Труд, забави и празници

Точното отмерване на часовете имало малко значение за повечето хора. Няма сведения в българските градове да са съществували механични часовници като онези, които през XIV в. вече се появявали в Западна Европа. Денят се следял по движението на слънцето, понякога с помощта на копраля — дълга тояга или остен, чиято сянка служела за ориентир. През нощта времето се разпознавало по пропяването на петлите. Часовете до полунощ били смятани за късна доба, а периодът след това — за опасно „зло време“, когато действат враждебни свръхестествени сили. Съществували и представи за благоприятни и неблагоприятни дни и часове. В „лоши“ дни някои домашни дейности се избягвали, макар че подробностите са по-добре запазени в по-късния фолклор, отколкото в средновековните извори.

Огромното мнозинство от населението живеело от земята. Дори градове като Търново, Червен и Ловеч оставали тясно свързани със земеделието и скотовъдството. Част от селяните били под властта на боляри, църкви и манастири, а други зависели непосредствено от царя. Няма достатъчно данни, за да се изчисли точно съотношението между различните групи. Към края на XIV в. царските селяни вероятно все още съставлявали значителен дял — приблизително една четвърт от населението, но това е оценка, а не сигурна статистика.

Полската работа започвала при разсъмване и продължавала до вечерта. Книжовни текстове описват този ритъм с израза „от тъмно до тъмно“, а миниатюрите показват бедно облечени орачи, приведени над дървени рала. Основната теглителна сила бил чифтът волове; дори размерът на някои данъчни задължения се свързвал с площта, която такава двойка можела да обработи. Новите ниви се получавали чрез требеж — изгаряне и разчистване на дървета и храсти. Обикновено след това земята се разоравала два пъти, понякога и три. Използвали се дървени рала с железен палешник, лопати с метални накрайници, кирки и киркомотики, каквито често се откриват при разкопки.

Най-разпространена била двуполната система: едната част на земята се засявала, а другата оставала под угар. Към края на периода на места започнало ограничено използване на триполна сеитба със зимни култури, пролетни култури и една почиваща нива. Плугът бил познат, но не изместил традиционното рало. Малките обработваеми площи и голямото значение на лозята и градините ограничавали предимствата му. Покачването на цената на ечемика през XIV в. може да подсказва по-широко използване на коне в земеделието, но това остава косвен белег. Границите на имотите се означавали с межди и каменни знаци, върху които понякога били издълбавани кръстове или надписи.

Земеделието не използвало пълноценно животинската тор. Пасищата и нивите обикновено заемали отделни пространства, което пречело на естественото наторяване. Пустеещи земи също не липсвали: през XII в. части от Североизточна България били слабо населени, а до XIV в. големи пространства между Одрин и Мраморно море оставали необработени. Сеячът разпръсквал зърното с ръка и тази работа се поверявала на опитен човек. Плевелите представлявали постоянна опасност и понякога задушавали посевите до степен, при която жътвата ставала невъзможна.

Добивите обикновено били ниски. Твърдението на Григорий Цамблак, че едно зърно в Дунавската равнина можело да даде четиридесет, шестдесет или сто зърна, е похвална литературна хипербола, а не надеждна стопанска статистика. Затова градините и лозята имали особено значение. Декар лозе можел да струва многократно повече от същата площ, засята с пшеница. Успехът на стопанството зависел почти изцяло от времето. Гадателни и апокрифни текстове непрекъснато предсказват суши, студени зими, дъждовни лета, скакалци и мор по добитъка, докато известията за изобилие са значително по-редки.

Краят на XIV в. бил белязан от тежки продоволствени кризи. Григорий Цамблак описва суша, при която почвата се напукала, а нивите заприличали на утъпкани пътища. Той приписва последвалия дъжд на молитвите на патриарх Евтимий, но подобно избавление не винаги настъпвало. Голям глад е засвидетелстван през 1371 г., а през 1392 г. недостигът на храна северно от Стара планина принудил част от населението да потърси убежище във Влашко. Честото пророчество, че „ще има голям глад в страната на българите“, отразява реална и повтаряща се заплаха.

