Търново

Преди въстанието Търново е един от многото градове във византийската провинция Паристрион и за ранната му история се знае малко. Никита Хониат обаче го смята за най-укрепения и най-красивия град в подножието на Хемус — опасан със здрави стени, разделен от река и вдигнат на висок рид. Под Царевец и Трапезица, край Янтра, вероятно лежат родовите имоти на братята Асен и Петър, едни от най-богатите люде в града.

Тъкмо в Търново братята избират повода за бунта: освещаването на построената от тях църква „Св. Димитър“. Малко преди това Солун е разграбен от норманите и из българските земи плъзва вестта, че светецът е напуснал града си, за да стане закрилник на българите; една спасена икона на чудотвореца е пренесена в Търново. В църквата пред въодушевеното множество, както кратко отбелязва Хониат, Петър слага на главата си златен венец и обува пурпурни обувки — знаците на царската власт. Повечето изследователи датират събитията в края на 1185 г., Иван Божилов — в ранната пролет на 1186 г.

Защо столица става Търново, а не старият Преслав? Неуспешният опит на братята да превземат Преслав навярно ги принуждава да търсят друг престолен град. Хониат споменава Търново по име едва под 1196 г., но провъзгласяването в „Св. Димитър“ и учреденото там архиепископско седалище — епископът на Търново става глава на възстановената българска църква — показват, че градът е избран за столица още в първите месеци на царството.

През 1190 г. император Исак II Ангел за пореден път нахлува в Мизия, като този път минава покрай Анхиало и Месемврия и през източните проходи на Балкана. Два месеца му трябват, за да стигне до българската столица, и през цялото време, по думите на Хониат, не постига нищо, достойно за императорско присъствие: крепостите по пътя са по-силни отпреди и обградени с нови стени и мощни кули.

Под стените на Търново положението не се променя. Обсадата се проточва, а императорът бави заплатите на войниците. Тогава цар Асен предприема хитрост: в ромейския лагер се явява уж бежанец, който съобщава, че многобройна куманска войска вече е преминала Дунава и бърза на помощ на българите. Вестта сломява духа на обсаждащите и Исак II заповядва отстъпление. При прехода през Тревненския проход отстъпващата армия попада в засада и е разгромена — едно от най-тежките поражения на Византия в българските земи.

Обсадата от 1190 г. показва нещо, което ще се повтаря и по-късно: Търново не се превзема с пристъп. Пред него се простира пояс от планински крепости по Стара планина, а самият град е укрепен от природата. Неприятел, който стигне до него, трябва да се надява на глад, на измяна или на чудо.

През 1196 г. цар Асен е убит в Търново от болярина Иванко — тъкмо по повод на това убийство Хониат за първи път назовава града. Иванко се опитва да задържи столицата, но не намира подкрепа и бяга при ромеите; властта отново минава изцяло у Петър. Най-младият брат, Калоян, който според едно предположение е в Търново поне от началото на 1190 г., става помощник на Петър в държавните дела. Когато през 1197 г. и Петър загива, Калоян наследява престола.

Търново остава неговата база по време на войните с Латинската империя. След победата при Одрин (април 1205 г.) и превземането на Пловдив през юни Калоян се прибира в столицата, вероятно за да даде отдих на войската след четиримесечна кампания, и оттук подновява войната в началото на следващата година. В Търново е отведен и пленникът му, латинският император Балдуин I, чиято смърт в плен по-късно предава името си на една от кулите на Царевец.

Калоян обогатява града и със святини: по негова заповед в Търново са пренесени мощите на св. Иларион Мъгленски. През 1972 г. в северния притвор на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ е открит гроб на мъж с масивен златен пръстен, на който пише „Калоянов пръстен“. Повечето изследователи приемат, че това е гробът на самия цар, погребан в 1207 г. в църквата, където лежат и пренесените от него мощи.

След смъртта на Калоян престолът е зает от Борил, а законните наследници — малолетните Иван Асен и брат му Александър — тайно са отведени при куманите и оттам в руските земи. Около десет години по-късно, към 1217–1218 г., Иван Асен се връща с руски наемници и след няколкомесечна борба овладява Търново и е провъзгласен за цар.

Неговото управление превръща столицата в средище на Балканите. Победата при Клокотница през 1230 г. е отбелязана с надпис в църквата „Св. Четиридесет мъченици“, в който царят горделиво датира битката в дванадесетата година на своето царуване. Победеният Теодор Комнин е отведен пленник в Търново. Самата църква е част от манастир, издигнат от Иван Асен II — сръбските извори го наричат „царевия“ и „ръкотворния“ манастир на българския владетел.

