Здраве, болест и смърт

Сведенията за здравето идват от човешки останки, изображения, хроники, жития и лечебни текстове, които не са еднакво надеждни. Три миниатюри в Лондонското четвероевангелие показват хора с увредени крайници и приспособления за придвижване. Заздравели тежки костни и мускулни травми подсказват, че подобни увреждания понякога били лекувани успешно. Сред 1520 проучени скелета, 500 от които се отнасят към XII–XIV век, са установени костно-ставни изменения, съвместими с туберкулоза. Това сочи, че заболяването било разпространено и вероятно допринасяло значително за смъртността.

Отделни разкази описват забележителни лекарски намеси. Боляринът Войсил получил тежко отравяне с гъби и останал безчувствен три дни, така че близките му го сметнали за мъртъв и започнали погребението. Той бил спасен в последния момент с „тернак“ — противоотровна смес — и други познати средства. Лекарят Евстатий предава още по-необикновен случай от XII век: в македонския град Соск франкски хирург отворил пикочните мехури на две момчета и извадил от всяко камък, голям приблизително колкото яйце. Евстатий не присъствал на операциите, но твърдял, че е видял както камъните, така и белезите.

Лечители пътували на големи разстояния, а славата им лесно придобивала легендарни размери. Житието на Йоан Нови Сучавски споменава персийски и индийски медици в Акерман, на дунавското устие, на които се приписвала способност да лекуват тежки разкъсвания. В старобългарския разказ за царица Персика лекари опипват пулса на влюбен принц и разпознават, че страданието му не произлиза от телесна болест. Салернските лекари се ползвали с особена международна известност, а венециански ръкопис от 1200 г. отбелязва появата на очилата. Това показва по-широкия медицински хоризонт на епохата, но не доказва, че очила са били използвани и в България.

Средновековните текстове употребяват думата „врачилище“ за болница или лечебница, но не посочват недвусмислено такава институция в българските земи. Известно е, че атонските манастири поддържали лечебници, затова е възможно подобни помещения да е имало и в някои български обители, макар преки доказателства да липсват. Бедните по-често търсели баячки, молитви и заклинания срещу треска, змийско ухапване, бяс, бодежи и заболявания на устата и венците. Някои текстове били изписвани върху оловни пластинки и носени на шията като амулети. Треската, наричана още огненица, била въобразявана като седем сестри, които последователно измъчват болния.

За хората без достъп до скъпи лечители мощите на светците били важна надежда. Житийните разкази редовно им приписват възстановяване на зрението и способността за ходене, но тези текстове целят да прославят светеца, а не да дадат медицинско описание. При пренасянето на мощите на света Филотея в Търново по времето на Калоян шествието било охранявано от 300 войници начело с командир на име Теодор. Патриарх Евтимий разказва, че Теодор от години имал помътняване на лявото око, което изчезнало, след като той почел мощите и доближил ръката на светицата до окото си. Историята свидетелства сигурно за силата на култа, но самото изцеление не може да бъде проверено.

Подобен разказ е свързан със свети Сава, погребан в търновската църква „Св. 40 мъченици“. Монахът Неофит, който бил куц, се озовал след продължително пиене пред гроба на светеца и заспал там. На сутринта според житието недъгът му бил изчезнал. Новината привлякла множество търновци, а църквата обявила мощите за чудотворни. Обстоятелствата и характерът на извора не позволяват медицинско обяснение на случилото се.

Смъртността била особено висока сред децата, уязвими от болести, глад и недоимък. Шестдесетгодишната възраст се възприемала като библейски предел на човешкия живот. Остеологичните оценки от некрополите дават средна възраст при смъртта около 50 години за мъжете и приблизително 43 за жените, но това са стойности от отделни погребални общности, а не пълна демографска статистика. В некропола при Ковачево, Пазарджишко, за близо век били погребани 66 мъже и 34 жени. Един такъв обект не е достатъчен, за да се заключи, че в цяла България мъжете били повече; честите войни и тежкият физически труд обаче вероятно увеличавали смъртността сред тях.

По сезонните отклонения в ориентацията на гробовете спрямо оста запад–изток е правен приблизителен опит да се установи кога умирали най-много хора. В селските общности най-висока изглежда смъртността през ранната пролет, следвана от зимата, докато лятото и есента били по-благоприятни. Освен студеното време значение имало храненето: в бедните домакинства запасите от зърно често се изчерпвали в началото на пролетта и настъпвал период на глад.