Скотовъдството било не по-малко важно от обработването на нивите. Отглеждали се говеда, овце, кози и свине, като дребният добитък вероятно превъзхождал едрия приблизително пет пъти. Част от стадата се оставяли да пасат свободно в планините, което намалявало разходите. Пастири ставали най-често деца и бедни хора; преди възкачването си Ивайло пасял чужди свине срещу възнаграждение. Миниатюрите показват малки пастирчета със свирка или ножче, придружени от характерната украсена торба. За продуктивността на местните животни няма надеждни количествени данни. Кравите били ценени преди всичко за приплод и мляко и по-рядко били впрягани редом с воловете.

Голяма част от произведеното отивала за данъци и повинности. Изворите разграничават царски, болярски и църковни вземания, включително десятъци върху жито, вино, овце, свине, пчелни продукти и други стоки. Събирачите получавали храна и фураж — хляб, месо, сирене, птици и зоб. През XIII в. духовник от Охридската архиепископия, който разполагал с един зевгар земя — стопанска единица, свързана с чифт впрегатни животни — можел да дължи жито, ечемик, агнета, обработен лен и восък. Към това се прибавяла ангарията, тоест задължителният безплатен труд. Тя включвала работа по владетелските земи, строеж и поддръжка на крепости, пътища, мостове и затвори, а понякога и охраната им. Водните ресурси също били строго контролирани, особено от манастирите. Водениците били важни стопански съоръжения; в края на XII в. край Ниш са засвидетелствани седем.

Градският труд бил много по-разнообразен. Писмените паметници назовават над шестдесет занаята, сред които железарство, медникарство, грънчарство, ювелирство, каменоделство и строителство. В грамота на Иван Александър занаятчиите са обобщени като „технитари“, тоест хора на специализираното умение. На Царевец, в Червен, Ловеч и Калиакра са разкрити цели производствени квартали. Еднаквите по форма изделия показват, че част от продукцията била изработвана серийно за пазара. Някои манастири също били стопански средища: край търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“ е намерено голямо количество необработено желязо. Съсредоточаването на майстори в отделни квартали може да сочи професионални сдружения, но пряко доказателство за организирани цехове няма.

Работилниците често се помещавали в леки постройки или под навеси и затова рядко оставят ясни археологически следи. Земенските стенописи представят ковачница с майстор, чирак, калфи, пещ, кожен мех, клещи, чукове и наковалня. Инструментите са изобразени убедително, макар празничните дрехи на ковачите очевидно да са художествена условност. Някои работилници служели и като магазини; помещение на Царевец било покрито с останки от съдове, вероятно предлагани на купувачи. Особено високо равнище достигнали търновските златари и производителите на сграфито керамика — съдове, украсени чрез издраскване на рисунка в светъл слой и покриване с цветна глазура.

Необичайни двуделни керамични съдове от Хотница и Дедово са тълкувани като алхимически прибори. Те имат тръба, извита покрай тялото на съда, и побират около два литра. Възможна е връзка с дестилация, но няма писмени доказателства, че българите от тази епоха са произвеждали ракия. Подобни съдове от Русия и Армения са свързвани с алхимията, поради което същото обяснение е вероятно и тук. Все пак не може да се установи със сигурност какви вещества са били обработвани в тях или дали действително са служили за опити за получаване на злато.

Търговията свързвала работилницата и селското стопанство с местния и международния пазар. Посредниците, наричани „търгари“, посещавали градски пазари, панаири и манастирски сборове. Панаирът при манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие продължавал осем дни и привличал хора от широк район. Иван Асен II предоставил права на дубровнишките търговци, които организирали керванни превози. В черноморските пристанища действали венецианци и генуезци. При Теодор Светослав конфликт с Генуа довел до прекъсване на отношенията, а по-късно Иван Александър дал значителни привилегии на Венеция. В Добруджанското княжество генуезците получили особено благоприятни условия. Търговията следователно била важна, но зависела от владетелски договори, мита и политическото съперничество между морските републики.

