♚ Мицо Асен

Мицо Асен се появява късно и внезапно в политическата история на Второто българско царство. Произходът му, родителите му, рождената му дата и ранните години не са известни, а за негови братя или сестри няма надеждни сведения. Името му е предадено от византийските автори като Μύτζης, по-рядко с близка форма; езиковедското обяснение го извежда като умалително от Мито, съкратено от Димитър. Четенията „Мичо“ и „Милчо“ се смятат за неоснователни. Пахимер го определя като „българин над българите“, но не дава родословие, което да го свързва по кръв с Асеневци.

Основанието на Мицо да принадлежи към върховете на българското общество и впоследствие да поиска царската корона било брачното му родство с управляващата династия. Той бил женен за Мария Асенина, дъщеря на цар Иван II Асен, и следователно бил царски зет. Чрез същия брак бил баджанак на никейския император Теодор II Ласкарис, чиято съпруга Елена също била дъщеря на Иван Асен II. Друг зет на великия български цар и баджанак на Мицо бил севастократор Петър. За разлика от Петър обаче Мицо не се откроява в изворите като участник в управлението преди 1256 г.; дотогава той очевидно стоял встрани от активния държавен живот.

Възходът му станал възможен в обстановката на тежка династическа криза. След малолетието на Михаил II Асен, започнало през 1246 г. и съпроводено от регентско управление и значителни териториални загуби, през 1256 г. младият цар бил убит. Убиецът Калиман II, син на севастократор Александър, присвоил короната с подкрепата на част от търновци, но скоро също загинал при неясни обстоятелства. Дали поддръжници на Мицо участвали в отстраняването на Калиман, или Мицо само се възползвал от освободения престол, не е известно. Нито един надежден извор не позволява той да бъде обвинен като организатор на предходните цареубийства.

В последните месеци на 1256 г. Мицо се обявил или бил обявен без непосредствена съпротива за цар на българите. Негов предшественик бил Калиман II Асен, а легитимността му произтичала не от собствено доказано асеневско потекло, а от наследствените права на съпругата му Мария. Средновековната представа, че дъщеря или сестра на владетел може да пренесе права към престола върху своя съпруг, превръщала Мицо в сериозен династически кандидат. Краткото му царуване в Търново обхваща края на 1256 и част от 1257 г.; точни дати на коронация и отстраняване не са запазени.

Самото му възшествие е една от най-трудните за възстановяване страници на кризата. Съвременният никейски историк Георги Акрополит изобщо не споменава Мицо и представя Константин Тих като приемник на Калиман. Това мълчание е подозрително, но не може да обезсили сведенията на по-късните византийски историци Георги Пахимер и Никифор Григора, които ясно поставят Мицо в центъра на гражданската война. Пахимер изтъква брака му с дъщерята на Иван II Асен, а Григора обяснява чрез него по-силните му първоначални права спрямо Константин Тих. Реалното царуване на Мицо се потвърждава и от неговите монети, тоест не е само литературна конструкция на византийските хронисти.

Монетосеченето е най-сигурното материално свидетелство за упражняваната от Мицо царска власт. Скоро след провъзгласяването си той пуснал собствена емисия, с която публично утвърдил владетелското си достойнство и се включил в установената практика на търновските царе да представят върховната власт чрез монетния образ и титулатура. От това не следва, че е провел отделна парична или стопанска реформа: изворите не пазят сведения за негови данъци, търговски договори, митнически разпоредби или мащабни стопански начинания. Монетите доказват политическата му претенция и наличието на действаща владетелска канцеларско-фискална среда, но краткото управление не позволява да се очертае самостоятелна икономическа програма.

През 1257 г. срещу Мицо се изправил Константин, син на Тих — виден български болярин, свързван със Скопие и описван като половин сърбин по произход. Според Акрополит българските първенци го избрали поради липса на законен наследник; Пахимер и Григора обаче подчертават, че първоначално той не бил роднина на Иван II Асен и поради това бил незаконен спрямо династическите права на Мицо. Константин преодолял тази слабост, като се оженил за Ирина Ласкарина, дъщеря на Елена Асенина и Теодор II Ласкарис и внучка на Иван II Асен. Той приел името Асен и вече можел да твърди, че царува по наследствено право. Показателно е, че първата му монетна емисия още не съдържала името Асен — легитимирането било процес, а не еднократен акт.

Причините за отдръпването на част от болярството от Мицо остават спорни. Никифор Григора го представя като ленив и изнежен и свързва недоволството с личните му качества, но тази морализаторска характеристика не се приема безусловно. Георги Пахимер по-правдоподобно отбелязва, че Мицо раздразнил българските велможи, без да обясни с какви конкретни решения. Възможно е борбата да е прераснала от спор между свързани с Асеневци претенденти в реакция на част от аристокрацията срещу продължаващото господство на династическите зетьове. Севастократор Петър, който също би могъл да претендира за короната, не се появява като действащ съперник в запазените разкази.

Мицо загубил борбата за столицата и през 1257 г. бил изтласкан от Търново от Константин Тих Асен, който станал негов приемник. Това не било веднага окончателно военно поражение. Мицо се оттеглил в своите владения около черноморската Месемврия, днешен Несебър, и оттам продължил съпротивата. Изворите не назовават отделна битка с точна дата между двамата претенденти, но съобщават, че Мицо притиснал Константин при Станимака, днешния Асеновград. Константин се спасил благодарение на ромейски войски. Следователно гражданската война преминала от борба за Търново към регионален конфликт, в който Мицо разполагал с черноморски апанаж, а противникът му — със столицата, по-широка болярска подкрепа и външна военна помощ.

