Столник

Названието „столник“ е славянско и насочва към службата при владетелската трапеза. Единственото пряко българско свидетелство е надписът върху златен пръстен: „СЛАВ(Ъ) СТОЛНИК(Ъ) ЦАРЕВ(Ъ)“. Думата „царев“ определя Слав като служител на самия цар, а не на друг велможа. Тази находка доказва съществуването на длъжността в Търновския двор, но не позволява да се установят времето на нейното учредяване, мястото ѝ в официалната рангова листа или продължителността на нейното съществуване.

Най-вероятно столникът е отговарял за подготовката и обслужването на царската трапеза, особено по време на празници и официални угощения. Подобна работа е имала не само практическа страна: храненето на владетеля е било част от дворцовия ритуал и е показвало неговия ранг и власт. Поради това столникът трябва да е стоял близо до царя и вероятно е принадлежал към висшите придворни. Не е известно дали в България санът понякога е бил даван само като почетно място в йерархията, но поне церемониални задължения изглеждат твърде вероятни. Няма сведения и за подчинени служители, макар наличието им да е възможно.

Най-близкият византийски паралел е сановникът, наричан „ὁ ἐπὶ τῆς τραπέζης“, тоест човекът, поставен начело на императорската трапеза. Длъжността е значима още през VII век и в определени периоди е сред дворцовите служби, запазени за евнуси. Императорът и императрицата имали отделни служители, които надзиравали снабдяването, поднасянето на храната и сложния ред на официалните банкети. Под тяхно ръководство действал специализиран обслужващ персонал. Някои носители получавали и несвойствени задачи, включително военно командване, което показва, че практическите функции на византийските придворни служби невинаги се ограничавали до техните названия.

След 1204 г. византийският служител при трапезата придобил по-видимо място в дворцовата йерархия. Късновизантийските церемониални описания го поставят приблизително в средната част на ранговата листа и му приписват бродиран скиадион, тоест дворцова шапка, копринен каввадион или дълга церемониална дреха, и златно-червен жезъл. Той продължавал да участва в обслужването на императорската маса, но санът все по-често се превръщал в почетно достойнство; носели го и членове на управляващата династия. Този развой допуска подобна титулярност и в България, но не я доказва. За българския столник не са известни определена униформа, жезъл, печат или монетни изображения, а пръстенът на Слав остава единственият свързан с него предмет.

Сръбският двор предлага близка балканска аналогия. Там названието „столник“ не е засвидетелствано, но се среща длъжността ставилац. Тя се появява при крал Стефан Дечански и става по-честа след преобразованията на цар Стефан Душан. В Дечанския хрисовул от 1330 г. — грамота, удостоверена със златен печат — ставилците са сред участниците в свиканото от краля събрание, което показва значителния им обществен ранг. Сръбската служба обикновено се разглежда като съответствие на византийския служител при трапезата, макар това да не доказва, че българската и сръбската уредба са били напълно еднакви.

На север от Дунав столникът е много по-добре документиран: във Влашко се среща през 1392 г., а в Молдова през 1393 г. Освен славянското название се употребяват форми като „трапезостроител“, както и латинските magister mensarum и dapifer. Там столникът набавял и подготвял храната, обслужвал лично владетеля при големи празници и опитвал ястията, за да провери дали не са отровени. По-късно се появили втори и трети столници, както и шуфар, който ръководел готвачите. Тези помощни длъжности обаче са засвидетелствани главно от XVI–XVII век и не бива автоматично да се пренасят върху устройството на българския двор от XIII или XIV век.

Сходна служба е запазена и в османския двор. Кануннамето на Мехмед II от около 1470–1478 г. поставя чашнигир-башията, началника на служителите, поднасящи храната, на дванадесето място в дворцовата йерархия. Той се грижел както за храната, така и за устройването на банкети. Византийските, сръбските, българските, влашките, молдовските и османските примери очертават широко разпространен балкански модел, макар пътищата на влияние да остават спорни. Българският надпис показва най-малкото, че столничеството не може да се обяснява като късно и изцяло румънско творение. Поради липсата на други български свидетелства обаче не може да се определи нито кога службата е възникнала в Търново, нито кога е изчезнала.

Самият столник Слав не е познат от други сигурни извори. Предлагано е отъждествяването му с деспот Алексий Слав, но единствената опора е съвпадението на имената, а Слав не е рядко име. Освен това Алексий Слав бил влиятелен самостоятелен владетел, родственик на българския цар и носител на високата титла деспот; трудно е да се допусне, че впоследствие би бил означен само като столник. В Синодика, средновековен църковен поменик, той също е записан като деспот. Друга хипотеза свързва столник Слав с Добелак, познат от сходен пръстен с надпис „ДОБѢЛАКЪ ПРЪ(СТЕНЬ)“. Приликата между предметите и знакът на лилия са използвани като довод за родство, но липсват независими доказателства. Затова нито тази предполагаема родствена връзка, нито някаква по-точна биография на Слав могат да бъдат установени.

Името „столник“ е славянско и показва, че човекът е служел при владетелската трапеза. Единственото пряко българско доказателство за това е надписът върху златен пръстен: „СЛАВ(Ъ) СТОЛНИК(Ъ) ЦАРЕВ(Ъ)“. Думата „царев“ казва, че Слав е бил служител на самия цар, а не на някой друг болярин. Тази находка доказва, че длъжността е съществувала в Търновския двор, но не ни позволява да разберем кога е била създадена, какво място е заемала в официалния ранг или колко дълго е просъществувала.