Празничният календар съчетавал християнски обреди с много по-стари вярвания. Църковните текстове осъждат „бесовски танци“ и „скверни тайнства“, без винаги да обясняват какво точно се извършвало. Върху съд от XIII в. от Царевец е издраскана фигура с триъгълна шапка и тъпан, напомняща шаман в ритуален танц; сходни изображения има и в църквата „Св. Петър и Павел“. Тълкуването им не е напълно сигурно, но те показват, че образи извън официалната християнска култура оставали разпознаваеми. Особено упорит бил летният сбор край манастир в търновската Света гора. Григорий Цамблак го описва като повод за разпуснатост, а патриарх Евтимий го забранил. Вероятно празникът съдържал обреди, свързани с плодородието, но подробностите са известни почти изцяло чрез враждебни църковни свидетелства.

Прави впечатление честата продължителност от осем дни. Толкова траели търновският летен сбор, панаирът край Скопие и сватбата на престолонаследника Михаил Асен. Не е ясно дали това е остатък от предхристиянски календар или практично разширяване на големия празник. През пролетта се провеждали русалии — обреди, свързвани със самовили, мъртвите и обновяването на природата. Теодор Валсамон споменава названието още в края на XII в. В югозападните земи, както съобщава Димитър Хоматиан, след Петдесетница групи младежи обикаляли селата, танцували и представяли пантомими. От домакинствата се очаквало да им дадат възнаграждение, а отказът понякога предизвиквал сбивания. В грамота на Константин Асен край Прилеп се среща местност, наречена „Вилски кладенец“, свидетелство колко трайни били представите за вилите или самовилите.

Най-редовни били храмовите празници. Те давали възможност за обща трапеза, запознанства, музика и продължителни хора. Никифор Григора наблюдавал такива веселби край Струмица. Стенописите в Хрельовата кула при Рилския манастир показват осем мъже, разделени на две срещуположни четворки и хванати през поясите. Те танцуват на поляна в къси, разноцветни празнични ризи. Не е сигурно дали сцената представя хоро или разновидност на ръченицата. Керамичен фрагмент от Хотница допълва картината с танцуващи мъж и жена, вероятно част от по-голяма смесена група. Странните превръзки на лицата им могат да подсказват ритуален характер, но изображението е твърде непълно за категоричен извод.

Оркестърът в Хрельовата кула включва петима души: двама свирят на лютня и цимбали, а останалите използват дълга тръба, тъпан и кастанети. Гайда не е изобразена. Това може да означава, че инструментът още не бил широко разпространен, но отсъствието му само в една сцена не е достатъчно доказателство. По празниците се изпълнявали и юнашки песни. Никифор Григора чул край Струмица песни за прочути мъже от миналото; ехото от планините му напомнило античен хор. Професионалните певци обикновено се съпровождали с гусла или сроден струнен инструмент. Такива странстващи музиканти пазели историческата памет чрез песен. Документ от 1353 г. споменава двама изпълнители — Преде свирец и Хурсе слепец. По-късните далматински „бугарщини“, дълги епически песни в особен размер, вероятно продължават сродна българска традиция.

Публиката се забавлявала и с борци, акробати, укротители на животни и разказвачи. Графити в търновската църква „Св. Петър и Павел“ показват въжеиграчи, които пазят равновесие с дълъг прът. Летописците на Третия кръстоносен поход описват пловдивски фокусник, носещ змия под дрехата си. Пияни германски рицари приели номера му за зловещо магьосничество и го убили. Върху сграфито съд от Царевец също е представен мъж със змия около шията, което подсказва, че подобни изпълнения били познати. Странстващи разказвачи разпространявали чудни истории за магьосници, самовили и свръхестествени същества. Църквата ги отхвърляла като лъжливи повествования, но многократните забрани показват по-скоро тяхната популярност, отколкото изчезването им.