Към столицата се стичат мощи: сред трофеите от похода от 1230 г. са тези на св. Параскева (Петка), взети от Калликратия в Тракия и положени в „Св. Четиридесет мъченици“. Светицата става закрилница на града и по-късно е наричана Петка Търновска. През 1235 г. Никея признава търновския архиепископ за патриарх, а българската църква — за автокефална. В Търново гостува и сръбският архиепископ Сава, комуто царят предоставя топлите покои на двореца в студеното време. Сава умира в българската столица през януари 1236 г., докато Иван Асен II е на лов, и е погребан в същия манастир. Година по-късно, докато обсажда Цурулон, царят получава вест, че в Търново внезапно са починали царицата, едно от децата му и патриархът, и изоставя похода.

След смъртта на Иван Асен II Търново става сцена на дворцови заговори. През 1256 г. младият цар Михаил II Асен е убит по време на лов в околностите на града от братовчед си Калиман II — по думите на изворите със знанието на някои търновци. Узурпаторът не задържа властта: към столицата вече настъпва русинът Ростислав Михайлович, тъст на убития цар, и Калиман скоро е убит. Едва след четиригодишни междуособици на престола се установява Константин Тих Асен, женен за внучката на Иван Асен II, и с неговото утвърждаване в Търново е сложен край на цареубийствата.

Константин Тих обича блясъка. Най-пищно в двореца се празнува Рождество: в 1260 г. царят дори задържа в Търново византийско пратеничество, за да присъства на тържествата. По това време в патриаршеската църква вероятно се разиграва и представление за раждането на Христос. Но ловът, любимото забавление на търновските царе, и тук е опасен: при един излет Константин пада от коня, чупи крак и остава недъгав до края на живота си.

Слабостта на царя отслабва и столицата. След 1263 г. Видин се откъсва под властта на деспот Яков Светослав, който се опира ту на унгарците, ту на Търново, а в 1271 г. дори си присвоява царска титла. Царица Мария, втората съпруга на Константин, решава въпроса по свой начин: кани Яков Светослав в Търново, тържествено го осиновява в църква като свой втори син — а по-късно, според Георги Пахимер, се погрижва той да бъде премахнат.

През 1277 г. селският вожд Ивайло убива цар Константин и се обявява за владетел. Изправена между него и Византия, царица Мария решава да се спогоди с него: през пролетта на 1278 г. тя се омъжва за Ивайло и му отваря вратите на Търново, където той е коронясан, без да се пролее кръв. Част от болярите приемат новия цар само по принуда.

Михаил VIII Палеолог отговаря, като издига свой кандидат — Иван Асен, син на Мицо, когото венчава за дъщеря си Ирина и обявява за цар на българите под името Иван III Асен. От есента на 1278 г. византийски войски, сред които и татарски отряд под Касим бег, обсаждат Търново. Ивайло се измъква от града, за да воюва с татарите. Плъзват слухове, че е убит, и търновските първенци, които не обичат царицата, предават Мария и малкия ѝ син Михаил на ромеите. Иван III Асен и Ирина влизат в столицата с византийска охрана и са приветствани като царе — според повечето изследователи в началото или през пролетта на 1279 г.

Ивайло обаче се връща и през лятото на 1279 г. обсажда собствената си столица. Двете армии, изпратени от императора да я спасят, са разбити — според Джон Файн на 17 юни и 5 август 1279 г. Иван III Асен разбира, че никой в страната не го приема, тайно напуска Търново в края на същата година и бяга по море от Месемврия към Константинопол. Затворените в града боляри избират за цар един от своите — Георги Тертер, когото Иван III Асен вече е обвързал с брак със сестра си.

Последното десетилетие на XIII век е време на татарско господство над българските земи. През 1299 г. в Търново се възкачва Чака, син на хан Ногай. Неговият зет Теодор Светослав, син на Георги Тертер I, прекарал години като заложник в Никея и в татарския стан, тайно спечелва влиятелни люде в столицата. Заговорниците хвърлят Чака в тъмница, където е удушен, а Теодор Светослав заема престола.

Новият цар е жесток към съперниците си. Патриарх Йоаким III, на чието застъпничество сам Теодор дължи освобождението си, е обвинен в измяна и съучастие с татарите и през 1300 г. е хвърлен от скалите на Царевец в Янтра. Същата година търновски боляри, недоволни от новия цар, отправят пратеници до Византия с молба да им върнат като владетел Михаил, сина на Ивайло и Мария; претендентът идва с малка войска, но не постига нищо и само се скита извън Търново.