Откъслечни сведения говорят за три големи чумни вълни. Около средата на 30-те години на XIII век починали унгарската съпруга на Иван Асен II, едно от децата му и търновският епископ. Около половин столетие по-късно Георги Пахимер описва нов мор, при който хората умирали един след друг. Най-тежка била Черната смърт от 1347 г. Тя достигнала от Крим до Константинопол, където според византийските разкази погубила половината жители, а после близо година върлувала из градовете и селата на Тракия и Македония. Тези сведения показват, че и българските земи били засегнати, макар размерът на загубите да не може да бъде изчислен.

Животът на владетеля също бил несигурен, но по други причини. Една равносметка на съдбата на двадесетте търновски царе определя само четирима като починали от естествена смърт: Иван Асен II, Теодор Светослав, Георги Тертер II и Иван Александър. Тринадесет били убити или загинали при заговори, преврати и други насилия, а трима се спасили с бягство зад граница. Макар обстоятелствата около отделни смъртни случаи да остават неясни, дворцовото насилие било постоянен риск.

Смъртта на цар често била обяснявана чрез небесни знамения. Йоан Екзарх още в своя „Шестоднев“ — съчинение за шестте дни на Сътворението и природния свят — представя необичайните звезди като предвестници на владетелска кончина. Халеевата комета се появила през 1238 г., а Иван Асен II починал три години по-късно. Въпреки дългия промеждутък Георги Акрополит свързал двете събития и представил „опашатата звезда“ като предупреждение. Подобни тълкувания разкриват не действителна причинна връзка, а начина, по който средновековните книжовници придавали смисъл на политическите събития.

Православната норма изисквала покойниците да бъдат полагани в осветена земя, обикновено край църква или параклис. Некрополите често се намирали вътре в селищата, а около действащите храмове на Царевец се оформяли малки гробища с до около сто погребения. По-големи некрополи възниквали край някои търновски манастири и вероятно обслужвали по-заможни жители. Болярите можели да бъдат погребани във фамилни църкви. За царски погребения служели храмовете „Св. Димитър Солунски“, „Св. 40 мъченици“ и дворцовата църква.

Материалните останки показват разкоша на най-високопоставените погребения. Гробът, свързван с цар Калоян, съдържал ковчег и златотъкана дреха със сърмена украса и множество бисери. В дворцовата църква е намерена долната част от саркофаг, приписван на Иван Александър; върху релефа са запазени царски ботуши с двуглави орли. Друга релефна украса от „Св. 40 мъченици“ се свързва с Анна Мария, съпругата на Иван Асен II. От същия храм произхожда надпис за смъртта на Иван Асен, третия син на Иван Александър.

За погребенията на обикновените хора разказват западноевропейски пътешественици, преминали през българските земи след XIV век. Техните наблюдения могат да пазят по-стари обичаи, но трябва да се използват предпазливо за времето на Второто българско царство. Наемани били професионални оплаквачки, които плачели, удряли се по гърдите, драскали лицата си и скубели косите си. Главната оплаквачка изпявала живота и добрите дела на покойника — от раждането до последните му дни.

Царските погребения били по-сдържани и тържествени. Миниатюра във Ватиканския препис на Манасиевата хроника представя опелото на Иван Асен, син на Иван Александър. Около тялото стоят царят, майката Теодора, вдовицата и един от царските синове, всички в церемониални дрехи. Белите кърпи в ръцете на владетеля и царицата отбелязват траура, тъй като през Средновековието белият цвят можел да изпълнява тази роля. Търновският патриарх и духовниците извършват заупокойната служба, а ангел в горната част на изображението отнася душата на покойника към небето.

Обикновените покойници били полагани без ковчег в правоъгълни ями, по гръб, с лице към запад и ръце, скръстени върху гърдите. Християнският обред съжителствал с по-стари представи. В някои гробове е откриван „Харонов обол“ — медна монета в устата, предназначена символично да заплати преминаването в отвъдното. Яйчени черупки и птичи кости в други погребения също се тълкуват като остатъци от предхристиянски обичаи.

Особено силен бил страхът, че опасен покойник може да се завърне като вампир и да вреди на живите. За най-застрашени от подобна участ се смятали магьосници, вещици, убийци, разбойници, крадци и хора с душевни отклонения. Близо една трета от гробовете в некропола при Ковачево носят следи от действия, тълкувани като защита срещу вампирясване. Над гроба палели огън, прекадявали го с въглени или го затрупвали с камъни. Понякога погребението било отваряно и гърдите или петата на мъртвеца били пробождани с глогов прът или трън. При най-крайните намеси били чупени крайници или отстранявани ръка и части от ходилата; такива следи има в около една десета от гробовете. Възможно е това да е ритуалът „гадайство“, споменат във Виргинската грамота на Константин Асен. Археологията установява извършените действия, но връзката им с точно определено вярване остава интерпретация.