Хронология

След падането на Българското царство под византийска власт през 1018 г., българските земи били интегрирани в административната система на Византия чрез теми и провинции, като темата България била създадена от западнобългарските земи. Византийската политика включвала депортиране и преселване на българи, както и заселване на други етнически групи като печенези и кумани, което довело до значителни етнически и демографски промени. Въпреки византийското владичество, българската идентичност и стремеж към независимост се запазили, което кулминирало във въстанието на братята Асен и Петър през 1185 г., с което започва възстановяването на Второто българско царство.

Възстановяването на Второто българско царство започва през пролетта на 1186 г. с въстанието на братята Теодор (Петър) и Иван Асен, които обявяват възобновата на българската държава и приемат царски титли. Те поставят началото на държавно обединение, целящо възстановяване на териториите и политическата програма на Първото царство, вдъхновена от идеите на цар Симеон. Въстанието е организирано и целенасочено движение, подкрепено с духовна символика и политически амбиции за обединение на мизи и българи под една власт, като се използват дипломатически връзки и коронации за легитимиране на новата държава. Възстановеното царство бързо укрепва, като Търново става новата столица, а българската църква възстановява своята автономия с архиепископ, което допринася за консолидирането на държавата.

Цар Калоян управлява България в периода 1197–1207 г. и се сблъсква с новата политическа реалност, породена от завладяването на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. Той се стреми да утвърди българската независимост и царската титла, като използва дипломатически и военни средства, включително съюзи с кумани и ромеи. Въпреки неуспеха да овладее Константинопол, Калоян нанася тежки удари на Латинската империя и укрепва позициите на България на Балканите.

Цар Борил управлява България в период на вътрешни борби и външни конфликти между 1207 и 1218 г. Той наследява политиката на Калоян, но среща сериозни предизвикателства както от вътрешни бунтове и богомилското движение, така и от външни врагове като Латинската империя, Солунското кралство и отцепниците Алексий Слав и Стрез. След няколко военни поражения и загуба на съюзници, Борил се ориентира към дипломатически подходи, сключва съюзи чрез бракове и се опитва да стабилизира положението на страната, но в крайна сметка е свален от Иван Асен.

Иван II Асен е един от най-значимите владетели на Второто българско царство, чието царуване (1218–1241) бележи период на териториално, политическо и църковно обединение и разцвет. Той надгражда постиженията на предшествениците си, особено на баща си Иван I Асен и чичо си Калоян, като след победата при Клокотница разширява българските земи, присъединява значителни области и утвърждава властта си над тях с гъвкава административна и църковна политика. Иван II Асен се стреми към военнополитическа хегемония на Балканите, като се провъзгласява за „цар на българи и гърци“, поддържа съюзи и покровителства Света гора, но не успява да завладее Константинопол. Неговото управление е белязано от дипломатически успехи, военни победи и религиозни инициативи, които утвърждават България като водеща сила в региона.

Периодът 1241–1256 г. в историята на Второто българско царство е белязан от наследяването на властта от малолетния цар Калиман I Асен след смъртта на Иван II Асен през 1241 г. Управлението е осъществявано чрез регентство, което поддържа дипломатически отношения с Никейската и Латинската империи. В този период България е заплашена от монголските нашествия около 1243 г., които оказват влияние върху стабилността на държавата. След смъртта на Калиман през 1246 г. властта преминава към Михаил II Асен, чиято майка Ирина Комнина поема реалното управление. През този период българските владения на север от Дунав, особено Браничевската област, са обект на унгарска и сръбска експанзия, като българските боляри Дърман и Куделин успяват временно да запазят независимостта си, но в крайна сметка териториите са завладени от Стефан Драгутин със съдействието на Сърбия и татарски наемници.

Константин Тих е значима фигура в историята на Второто българско царство, която се изявява в периода 1256–1280 г. Той узурпира престола след убийството на Михаил II Асен и се опитва да стабилизира държавата в условията на вътрешни борби и външни заплахи, особено от Унгария и Византия. В същото време българските владетели Дърман и Куделин успяват да запазят самостоятелността на Браничевското княжество в условията на унгарска и сръбска експанзия. В по-късния период Константин, наричан „император на България“, участва в антиосмански съюзи и въстания, но не успява да възстанови пълната независимост на българските земи.

Периодът 1280–1300 в историята на Второто Българско царство е белязан от политическа нестабилност, вътрешни размирици и териториална раздробеност. Възходът на куманската аристокрация, татарските нашествия и външнополитическите влияния от Византия и Сърбия допринасят за разпокъсаността на държавата. Царуванията на Георги I Тертер, Смилец и Иван IV Смилец са белязани от вътрешни конфликти, сепаратизъм и опити за укрепване на властта чрез династични бракове и дипломатически съюзи.

Теодор Светослав е ключова фигура в частичното възстановяване на Второто българско царство през периода 1300–1330 г. След като е бил заложник в Златната орда, той се завръща в България и става съцар с баща си Георги I Тертер, като успява да укрепи вътрешната стабилност и да подобри отношенията с татарите и Византия. По време на неговото управление България се сблъсква с натиск от сръбското кралство и Византия, но успява да запази значителна част от териториите си. След смъртта на Теодор Светослав, неговият син Георги II Тертер управлява кратко, а след това настъпва възстановяване на династията на Асеневци с възкачването на Михаил Шишман, който успява да възвърне загубени територии и да стабилизира държавата.

Иван Александър е цар на Второто българско царство в периода 1330–1355 г., известен с усилията си за консолидиране на държавата след поражението през 1330 г. и с активната си роля в религиозния и културен живот на страната. Въпреки опитите му за укрепване на единството, по време на неговото управление се формират полусамостоятелни владения, които водят към разпад на територията на царството. Иван Александър е покровител на православната църква, организира антиеретически събори и подпомага развитието на книжовната култура, като същевременно е активен участник в политическите и дипломатически процеси на Балканите.

Периодът 1355–1371 г. в историята на Второто Българско царство е белязан от значителни външнополитически предизвикателства и вътрешна дезинтеграция. Иван Александър се опитва да запази териториалните придобивки и да се справи с нарастващата заплаха от османските турци, като същевременно управлява сложни отношения с Византия, Сърбия и Унгария. Въпреки някои успехи, като освобождението на Видин и сключването на съюзи, България постепенно губи влияние и територии, а царството се разделя на апанажни владения, което води до отслабване на централната власт.

Падането на Второто българско царство под османска власт през периода 1371–1396 г. е белязано от поредица военни поражения, васално подчинение и загуба на територии. Цар Иван Шишман, наследник на Иван Александър, се опитва да лавира между османската експанзия и съюзите с балканските владетели, но в крайна сметка е принуден да се признае за васал на султан Мурад и по-късно на Баязид I. След продължителни обсади и военни действия, включително падането на София, Търново и Никопол, българските земи са интегрирани в османската административна система като санджаци, а царят и неговото семейство са подложени на екзекуции или принудени да приемат исляма. Последните опити за съпротива са разбити при битката при Никопол през 1396 г., с което се слага край на средновековната българска държава.

Видинското царство представлява последната съпротива на Второто българско царство срещу османското завоевание в периода 1396–1422 г. След дълъг период на териториални загуби и политическа нестабилност, Видинското царство се превръща в последния опит за запазване на българската държавност. Въпреки краткотрайни военни успехи и дипломатически усилия, царството е завладяно от османците след поражението при Никопол през 1396 г., а последният цар Иван Срацимир е пленен. Неговият син Константин продължава борбата за освобождение чрез съюзи и въстания, но съпротивата е окончателно сломена около 1413 г.