониат съобщава, че византийската армия „зле пострадаха от търкалящите камъни“ в тази местност, което подсказва, че българските сили са използвали терена в своя полза, като са предизвикали каменни свлачища или са хвърляли камъни от хребетите върху врага. Това тактическо действие е било възможно благодарение на уникалното съчетание от три топографски и хидрографски елемента – теснина, поток и покрити с камъни хребети, които не се срещат никъде другаде в прохода. Тази комбинация от природни особености не оставя съмнение за точното място на разгрома на византийската армия, което е от изключително значение за историческата наука и за разбирането на хода на битката в Тревненския проход.

В битката в Тревненския проход българските войски, водени от цар Асен I, приложиха изключително ефективна маневра, която бе подробно описана от византийския хронист Никита Хониат. Той обяснява, че самодържецът, тоест императорът на Византия, навлязъл дълбоко в трудно достъпно място, което се оказало капан, от който нямало изход. Това стратегическо разположение на терена позволило на българите да организират засада и да обкръжат ромейската войска с изненада и упорито преследване.

Българската армия се придвижвала по Беройския път и избрала за място на засада съединението на пътя по Йововската река с главния път. В този момент, според сведенията на Теодор Скутиариот, българските войски все още се събирали, което показва, че нападението било внезапно и добре координирано. Варварите, както ги нарича Никита Хониат, нападнали с голям брой крясяци – тежко въоръжени бойци, които оказали сериозен натиск върху ромейската пехота.

Византийската пехота, макар и изправена пред тежки обстоятелства, не проявила нехайство. Тя се стараела да не бъде обкръжена и предприела изкачване на стръмните склонове на мястото, за да задържи спускащите се от билото варвари. Тази тактика била трудна и опасна, но пехотата успявала временно да устои на нападателите. Въпреки това, множеството варвари постепенно надвили ромеите, като те били тежко пострадали от търкаляните камъни, хвърляни по тях от по-високите позиции.

Ромейската войска отстъпвала постепенно, но не прекалено бързо и не в голям мащаб, което показва, че опитвали да запазят реда си. Въпреки това чужденците – българите и техните съюзници – продължавали да вземат надмощие. Те напрягали силите си и масово нападали ромейските редици, което довело до хвърляне на византийците в безредие. Последвала бъркотия сред войската, като всеки се стремял да спаси себе си, а дисциплината и организираността били напълно нарушени.

Неприятелите не проявили милост към заловените. Те ги измъчвали като животи, затворени в обор, и убивали всички, които попадали в ръцете им. Никой от ромеите не се защитавал и не можел да се защити, което говори за пълното им поражение и отчаянието в редиците им. Императорът едва успял да се спаси, като с големи усилия си пробил път през обкръжението, но при спасяването загубил шлема си, което е знак за тежкото положение, в което се намирал.

Обкръжението на византийската войска било пълно и постигнато с изненада, благодарение на упоритото преследване от страна на българите. Тази победа била особено значима, тъй като преди това била свалена обсадата на Търновград, което подсказва, че българската армия не само защитавала столицата си, но и успявала да нанесе тежки поражения на противника в полето. Маневрата и тактиката, приложени от цар Асен I и неговите войски, демонстрират високо военно майсторство и решителност в борбата за независимост и териториална цялост на България.

Византийските войски се намирали в походна колона по време на нападението, което се разиграло в тесния и стръмен Тревненски проход. Този проход представлявал естествено дефиле с дължина приблизително 8—9 километра, което съответствало на приблизителната дължина на цялата колона на армията. Поради тесния път, войниците били подредени по трима в ширина, което било наложено от географските особености на терена и ограничавало възможността за бърза смяна на боен ред при внезапна атака.

В битката в Тревненския проход мнозина от ромейската армия паднали, а спасилите се заедно с императора били твърде малко, което ясно показва тежестта на поражението за Византия. Император Исак II Ангел, макар и избягал, успял да достигне Константинопол, но загубата на основните сили била катастрофална за ромейската страна.

След разгрома българското племе се възгордяло значително, изпълнено с гордост от постигнатата победа. Българите не само спечелили битката, но и завзели голяма плячка от ромейските войски, включително по-ценните императорски знаци, които имали голям символичен и морален заряд. Сред плячката били императорската пирамидална корона, чашите на знатни големци, множество пари и дори императорският кръст, което подчертава тежкия удар върху византийската власт и престиж.

Севастократор Дука, който командвал войските от ариегарда, разбрал, че главните ромейски сили са попаднали в засада, но вместо да се притече на помощ, той побързал да се отдалечи от мястото на катастрофата. Вероятно той избрал да се оттегли през Дъбовския проход, където при село Дъбово са намерени 38 медни монети на император Исак II Ангел, което свидетелства за движението на войските в този район.

Съединяването на авангарда с ариегарда вероятно се случило към Бероя, откъдето ромейските войски се отправили към Константинопол, опитвайки се да се възстановят след тежкото поражение. В същото време българските войски проявили голямо военно майсторство при разгрома на византийската армия, като след упорито преследване успели да обкръжат противника с изненада в добре избрана местност, неблагоприятна за ромейските сили.

