Видин

Градът на Дунава, наследник на римската Бонония, влиза в българската история рано: средновековна приписка към Манасиевата хроника разказва, че първите българи, преминали реката, минали тъкмо през Бдин. Около 1002–1003 г. Видин е обсаден от Василий II. Защитниците се бранят ожесточено с горящата смес, позната като „мидийски огън“, и градът пада едва след осеммесечна обсада. В една от грамотите си за Охридската архиепископия императорът хвали видинската епархия, че му отворила пътищата към страната — намек, че без помощ отвътре крепостта едва ли би била превзета.

През следващите векове епитетите към града остават все същите: в средновековните текстове Бдин е „доблестният и прославен град“, един от големите градове по бреговете на Истър. Когато Иван Асен II през 1230 г. дава на дубровнишките търговци право да търгуват из цялото му царство, Бдин стои пръв в изброяването на градовете и областите. Дубровнишките кервани минават оттук на път за Влашко.

След възстановяването на царството северозападните крепости Белград, Браничево и Видин са спорни между България и Унгария. Към 1204 г. Калоян използва затрудненията на унгарците и ги отвоюва и трите; през XIII век Видин израства като главна гранична твърдина на Дунава.

Между 1211 и 1213 г. в града избухва бунт, воден от трима кумански военачалници. Той бързо обхваща целия северозапад и цар Борил не може да се справи сам. Борил моли за помощ унгарския крал, унгарците разбиват бунтовниците при река Огоста, обсаждат Видин и го превземат. Причините за бунта остават неясни — местен сепаратизъм, недоволство от неуспехите на Борил или пък движение в полза на младия Иван Асен.

През 1232 г., докато Иван Асен II е зает на юг, унгарците превземат Белград и Браничево и обсаждат Видин. Братът на царя, севастократор Александър, идва на помощ и е разбит пред стените, но защитниците удържат крепостта и унгарците се оттеглят отвъд Дунава.

В годините на смут след смъртта на Иван Асен II Видин за първи път се откъсва от Търново. Русинът Ростислав Михайлович, неуспял да превземе столицата, се оттегля във Видин и се провъзгласява за цар на българите; Унгария признава титлата му. През 1260 г. Константин Тих използва отсъствието на Ростислав и си връща града и областта, но още на следващата година унгарска армия под Стефан V отново прогонва българите и възстановява Ростислав.

След смъртта на Ростислав Видин минава у деспот Яков Светослав, който се признава за васал на Унгария — според повечето изследователи през 1263 г. Деспотът лавира между двете страни: през 1265 г. приема върховенството на Търново, през 1266 г. унгарците превземат Видин след кратка обсада — не по-късно от 23 юни — и отново го подчиняват, а в унгарските документи от същата година Яков Светослав вече е наричан цар на българите. Около 1275–1276 г. царица Мария, която по-рано тържествено го е осиновила, нарежда той да бъде отровен.

Какво става с града веднага след това, изворите не казват. Вероятно видинските първенци запазват самостоятелността си зад стените на крепостта, докато Търново е разтърсено от въстанието на Ивайло.

В началото на 80-те години на XIII век господар на Видин е Шишман — болярин от кумански произход с титлата деспот, свързан чрез брак с потомството на Асеневци. Той се опира на татарския хан Ногай, а в армиите му служат татарски отряди.

През 1292 г., подбутнат от Ногай, Шишман нахлува в Сърбия, ограбва страната и изгаря манастира Жича. Крал Милутин отвръща с поход, разбива Шишмановата войска, обсажда Видин и скоро го превзема; деспотът бяга отвъд Дунава при Ногай. Миротворството на татарския хан обаче принуждава Милутин да се спогоди: Шишман си връща владението, взема за жена дъщерята на сръбския велможа Драгош, а синът му Михаил е оженен за Милутиновата дъщеря Анна-Неда.

В този период Видинското деспотство е най-голямото полунезависимо владение в българските земи. Един доминикански монах пише през 1308 г., че България е голяма империя сама по себе си, че столицата ѝ е Видин и че всичките ѝ императори се наричат Шишмани. Сръбското попечителство обаче е кратко и видинските владетели постепенно се връщат към естествения си център — Търново.

Михаил Шишман вече управлява Видин преди 1308 г. Деспотската титла той получава, по всяка вероятност, от братовчед си цар Теодор Светослав; венециански документ от около 1313 г. го нарича деспот на България и господар на Видин. Когато през 1322–1323 г. родът на Тертеровците угасва, търновските боляри избират за цар именно него — най-силния болярин в страната, зет на сръбския крал и потомък на Асеневци. Изборът отново обединява двете части на България, а за управител на Видин е поставен неговият полубрат Белаур, също с титлата деспот.

През лятото на 1330 г. цар Михаил тръгва от Търново (19 юни) към Видин, за да съедини силите си с тези на Белаур и с татарските си съюзници, а после завива на юг към Велбъжд, където загива. Белаур, който идва от Видин към Струма, по предание разбива преследващите сърби при Извор.

След преврата в Търново през пролетта на 1331 г. Белаур не признава новия цар Иван Александър и вдига Видин и Подунавието на въстание, което стига до Тимок и Морава. Иван Александър първо се справя с византийците при Русокастро, а към края на 1331 или пролетта на 1332 г. потушава бунта и възстановява властта си над Видин. Белаур бяга и умира в изгнание. Години по-късно Йоан Кантакузин ще заплашва Иван Александър, че може да вдигне нов бунт с център Видин.

