Семейство, брак и деца

Семейството било едновременно домакинство, трудова общност и най-надеждната опора на отделния човек. Особено за зависимото население роднинските връзки давали защита в общество, белязано от несигурност и строга йерархия. Сведенията обаче са неравномерни: законите описват предписаното поведение, житията предлагат нравствени образци, хрониките се интересуват предимно от владетелите, а археологията позволява само приблизителни изводи за обикновените семейства.

В селата домакинствата вероятно най-често се състояли от четири до шест души. Един от начините за оценка са житните ями, наричани „рупи“, които понякога били вкопавани направо в землянките. Най-големите побирали около 2,2 тона зърно, а по-малките — приблизително един тон. Ако се приеме годишна консумация от около 300 килограма на човек, това би означавало семейства от четири до седем души, но подобни изчисления са несигурни: ямата невинаги е била пълна, а използваната хранителна норма е съвременна реконструкция. Документи от XIV век показват и разширени домакинства. В Радоливо например под един покрив понякога живеели родители, женени синове, зетьове и техните деца, макар отделянето на младоженците в нов дом изглежда да е било по-обичайно.

Градските семейства вероятно били по-многобройни. Работилницата се нуждаела от повече ръце, а калфите и чираците често се причислявали към дома на майстора. Женените синове на занаятчии също можели да останат при родителите си, докато придобият собствено производство. За Търново е предлагана приблизителна численост от осем до десет души на градско домакинство, но тя не почива на пълно преброяване. Дори владетелските семейства рядко надхвърляли десетина оцелели деца и родители: Иван Асен II имал шест дъщери и двама синове от три брака, а Иван Александър — петима синове и четири дъщери от две съпруги.

Начело на дома стоял домовладиката — мъжът, който представлявал семейството и разполагал с имуществото му. Пълната имуществена самостоятелност се придобивала сравнително късно, около 24–25-годишна възраст, което задържало рано оженените синове под бащина власт. Социалното положение на бащата можело да премине и върху потомците му. Законът предоставял на главата на дома права, които днес изглеждат крайни, включително възможност да продаде дете. След смъртта му властта можела да бъде упражнявана от вдовицата. През XII век Добрана „харизала“ детето си на свещеник срещу нива, пшеница и определено количество памучен и ленен плат. Рилският хрисовул на Иван Шишман от XIV век пък споменава поп Тудор заедно с децата му сред хората, предоставени на манастира.

От децата се очаквало безусловно уважение към по-възрастните. Поучителните текстове настоявали те да слушат родителите и старците, да говорят сдържано и да не противоречат дори след създаването на собствено семейство. Родителите решавали и дали детето ще учи, или ще бъде включено в домашната и земеделската работа. Житието на Козма Зографски посочва седемгодишна възраст за началото на четенето и писането на български. В житието на Филотея се споменават шест години, но този пример отразява по-скоро византийската училищна практика.

Училищата били предимно при църкви и манастири, макар житието на Ромил Видински да допуска и съществуването на частен светски учител. Не всеки храм поддържал училище, дори в град с много църкви като Търново. За царските деца вероятно имало придворно обучение: византийска хроника разказва, че след смъртта на Калоян малолетният Иван Асен II избягал при куманите заедно със своя възпитател. По-старият устав на Бачковския манастир показва и друг модел — шестима ученици получавали храна и дрехи, а в замяна се задължавали след обучението да станат духовници.

Началното обучение започвало с „пинакида“ — малка дъсчица, върху която били нанесени буквите. Другата ѝ страна се покривала с восък и върху нея се пишело със стилус от кост или метал. Острият му край издрасквал знаците, а плоската част заглаждала восъка и изтривала написаното. Азбуката се запаметявала хорово, напред и назад. При четенето децата първо произнасяли имената на буквите, след това сричките и едва накрая цялата дума. Така старият метод превръщал дори кратка дума в бавна поредица от отделни звукови стъпки.

През втората половина на XIV век с патриарх Евтимий се свързва въвеждането на по-фонетичен начин на обучение, при който буквата се произнасяла чрез звука си, а не чрез пълното си име. Константин Костенечки смятал, че по тази система детето можело за година да се научи да чете и да разпознава правилните църковни текстове. След азбуката и сричането идвали съкращенията, лигатурите — слети буквени знаци — и краснописът. Основни учебни книги били Псалтирът и Часословът, чието съдържание се заучавало с въпроси, отговори и обяснения. Първият образователен цикъл продължавал приблизително три години.

Учителят трябвало не само да предава знания, но и да оформя християнския мироглед на учениците. Ценели се опитът, постоянството и способността му да обяснява. Наставленията препоръчвали децата да бъдат поправяни с думи, а не с пръчка, но това е нравствено предписание и не доказва, че телесните наказания отсъствали. Твърдението, че Евтимий въвел взаимоучителен метод, при който напредналите ученици обучавали по-малките, не се потвърждава от средновековните свидетелства.