Най-вероятно столникът е се е грижил за подготовката и поднасянето на царската трапеза, особено при празници и тържествени угощения. Това не е било само практическа работа. Храненето на владетеля е било част от дворцовия обред и е показвало неговото положение и власт. Затова столникът е трябвало да стои близо до царя и най-вероятно е принадлежал към висшите придворни. Не знаем дали в България тази длъжност понякога е била само почетно звание в йерархията, но поне церемониални задължения изглеждат много вероятни. Нямаме и сведения за подчинени служители, макар че те е възможно да са съществували.

Най-близката византийска аналогия е сановникът, наричан „ὁ ἐπὶ τῆς τραπέζης“, тоест човекът, който стои начело на императорската трапеза. Тази служба е важна още през VII век и в някои периоди е сред дворцовите длъжности, запазени за евнуси. Императорът и императрицата имали отделни служители, които следели за снабдяването, за поднасянето на храната и за строгия ред при официалните банкети. Под тяхното ръководство работел специален обслужващ персонал. Някои от тези хора получавали и други задачи, включително военни, което показва, че на практика дворцовите служби във Византия невинаги се ограничавали до това, което подсказва името им.

След 1204 г. византийският служител при трапезата заел по-ясно място в дворцовата йерархия. Късновизантийските церемониални описания го поставят приблизително в средата на ранговата листа и му приписват бродиран скиадион, тоест дворцова шапка, копринен каввадион, тоест дълга церемониална дреха, и златно-червен жезъл. Той продължил да участва в обслужването на императорската маса, но санът все по-често се превръщал в почетно звание; носели го и членове на управляващата династия. Това позволява да се мисли за подобна титла и в България, но не я доказва. За българския столник не знаем за определена униформа, жезъл, печат или изображения върху монети, а пръстенът на Слав остава единственият предмет, свързан с него.

Сръбският двор дава близка балканска паралела. Там названието „столник“ не е засвидетелствано, но има длъжност, наречена ставилац. Тя се появява при крал Стефан Дечански и става по-честа след промените, въведени от цар Стефан Душан. В Дечанския хрисовул от 1330 г. — грамота, потвърдена със златен печат — ставилците участват в събранието, свикано от краля, което показва, че са имали висок обществен ранг. Обикновено сръбската служба се свързва с византийския служител при трапезата, но това не означава, че българската и сръбската система са били напълно еднакви.

На север от Дунав столникът е много по-добре засвидетелстван: във Влашко се среща през 1392 г., а в Молдова през 1393 г. Наред със славянското название се използват и форми като „трапезостроител“, както и латинските magister mensarum и dapifer. Там столникът набавял и подготвял храната, лично обслужвал владетеля при големи празници и опитвал ястията, за да провери дали не са отровени. По-късно се появяват втори и трети столници, както и шуфар, който ръководел готвачите. Но тези помощни длъжности са засвидетелствани главно през XVI–XVII век и не бива просто да се пренасят върху устройството на българския двор от XIII или XIV век.

Подобна служба е имало и в османския двор. Кануннамето на Мехмед II от около 1470–1478 г. поставя чашнигир-башията, тоест началника на хората, които поднасят храната, на дванадесето място в дворцовата йерархия. Той се е грижел както за храната, така и за устройването на банкети. Византийските, сръбските, българските, влашките, молдовските и османските примери показват широко разпространен балкански модел, макар пътищата на влияние да остават спорни. Българският надпис поне доказва, че столничеството не може да се обясни като късно и изцяло румънско създание. Но заради липсата на други български свидетелства не можем да кажем нито кога службата е възникнала в Търново, нито кога е изчезнала.

Самият столник Слав не е познат от други сигурни източници. Предлагано е да се отъждестви с деспот Алексий Слав, но единствената причина е съвпадението на имената, а Слав не е рядко име. Освен това Алексий Слав е бил силен самостоятелен владетел, роднина на българския цар и носител на високата титла деспот; трудно е да си представим, че по-късно би бил назован само като столник. В Синодика, тоест средновековния църковен поменик, той също е записан като деспот. Друга хипотеза свързва столник Слав с Добелак, познат от сходен пръстен с надпис „ДОБѢЛАКЪ ПРЪ(СТЕНЬ)“. Приликата между двата предмета и знакът на лилия са използвани като довод за родство, но липсват независими доказателства. Затова нито тази предполагаема роднинска връзка, нито по-точна биография на Слав могат да бъдат установени.

„Столник“ е стара славянска дума. Тя значи човек, който служи при царската трапеза. В България има само едно пряко свидетелство за тази длъжност. Това е златен пръстен с надпис: „Слав столник царев“. Това показва, че Слав е служел лично на царя в Търново.

Най-вероятно столникът е подготвял и наглеждал царската храна. Това не е било само обикновена работа. Царската трапеза е била част от двореца и от самата власт. Затова столникът е стоял близо до владетеля и е бил висок придворен.

Подобни служби има и другаде на Балканите. Във Византия, Сърбия, Влашко, Молдова и по-късно в османския двор има хора с близки задачи. В Сърбия такава служба се вижда ясно от 1330 г., а във Влашко и Молдова - от 1392 и 1393 г. Това показва, че става дума за широко разпространен дворцов обичай.

За България обаче не знаем кога точно е създадена тази длъжност и кога е изчезнала. Не знаем и нищо сигурно за самия Слав. Не може да се докаже, че той е бил деспот Алексий Слав или някой друг. Затова пръстенът е много важен, но остава единствената сигурна следа за българския столник.