Под натиска на втората си съпруга Иван Александър обезнаследява първородния си син Иван Срацимир в полза на Иван Шишман и като обезщетение му дава старото владение на Шишмановци — Видин с областта и с царска титла. Приписката към Четвероевангелието на видинския митрополит Данаил от 1352 г., преписано „във великия и многолюден град Бдин“, още не говори за самостоятелен владетел; затова Иван Божилов приема, че Срацимир се установява окончателно в града между 1352 и 1355–1356 г.

Само за няколко години Иван Срацимир си изгражда положение на самостоен балкански владетел. В приписката към Бдинския сборник от 1359–1360 г. той е „самодържавен цар на българи и гърци“, а сам в Брашовската си грамота скромно се нарича „цар владеещ“. По примера на първите Асеневци той снабдява столицата си със светли мощи и покровителства книжовността, за да направи Видин съперник на Търново.

От видинската книжнина са оцелели малко, но забележителни паметници. Четвероевангелието на митрополит Данаил (1352) днес е в Британската библиотека. Бдинският сборник, съставен между 1 септември 1359 и 31 август 1360 г. по поръка на царица Анна, съдържа тринадесет жития и мъченичества на жени светици — Теодора, Текла, Варвара, Юлиана, императрица Теофано, Мария Египетска и други — и описание на светите места в Йерусалим. Той е първият точно датиран български книжовен паметник без юсове.

В началото на 1365 г. унгарският крал Лайош I Анжуйски, който и сам се титулува крал на България, иска от Иван Срацимир да се признае за негов васал. Царят на „българи и гърци“ отказва и унгарците тръгват на поход на 1 май. На 30 май те са пред Видин, а на 2 юни 1365 г. превземат града — само за четири дни, преди да дойде каквато и да е помощ. Иван Срацимир и семейството му са пленени и затворени в крепостта Хумник (дн. Босилево в Хърватия), а за три месеца унгарците завладяват цялото царство.

Видин става унгарска провинция, управлявана първо от Бенедикт Химфи, а после от трансилванския воевода Дионисий Лацкфи. Най-тежкото за видинчани е насилственото покатоличване: францисканците „покръстват“ около 200 000 души — близо една трета от населението на царството. Двама преписвачи, Драган и Райко, оставят в един Апостол бележка, че книгата е писана в дните, когато унгарците владеят Видин и народът търпи голяма мъка.

Окупацията прераства в европейски проблем. През 1366 г. византийският император Йоан V Палеолог, връщайки се от Буда, е задържан във Видин, защото Иван Александър отказва да го пропусне през земите си — повод за похода на Амедей Савойски по българското Черноморие. Според едно споразумение българският цар трябва да плати 180 000 флорина на влашкия воевода Владислав Влайку, за да освободи Видин. През 1368 г. гражданите въстават срещу францисканците и с тяхна помощ Влайку овладява града, но шест месеца по-късно унгарците си го връщат. Едва през есента на 1369 г. крал Лайош освобождава Иван Срацимир и го връща във Видин като свой васал, а двете му дъщери отиват заложнички в унгарския двор.

След смъртта на Иван Александър на 17 февруари 1371 г. Иван Срацимир не оспорва търновския престол на брат си, но обявява и формално самостоятелността си. Последната нишка към Търново е църквата. Още през 1371 г. Константинополската патриаршия поверява на видинския митрополит управлението на Триадица (София), а през юли 1381 г., по искане на царя, Синодът избира за видински митрополит йеромонах Касиан. Видин минава под Константинопол и скъсва с Търновската патриаршия.

Ръководството за писма на Вселенската патриаршия от 1386 г. показва, че в очите на ромеите двете царства са вече равностойни. Изворите не потвърждават война между братята — разказите за нея почиват на легенди. Сред видинските книжовници през последните години се откроява митрополит Йоасаф, последовател на Търновската школа и автор на похвално слово за св. Филотея. Според Шилтбергер по това време има „три Българии“ — едната със столица Видин.

След похода на Али паша през 1388 г. Иван Срацимир е принуден да се признае за османски васал и да приеме турски гарнизон в столицата си. Зад Търновското царство Видин е сравнително защитен, но мирът е само временен.

Видин преживява падането на Търново през 1393 г. Във втората година след него, разказва Йоасаф, царят изпраща сина си и съвладетел Константин заедно с митрополита в Търново „заради царски дела“. Единственият известен резултат от мисията е пренасянето на мощите на св. Филотея, пазени в Търново от времето на Калоян, във Видин.

През лятото на 1396 г. по Долни Дунав се появява кръстоносната армия на унгарския крал Сигизмунд. Иван Срацимир нарушава клетвата си към султана и отваря портите — според Шилтбергер, който участва в похода, градът, наричан от него столица на България, се предава доброволно, а кралят оставя в него 300 конници и пехотинци. Видинчани помагат да бъде обезвреден османският гарнизон, както правят и жителите на съседното Рахово.

Разгромът при Никопол на 25 септември 1396 г. решава съдбата на града. Баязид се насочва към Видин и вероятно в последните месеци на 1396 г. — Безименната българска летопис дава 1397 г. — превзема крепостта. Иван Срацимир е отведен в Бурса, където умира в плен, а синът му Константин успява да се спаси и продължава борбата от изгнание. Йоасаф скърби повече за друго: по-добре слънцето да беше угаснало, пише той, отколкото да замлъкне езикът на Евтимий.