Въпреки съпротивата от Месемврия Мицо не успял да възстанови властта си. Той започнал преговори с император Михаил VIII Палеолог и предложил да предаде Месемврия и подвластните си крепости на Византия. В замяна получил владения в Мала Азия, в областта на река Скамандър, както и сигурност в пределите на империята. Част от споразумението било обещание първородният му син да се ожени за дъщеря на Михаил VIII. Така византийският император придобивал важен български черноморски център и едновременно запазвал потомците на Мицо като възможен инструмент за бъдеща намеса в България.

Споразумението обикновено се отнася към 1261 г. и именно с него приключила активната борба на Мицо срещу Константин Тих. В литературата обаче съществуват разногласия, като са предлагани и други години между 1260 и 1263 г. Ако се приеме съобщението на Григора, че Мицо заминал за Никея и там договорил условията с Михаил VIII, пътуването трябва да е станало преди 25 юли 1261 г., когато Алексий Стратегопул влязъл в Константинопол и възстановил византийската столица. Независимо от хронологичните спорове, политическият резултат е ясен: Мицо предал своя апанаж, оттеглил се във византийски владения край Скамандър и престанал лично да оспорва търновската корона.

За живота му след преселването в Мала Азия почти нищо сигурно не е известно. Не са запазени сведения той да е заемал висша византийска длъжност, да е участвал в походи или отново да е предявявал самостоятелни претенции към България. Не е известна и датата на смъртта му, поради което не може да се твърди нито колко дълго е живял след 1261 г., нито къде е бил погребан. Липсата на сведения не означава непременно политическа незначителност: договорът с Михаил VIII превърнал семейството му в династически резерв, който империята можела да използва срещу следващи български владетели.

От брака на Мицо с Мария Асенина са известни две деца — Иван Асен III и Мария. Брачната политика на семейството продължила линията, започната със самия Мицо: легитимността се изграждала чрез съчетаване на асеневско наследство с връзки към императорския дом в Константинопол. Обещанието от договора с Михаил VIII било осъществено по отношение на Иван. Дъщерята Мария също била използвана в борбата за власт: през 1279 г. брат ѝ я омъжил почти насила за влиятелния българо-кумански болярин Георги Тертер и го удостоил с титлата деспот, опитвайки се да го привлече и обезвреди.

Династическото наследство на Мицо излязло на преден план след гибелта на Константин Тих през 1277 г. Михаил VIII извикал сина му от Троя в Адрианопол, вероятно в началото на 1278 г., дал му името на неговия дядо Иван Асен и го оженил за своята дъщеря Ирина Палеологина. Императорът го провъзгласил за цар на българите, при условие че след овладяването на Търново ще бъде съюзник на Византия; при неуспех трябвало да запази достойнството деспот. Така Иван III Асен наследил не само правата на майка си Мария, но и неизползвания докрай договорен капитал на баща си Мицо.

Иван III Асен влязъл в Търново през пролетта на 1279 г., след като част от търновската аристокрация предала царица Мария и сина ѝ Михаил, но властта му останала зависима от Михаил VIII. Ивайло обсадил столицата и разбил изпратените в помощ ромейски войски: армията на протовестиария Мурин била разгромена край Диавена на 17 юли 1279 г., а петхилядната войска на протовестиария Априн — на 15 август. Под натиска на Ивайло и на привържениците на Георги Тертер Иван III избягал през Месемврия в Константинопол, отнасяйки царските съкровища. Така синът на Мицо за кратко завзел престола, но не успял да възстанови трайно властта на този клон на Асеневци.

За църковната и вътрешната политика на самия Мицо няма достатъчно данни. Не са известни негови грамоти за манастири, църковни събори, назначения на патриарси, законодателни актове или административни преобразования. Краткото му пребиваване в Търново преминало под знака на борбата за легитимност и болярска подкрепа, а последвалото управление от Месемврия имало характер на военно-политическа съпротива. Затова не може основателно да му се приписва определена църковна програма, нито да се правят заключения за отношението му към Търновската патриаршия отвъд общата необходимост един български цар да търси нейното признание.

Историческото значение на Мицо Асен произтича по-малко от постигнатото през краткото му управление и повече от мястото му в династическата криза след 1256 г. Той бил законен претендент по брак, действителен цар и монетосечец, но не успял да задържи столицата срещу подкрепения от болярството Константин Тих. Предаването на Месемврия на Михаил VIII било тежка териториална последица от междуособицата, а брачната уговорка за сина му дала на Византия средство за нова намеса две десетилетия по-късно. Образът му трябва да се възстановява предпазливо: Акрополит го премълчава, Пахимер е основният разказвач за родството, борбата и договора му, Григора добавя оценки, които носят морализаторски оттенък, а монетите независимо удостоверяват царското му достойнство. Поради оскъдните и разминаващи се извори остават неизвестни точната му рождена и смъртна дата, произходът му, мотивите на противниците му и пълната хронология на оттеглянето му във Византия.