Теодор Светослав постепенно укрепва властта си. Чичо му, деспот Алдимир, разбива византийските войски при Крън и пленява тринадесет ромейски архонти; изпратени в Търново, те са разменени срещу стария Георги Тертер I, който се завръща от заточение. След смъртта на Георги II Тертер през 1322 г. династията угасва и търновските боляри, по думите на Йоан Кантакузин, повикват Михаил Шишман, деспота на Видин, и му предават Търново, където се намират царските дворци.

Михаил III Шишман загива в битката при Велбъжд през юли 1330 г. Победителят Стефан Дечански поставя условие: в Търново да се върнат сестра му Анна и нейният син Иван Стефан. През август или септември 1330 г. сръбски войски въвеждат двамата в столицата и част от тях остава в града, за да ги пази. Втората съпруга на Михаил, византийската принцеса Теодора, е прогонена — по-късно Андроник III ще използва това като повод за война.

В Търново веднага се сблъскват две партии: сръбската, начело с Анна и, може би, с деспот Белаур, и привържениците на старата династия на Асеневци, водени тайно от деспот Иван Александър. Опозицията срещу сръбския поставеник е силна, а загубата на черноморските градове, превзети от Андроник III, още повече разклаща положението на Иван Стефан. През пролетта на 1331 г. в столицата е извършен преврат: Иван Стефан е свален, а на престола се възкачва Иван Александър. Белаур не може да се противопостави в Търново и пренася съпротивата си във Видин.

Четиридесетгодишното царуване на Иван Александър е времето на най-големия блясък на града. Константинополският патриарх Калист нарича Търново „втори славен Константинопол“, а в българските текстове градът получава името Царевград Търнов — внушение, че след Рим и Константинопол той е третият царствуващ град на православния славянски свят. Царят строи нов дворец; в новопостроения палат е свикан съборът срещу евреите, а през 1360 г. в Търново заседава и антиеретическият събор, на който присъстват синовете му Иван Шишман и Иван Асен.

Столицата е седалище на патриарх и сърце на книжнината. В 1344 г. патриаршеския престол заема Йоаникий или Симеон, в 1348 г. — Симеон, в 1356 г. — Теодосий II. Наблизо, в Килифарево, царят подкрепя около 1350 г. основаването на манастира на Теодосий Търновски, където се подготвя и бъдещият патриарх Евтимий. Повечето книги, с които се помни Иван-Александровото време, са създадени в търновски скриптории. Около 1361 г. Калист упреква търновската църква в нарушаване на каноните — признак колко сериозно се приема тя в Константинопол.

Царуването има и своите сенки. Иван Александър лишава първородния си син Иван Срацимир от наследството на търновския престол в полза на Иван Шишман, сина от втория си брак, и дава на Срацимир Видин с царска титла. Така постепенно се оформят „трите Българии“, за които по-късно ще пише баварецът Шилтбергер — Видинското царство, Търновското царство и Добруджанското деспотство на Добротица. Иван Александър умира на 17 февруари 1371 г. и търновският престол остава за Иван Шишман.

След 1371 г. Търново е столица на една „сянка от някогашна България“, разположена право на пътя на османското нашествие. Видин все повече се отдалечава: през 1381 г. Иван Срацимир приема видински митрополит, ръкоположен в Константинопол, и скъсва и църковната връзка със столицата. Все пак за Константинополската патриаршия търновският архиерей остава „патриарх на Търново и на цяла България“, както личи от ръководството за писма, съставено там в 1386 г.

Животът в града продължава. Когато в 1379 г. в Търново пристига митрополит Киприан, Григорий Цамблак разказва, че пазачите изоставят постовете си, търговците — дюкяните, а занаятчиите — работилниците, за да го посрещнат. Но след похода на Али паша през 1388 г. по-голямата част от крепостите около столицата са в османски ръце, а турските гарнизони в тях по-късно ще осигурят тила на Баязид.

През пролетта или ранното лято на 1393 г. султан Баязид I преминава Стара планина с голяма войска, събрана от Анадола и Балканите. Иван Шишман не е в столицата: той вече се е установил в Никопол, вероятно в очакване на помощ от унгарския крал Сигизмунд. Отбраната на Търново се оглавява от патриарх Евтимий.

Цамблак описва как султанът, стигнал пред града, недоумява как да го превземе, защото го вижда обграден от стръмнини и високи хълмове и укрепен с високи стени. Обсадата е продължителна — според едно предание, записано от Раковски, трае три месеца; Баязид заплашва жителите с огън и мъчителна смърт, ако продължават да се противят. Цамблак настоява, че градът е паднал не със сила, а по Божия воля, и вижда в падането наказание за греховете. Местната традиция говори за предателство и сочи малка порта до т. нар. Балдуинова кула, откъдето турците влезли в Царевец. Датата също се предава различно: Иван Божилов приема 17 юли 1393 г., Йордан Андреев — 17 юни.