Празникът давал на бедните рядка възможност да се нахранят и да пият обилно. Думите „черпене“ и „здравица“ са засвидетелствани в средновековната книжнина, а нравоучителни текстове порицават поредица от наздравици, която завършва с безумие и скръб. Виното се пазело в мехове и бъклици и изглежда било предимно червено. За аромат понякога се добавяла шипка към затоплено вино. Съществували и съвети за отделяне на добавена вода чрез прецеждане през хляб или гъба. Един стар обичай изисквал конникът, който пие „юнашки“, да излее първата чаша върху гривата на коня. Църковните призиви към умереност очевидно не успявали да премахнат състезателното пиене и многократните наздравици.

За царя и болярите най-престижното развлечение бил ловът, разглеждан като мирновременна проверка на воинските качества. Владетелски служители, наричани псари, кучкари и крагуяри, отглеждали и обучавали ловни кучета и соколи. В царските грамоти те заемат високо място сред провинциалните длъжностни лица. Горите били богати на елени, глигани, мечки и друг дивеч. Мануил I Комнин ловувал в слабо населените земи на Североизточна България, където били отбелязани многобройни диви свине и мечки. Костите от Търново и ловните графити потвърждават интереса към едър дивеч. Средновековен житиеписен разказ споменава и лъв, но такъв текст не е достатъчен, за да докаже присъствието на диви лъвове. Лъвът върху монети, щитове и гербове при Иван Шишман има преди всичко символично значение.

Ловците преследвали елени от кон и хвърляли копия, докато срещу глиган понякога излизали пеша с меч. Царският лов бил шумно зрелище с конници, рогове, кучета и многобройна свита, но за селяните можел да означава седмици принудителен труд по подплашване и насочване на животните. Съществували специално запазени ловни местности, обозначавани като „ловища за зверове“. Иван Асен II бил особено увлечен: през 1236 г. заминал преди Богоявление и се върнал едва след Великден, тоест след повече от четири месеца. Ловът носел и реални опасности. Константин Асен паднал от кон и счупил крака си, оставайки трайно недъгав, а Михаил II Асен бил убит при дворцов заговор по време на лов край Търново.

Дворцовите празници били публична демонстрация на царското достойнство. Най-бляскави били коледните тържества; през 1260 г. Константин Асен задържал византийско пратеничество в Търново, за да присъства на тях. Има косвени основания да се предполага, че владетелските знаци се пазели в голяма столична църква и при определени случаи били връчвани на царя от патриарха. Позлатен връх на копие от „Св. Четиридесет мъченици“ може да е принадлежал към подобна церемониална инсигния. Възстановката на шествие от храма към Царевец е правдоподобна, но не е пряко описана в запазен извор.

Владетелските сватби и посещенията на чужди монарси давали повод за многодневни пиршества. През 1338 г. сватбата на престолонаследника Михаил Асен, син на Иван Александър, с Мария, дъщеря на Андроник III, била празнувана осем дни край Одрин с постоянни гостувания и богати трапези. Бракът на Иван Асен II с Ирина, дъщеря на Теодор Комнин, през 1237 г. бил помрачен от отказа на църквата да го признае, но неизвестен поет възпял двойката като слънце и луна. Сръбският крал Владислав посетил Търново, за да поиска мощите на св. Сава и да засвидетелства почит към Иван Асен II. По-късно Милутин бил посрещнат с богато угощение от Теодор Светослав. Подобни срещи съчетавали дипломация, церемония, дарове и продължителни наздравици.

В свободното си време аристократите наблюдавали жестоки боксови двубои, играели на зарове, табла и шах. През 1241 г. унгарският крал изпратил на Иван Асен II десет чифта боксови ръкавици. Към кожата можели да се прикрепят железни части и двубоят понякога завършвал със смърт. Костени и глинени зарове, както и пулове за табла, са намирани на Царевец. Поговорката „неверен повече от зар“ изразява недоверието към хазартния късмет. Шахът бил познат още от времето на Йоан Екзарх, макар за XII–XIV в. да липсват сигурно датирани фигури. Възможно е да се е използвала византийската кръгла дъска и правила, различни от съвременните, но конкретната практика в България остава слабо засвидетелствана.