Монетосечене на деспотите

Във Византия правото да се секат монети принадлежи на василевса, тоест на императора, и не са известни отделни емисии на византийски деспоти. Балканската практика обаче не е напълно еднаква: в Сърбия, особено през XV в., владетели с титлата деспот издават собствени пари. Българският и добруджанският материал е по-оскъден и често спорен. Той не доказва, че монетосеченето е било установена привилегия на деспота, а отразява политическото положение на отделни почти независими господари.

Най-ранният български пример е свързан с Яков Светослав, владетел на Видинската област през XIII в. От него са познати медни корубести, тоест чашковидно извити монети. При първоначалното им тълкуване върху едната страна е разпознат владетел във военно облекло, придружен от съкратения надпис „дес“/„скрт“, а върху другата — св. Богородица. По-нов прочит вижда св. Димитър Солунски на едната страна и самия деспот на другата. Владетелят е представен фронтално със стема, сакос и лорос — корона, церемониална туника и украсена владетелска лента — като държи меч и щит. Разчитането на кратките надписи остава несигурно, но връзката с Яков Светослав е широко приемана.

Предполага се, че тези монети са били разпространявани в Търново при посещението на Яков Светослав, когато той бил осиновен от царицата, а по-късно погубен по нейна заповед. Това обяснение е правдоподобно, но не може да бъде доказано. Изображенията и инсигниите могат да се разберат и като израз на царски претенции. Особено значимо е присъствието на св. Димитър, натоварен със силна владетелска символика в България през XIII в. Яков Светослав имал и династични основания за претенции, сравними с тези на Константин Асен, тъй като бил женен за сестра на Йоан IV Ласкарис. Затова думата „деспот“ върху монетите може да означава не само придворната му титла, но и присвоеното от него върховно достойнство. Самите византийски императори продължават да употребяват despotes в смисъл „господар“ върху своите монети чак до XV в.

Друг сигурен случай е Добротица, владетелят на Карвунската земя през XIV в. Познатите негови монети принадлежат към един тип: от едната страна стои гръцката буква Δ, а от другата — голямо Т, около което са разположени К, Λ, А и К. Знаците се тълкуват като съкращения на „Δεσπότης Τομπρότιτζα“ и „КАЛ(ІА)К(РА)“, тоест деспот Добротица и Калиакра. Добротица може да бъде наричан български деспот само условно. Земите му не са част от Търновското царство, титлата му идва от Константинопол, а политиката му е тясно свързана с Византия. Неговите пари следователно са емисии на самостоятелен владетел, контролиращ голяма част от западното Черноморие, а не доказателство за общо право на всички деспоти.

По-трудна за определяне е група монети, свързвани с династията Тертер. Върху медните екземпляри се виждат монограм на Тертеровци и двуглав орел; някои са контрамаркирани, тоест върху тях по-късно е нанесен допълнителен знак. Те са приписвани на цар Георги Тертер I, но тази атрибуция е сериозно оспорвана. Към същия кръг обикновено се отнася уникална сребърна монета, открита на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре. Тя носи двуглав орел и неясен гръцки надпис, включващ името Тертер, а на другата страна е представен Иисус Христос на трон. Единичният екземпляр не позволява сигурно определяне на издателя или на политическите обстоятелства около емисията.

От района на Силистра и Пъкуюл луй Соаре произхожда и друга спорна група. Монетите имат дву- или триреден надпис „Δεσπότου“ и кръст на обратната страна. Те са определяни като емисии на Иванко, сина на Добротица, като надписът е възстановяван във формата „Νομίσμα τοῦ δεσπότου Ἰωάννου τοῦ Τομπροτίζα“. Предлагано е също да се свържат с Иван Александър от времето преди възкачването му, с Добротица или със сина му Йоан Тертер. Друга интерпретация открива върху тях титлата деспот и името Йоан Добротища. Състоянието на надписите и липсата на допълнителни данни не позволяват спорът да бъде решен окончателно.

Отделен проблем поставя монета, намерена в Скопие. На едната ѝ страна е изобразен Христос на трон, а на другата — две прави фигури и легендата „ДЕСПОТЬ КОНСТАНДИНЬ“. Първоначално тя е приписвана на Константин Драгаш, но той не е носил деспотска титла и това прави атрибуцията неприемлива. Обсъждан е и деспот Константин, зетят на Иван Александър, познат от миниатюра в Лондонското евангелие. Той вероятно е пребивавал в търновския двор, поради което е малко вероятно да е издал собствена монета, засвидетелствана единствено в Македония. Издателят остава неизвестен, а сръбският произход изглежда най-вероятен.

Монетите на Яков Светослав и Добротица не поставят начало на непрекъсната българска традиция на деспотско монетосечене. Яков Светослав управлява почти независимо в северозападните български земи, лавира между Търново и Унгария и стига до царски претенции; някои особености на неговите изображения имат по-близки западни паралели. Добротица също сече като реален владетел, а не просто като носител на почетна титла. Сходно е положението на сръбските деспоти през XV в., когато титлата принадлежи на самите владетели на държавата. Следователно монетосеченето не разкрива същностна институционална разлика между византийския и балканския деспот. То показва различна степен на политическа самостоятелност. Изворите дават отделни примери от XIII и XIV в., но не очертават нито непрекъсната институция, нито точен момент на нейното изчезване.