Обкръжението и последвалото унищожение на противника били резултат от стратегическа и тактическа маневра, която българите вече били използвали по-рано – това е втората употреба на тази тактика след победата при Траянова врата през 986 г. В двата случая българите пропуснали авангарда и нападнали главните противникови сили, което показва традиционния характер на тази стратегия и нейното ефективно прилагане.

След голямата победа българските войски преминали в настъпление на широк фронт. Според византийския хронист Никита Хониат надмощието вече било на тяхна страна: обогатени с плячка и въоръжение, отнети от разбитите ромеи, и окуражени от низа си успехи, българите станали, по неговите думи, „неудържими“ в набезите си.

Тази увереност и сила на българите се отразили и в промяната на техните военни действия – вече те не нападаха или опустошаваха само села и полски имоти, а насочвали оръжието си срещу градове, укрепени с големи кули. Това означава, че след битката в Тревненския проход българите преминали към по-амбициозни и решителни военни действия, целящи да разширят влиянието и териториите си чрез завладяване на по-значими и укрепени обекти.

През 1190 година българските войски започнали настъпление срещу крайморските крепости Варна и Анхиало, които днес се наричат Поморие. Тези градове имали стратегическо значение за контрола над Черноморското крайбрежие и за осигуряване на българските комуникации. След ожесточени битки българите успели да превземат и двете крепости, което им донесло значително военно предимство и възможност да разширят влиянието си в този район.

През периода след битката в Тревненския проход българските войски предприемат активни военни действия срещу византийските владения, като основните им цели са градовете Пловдив и Бероя, днешна Стара Загора. Тези нападения са част от стратегията на българите да отслабят византийската власт в региона и да разширят влиянието си. Въпреки решителността на българите, нападенията им срещу Пловдив и Бероя са отблъснати от византийските сили, което временно укрепва самочувствието на ромейския император и неговата армия.

Отблъскването на българските нападения дава на императора увереност, но същевременно във Византия се разгаря вътрешен конфликт, който е описан като бунт срещу самия него. Този бунт, вероятно породен от недоволство сред висшата аристокрация или военните среди, завършва с залавянето и ослепяването на императора. Този драматичен обрат в политическата ситуация във Византия създава сериозен вакуум на властта и отслабва централната власт, което българите умело използват.

Възползвайки се от вътрешните раздори във Византия, българите подновяват нападенията си по широк фронт, като атаките им се редуват една след друга без почивка за ромейските войски. Тази непрекъсната военна активност поставя под сериозен натиск византийските гарнизони и разкъсва възможностите за ефективна отбрана. Сред големите градове, които стават обект на българските военни действия, са Средец (днешна София), Пловдив, Одрин и други важни центрове, които са ключови за контрола над Балканите.

През 1194 година край Аркадиопол, днешен Люлебургаз, се разиграва голямо сражение между българските сили и ромейските войски. В това сражение участват както войски от малоазиатските владения на Византийската империя, така и от европейските ѝ територии. Начело на източните ромейски отряди е поставен пълководецът Гвидо Алексий, докато западните отряди са командвани от Василий Ватаци. Въпреки обединените усилия на двамата командири, ромейските войски не успяват да постигнат благоприятен резултат в битката.

Сражението завършва с тежък разгром за византийците. Гвидо Алексий, начело на източните отряди, удря на безредно бягство, което допълнително деморализира войската. Най-добрата част от неговите сили загива в боя, а Василий Ватаци и неговите отреди също са разгромени. Този провал на византийската армия подкопава военната мощ на империята и дава предимство на българите в региона.

След поражението при Аркадиопол императорът взема решение лично да поеме командването на войските срещу българите, което показва сериозността на ситуацията и необходимостта от решителни действия. За целта е извършен допълнителен набор на войници, а също така са осигурени средства за изплащане на заплатите им, което е от ключово значение за поддържане на дисциплината и мотивацията в армията.

Византийската дипломация също се активизира – пратеници са изпратени до унгарския крал Бела III с молба за военна помощ. Крал Бела III обещава да изпрати войска в подкрепа на византийците, което би могло да промени баланса на силите в региона.

През март 1195 година император Исак II Ангел напуска столицата на Византийската империя и пристига в Кипсела, днешен Ипсала, вероятно с намерението да организира лично отбраната и да координира военните действия срещу българите. Въпреки това, той става жертва на заговор, начело с брат му Алексий. В резултат на този заговор Исак II Ангел е ослепен, което слага край на неговото управление и допълнително дестабилизира Византия в критичен момент от войната с България.

След като през 1195 г. Алексий III Ангел заема византийския престол, той насочва вниманието си главно към управлението и защитата на своите владения в Мала Азия, оставяйки западните граници на империята по-слабо охранявани. В този период българите, водени от цар Асен I, започват активни военни операции срещу Византия още същата година. Те предприемат смела и добре планирана кампания, като се спускат по долината на река Струма, което им позволява да навлязат дълбоко в териториите на ромеите и да нанесат значителни поражения на византийските войски.