Последиците са тежки. Патриарх Евтимий се изправя пред завоевателите и след неуспешен опит за екзекуция е заточен в Македония. Сто и десет от най-знатните търновци са събрани в една църква уж за съвет и избити, а голяма част от населението е преселено на изток. Съдбата на Иван Шишман се разиграва другаде — изворите единодушно сочат, че загива извън Търново, обикновено около 1395 г. През тази година пратеници на Иван Срацимир пренасят от Търново във Видин мощите на св. Филотея, които се пазят в града от времето на Калоян.

Средновековният град заема хълмовете Царевец и Трапезица, разделени от Янтра, и терени около тях: квартала на югозападния склон на Царевец, т. нар. Нов град между двата хълма (днешната Асенова махала), квартала по склоновете на Момина крепост и Френкхисар — квартала на чуждестранните търговци югоизточно от Царевец. Търновград е по-голям от всички останали български средновековни градове и с много по-разнообразен терен.

Царевец е цитаделата. Най-високата му точка е 234 метра; Янтра, далеч по-пълноводна от днес, го обикаля почти отвсякъде и го прави полуостров, достъпен само по тесен скален гребен, пресечен от дълбока пропаст. Стената следва ръба на скалите и затваря неправилен триъгълник от около десет хектара. Покрит ходник-стълбище, дълъг около 300 м, слиза от хълма към реката при Великата лавра и завършва с кула-кладенец; той служи едновременно за вода и за тайно излизане. На върха е патриаршеският комплекс, укрепен със собствени стени, а в западната половина — царският дворец.

Трапезица, защитена от завоите на Янтра и високите скали, също е опасана със стена с шест входа и е свързана с Царевец с мост при църквата „Св. Четиридесет мъченици“. Напречни стени, слизащи от двата хълма към реката, защитават квартала помежду им; част от тях вероятно са вдигнати във втората половина на XIV век срещу османската заплаха. На Момина крепост се издига крепостта Девинград. Цялата система е замислена така, че враг, проникнал между хълмовете и реката, да не може да атакува широк фронт, а да бъде обстрелван от стените — затова срещу Търново обсадни машини почти не се използват.

Колко души живеят в Търново, изворите не казват. На Царевец обаче са разкрити основите на близо 400 жилища, а една трета от хълма още не е проучена. Ако се приеме, че през втората половина на XIV век на хълма има около 600 къщи с по шест-седем души, само цитаделата наброява около 3500 жители; към тях трябва да се прибавят Трапезица, Новият град, Момина крепост и кварталите по реката.

Населението е пъстро. Наред с българите в града живеят гърци, евреи — с община, която се активизира при Иван Александър, женен за покръстена еврейка, — търговци от Дубровник, Венеция и Генуа, наричани общо „фръзи“, татари, арменци и власи. В регистъра на столичните имена личат много тюркски имена като Алдимир, Балик, Тертер и Шишман — следа от силен кумански елемент във върховете на обществото. Най-разпространените имена обаче, ако се съди по османските регистри от XV век, са Калоян и Петка — второто в чест на покровителката на града.

Грамотността е учудващо широка: върху керамика и строителни материали от столицата са издраскани стотици подписи на грънчари, зидари, каменоделци и тъкачи — сред тях само три женски имена. Според някои проучвания близо 30% от търновци могат да четат и пишат. Заможните търновки носят т. нар. „сокай“ с вплетени сърмени нишки, а на Царевец са намерени дръжки на бронзови огледала и шишенца от венецианско стъкло за скъпи парфюми.

Интересът към стария Търновград не секва и в османско време. През 1640 г. градът е описан от Петър Богдан Бакшич, през 1652 г. — от турския географ Хаджи Калфа, а през XIX век по-подробни описания и скици на Царевец оставят Лежан и особено Феликс Каниц. Петко Славейков, родом търновец, мечтае за разкопки, но не намира средства.

През март 1879 г. в Търново е основано археологическо дружество — първото в страната. Още същата година с негови средства д-р В. Берон проучва североизточната част на Трапезица и разкрива две средновековни църкви. През 1900 г. на Царевец копае френският археолог Ж. Сьор, но резултатите му не са обнародвани, а през 1910 г. Карел Шкорпил публикува план на старата столица, който се използва и днес.

Систематичните разкопки на Царевец започват през 1946 г. и продължават всяка година. Проучени са царският дворец, патриаршеският комплекс, множество църкви, няколко манастира и стотици жилищни и стопански сгради. Именно тези находки, повече от оскъдните писмени извори, позволяват днес да си представим как е изглеждал престолният град на Асеневци.