Проблемът за „деспотатите“

Във византийската и българската политическа система деспот е високо владетелско достойнство, а не служба с определени административни задължения. От това не следва, че всеки деспот е управлявал особен вид област, наречена деспотат. За съществуването на такава институция би трябвало да се установи устойчива връзка между дадена територия, нейния владетел и деспотската му титла. Оскъдните български извори не показват подобна закономерност.

Писмото на деспот Яков Светослав до киевския митрополит Киприан съдържа израза „деспотъ болгарьского“. Най-естествено той означава „български деспот“, тоест посочва политическа принадлежност, а не владение над териториален „Български деспотат“. Формулата не разкрива и от кого е получена титлата. Латиноезичните документи са още по-несигурни като свидетелства за местната титулатура. Венециански акт от 1313 г. нарича Михаил Шишман „Michael dispoti Bulgarie“, а в писмо на папа Бенедикт XII Петрица, съпругата на деспот Срацимир, е представена като „Petrisse ducisse Carnon“ — херцогиня на Крън. Такива формули пренасят балканските реалности в западна титулярна система и не могат сами да докажат териториална институция.

По-точна, но също двусмислена е византийската терминология за Войсил. Йоан Кантакузин го нарича „δεσπότης Μυσίας“ и „τῶν Μυσῶν δεσπότης“ — съответно деспот на Мизия и деспот на мизите. Контекстът не позволява тези изрази да се приемат за официална титла на управител на мизийски деспотат. Думата не е употребена и просто в общия смисъл „господар“, защото Войсил получава и по-късно запазва действителното деспотско достойнство. Той завоюва земи южно от Хемус до голяма степен със собствени сили, докато византийският император по-скоро се стреми да го привлече като съюзник чрез високата титла. Формулировките отразяват сложни политически отношения, а не ясно устроена област.

Документ от 1391 г. включва във владетелската титла на влашкия воевода Йоан Мирча Стари формулата „Myrcius ... ac terrarum Dobrotici despotus“. Тук деспотското звание действително е свързано със земи, но принадлежи на Добротица, а не на Мирча, който не е деспот. Влашкият владетел изброява придобитите от него територии и използва предишния им господар, за да ги обозначи. Латинският език и западният модел на документа обясняват израза по-добре от предположението за юридически оформен Добруджански деспотат.

Видин е областта, за която най-често се допуска подобна приемственост. С нея са свързани деспотите Яков Светослав, Михаил Шишман и Михаил, синът на Михаил Шишман, макар принадлежността на последния към Видин да е само вероятна. Той е познат от стенописите в Долна Каменица. Поредицата обаче не е непрекъсната: Шишман и Белаур не са засвидетелствани с деспотска титла, а Иван Срацимир е цар. След Яков Светослав не е сигурно дори че Видин веднага е продължил да съществува като отделна политическа единица. По-късното едновременно присъствие на владенията на Шишман и на Дърман и Куделин в северозападните земи също не показва запазена териториална традиция. От четирима представители на местния Шишманов род само двама носят деспотското достойнство. След като става цар, Михаил Шишман поверява Видин първо на сина си, а след това на брат си Белаур, вероятно за да осигури надеждна опора срещу натиска на Сърбия и Унгария. След разгрома на Белаур областта изглежда остава повече от десетилетие под непосредствена власт на царя. По-късната самостоятелност на Иван Срацимир произтича от династичен конфликт и от отстраняването му като бивш „млад цар“ — съвладетел или определен наследник. Неговата царска, а не деспотска титла допълнително опровергава идеята за продължаващ Видински деспотат.

Добруджа също остава в ръцете на един род повече от половин столетие, но наследственото владение не е равнозначно на деспотат. Единственият безспорно засвидетелстван местен владетел с титлата е Добротица; брат му Балик не е наричан деспот. Деспот Йоан Тертер вероятно е действителна историческа личност, но поне първоначално управлява едновременно с баща си и държи други земи, съсредоточени около Дръстър. Следователно и неговият пример не установява последователно предаване на една област заедно с деспотската титла.

В Подбалканските земи през първата четвърт на XIV век действат трима носители на деспотско достойнство, но между тях също не се открива обща институционална приемственост. Свързването на деспот Срацимир, бащата на Иван Александър, с Крън се основава главно на западното название, дадено на съпругата му Петрица, и остава предположение. Елтимир несъмнено владее тази област, но властта му не е част от постоянна поредица заедно с останалите двама. Войсил идва като претендент за търновския престол, а не като назначен управител на определен деспотат. Друг брат на цар Смилец преследва сходни цели, макар да носи титлата севастократор, което показва, че политическите претенции не са били обвързани с едно конкретно достойнство.

Предположението за Ловешки деспотат се опира почти изцяло на ръкописна приписка — кратка бележка, добавена от книжовник — която споменава „благочестивия деспот Александър“, бъдещия цар Иван Александър. В същия текст присъства и неговият син Михаил Асен, което подсказва династично самочувствие и идея за приемственост. Това свидетелства за реалната власт на семейството в района, но не доказва, че Ловеч е бил юридически определена област, чието управление задължително е носело деспотска титла.

Самата дума „деспотат“ не е съвременно научно изобретение. Тя се среща през XIII–XIV век, особено често в западни текстове за Епир и Морея, откъдето вероятно прониква и в гръцка и славянска среда. Употребяват я Йоан Кантакузин, Георги Сфранцес, Морейската хроника и Янинската хроника; сродна формула влиза и в титулатурата на цар Стефан Душан. В редица случаи думата е просто географско название за Епир, без строго политическо или правно съдържание. Изразът „деспотат на западните земи“ в сръбската царска титулатура също обозначава присъединения Епир. Сходният гръцки термин „деспотея“ в грамоти на сръбски владетели не е достатъчен, за да се заключи, че е съществувала отделна държавна структура.

Следователно в българския случай не може да се установи обособена териториална институция, при която владението поражда деспотската титла или титлата дава определено право върху владението. Византийските разказвачи не описват деспотатите като особен вид държавно устройство, а официалните документи не определят техни правомощия, граници или ред на наследяване. В средновековната употреба думата е могла разговорно да означава просто „земите на деспота“. Поради това няма български деспотат, чиито възникване и изчезване могат да бъдат точно датирани; названието трябва да се използва като описателен, а не като строг юридически термин.