Следи от преподаването са запазени по търновските църкви. В „Св. Петър и Павел“ буквите А, В, Г, Д и Е са издраскани с титли — черти над буквите, които показвали цифровата им стойност от едно до пет. Понеже надписът е ниско над пода, колоната може да е служила като учебна дъска. По колоните на „Св. 40 мъченици“ има триъгълници, ромбове и квадрати. Те може да са били нагледни примери по геометрия или упражнения, свързани със зидарството, но предназначението им остава неясно. Обучението по числа вероятно се преплитало с представите за особеното значение на седем, девет и четиридесет.

По-способните ученици и бъдещите духовници продължавали в манастирски училища, където четели и тълкували богословски текстове, изучавали църковна музика, гръцки и калиграфия. Градските надписи показват, че началната грамотност не била запазена само за духовенството: грънчари, зидари, каменоделци, медникари и тъкачи оставяли имена, монограми, молитвени начала и понякога по-дълги текстове. Стотиците надписи от Търново и находките от Червен свидетелстват за разпространена практическа грамотност, но предложението, че близо 30 процента от столичното население можело да чете и пише, вероятно е прекалено високо. Женските имена сред търновските подписи са само три, което подсказва, че момичетата рядко посещавали училище. Това е силно указание, но не позволява да се заключи, че грамотни жени изобщо липсвали.

Извън училището децата играели с прости предмети от глина, кост и отпадъчни материали. Откриват се малки глинени топчета за игра, колелца от дъна на счупени съдове, агнешки кокалчета — астрагали, миниатюрни вретена и кухи дрънкалки с топчета вътре. Момичетата вероятно използвали умалените вретена, за да усвояват преденето, а изгладени керамични парчета служели за игри, подобни на дама. Един книжовен текст споменава детска шега с надути животински мехури, които били пукани зад гърба на възрастните. През зимата се карали с кънки от конски кости, привързвани с ремъци. На Царевец е намерена и малка глинена питка в тавичка с детски отпечатъци. Понякога тя се свързва с глада при обсадата от 1393 г., но това драматично тълкуване не може да бъде доказано само от находката.

Църковното право допускало брак за момчета след навършване на 15 години и за момичета след 13. Поради ниската възраст решаващата дума обикновено имали родителите. Те можели да изберат снаха по време на църковна служба, докато младите се срещали на хорото, при извора или кладенеца. Там ухажването се изразявало чрез пиене от моминските менци, отнемане на китката или други демонстративни жестове. Законниците познават и отвличането на девойки, но го представят като нарушение, а не като обичайния път към брак.

Годежите можели да бъдат сключвани още когато децата били на седем или осем години. При владетелите те представлявали дипломатически договори и понякога били уговаряни още по-рано. Елена, дъщеря на Иван Асен II, нямала три години, когато била обещана на латинския император Балдуин II; последвалите промени в политиката неколкократно пренареждали брачното ѝ бъдеще. През 1355 г. осемгодишната Кераца, дъщеря на Иван Александър, била сгодена за византийския престолонаследник Андроник Палеолог. Заради възрастта им било необходимо специално църковно разрешение, а бъдещият съюз бил представен като средство за обща съпротива срещу османците.

От бъдещата съпруга се очаквали целомъдрие, скромност, послушание и трудолюбие. Григорий Цамблак разказва, че при пристигането на митрополит Киприан в Търново дори девойки, които обичайно не се показвали сред тълпа, излезли да го видят. Това може да сочи ограничения върху публичното присъствие или употреба на лицево покривало, но точният обичай не е ясен. Представите за красота ценели светлото лице, руменината, големите очи, стройната фигура и дългата плитка. Изображение върху съд от Царевец показва жена с бадемовидно око и дебела плитка, а миниатюра от Томичовия псалтир представя богато облечена девойка, която преде. Умението сама да приготви чеиза си било доказателство, че момата може да поддържа дом. При мъжете се хвалели високият ръст, силата, доблестта и благородният характер, макар хрониките често да преувеличават физическите качества на своите герои.

Бракът бил забранен между роднини до седмо коляно, както и между хора, свързани чрез кръщение и кумство. Нарушението се разглеждало като кръвосмешение и законите предвиждали тежки телесни наказания. Не се разрешавали и бракове с еретици, езичници или юдеи, освен ако нехристиянският партньор не се покръсти. Така постъпила търновската еврейка Сара, която преди брака си с Иван Александър приела името Теодора. Владетелите обаче можели да пренебрегнат ограниченията: Иван Асен II се оженил за Ирина, дъщеря на Теодор Комнин, въпреки църковните възражения за роднинска пречка.

Православната църква приемала брака като пожизнен и допускала развод само при определени основания. Сред тях били прелюбодействие, ерес, покушение срещу съпруг, проказа, трайна импотентност, установена в първите три години, и тежко пиянство. Душевното заболяване не се признавало за достатъчна причина. Вторият брак бил търпян като отстъпка пред човешката слабост, третият се разрешавал само по изключение, а четвъртият бил категорично забранен. Патриарх Евтимий защитава строго единствеността на първия брак, но признава, че благословеното трето венчило е по-малко зло от нерегламентираното съжителство. Аристократите и владетелите често намирали начини да заобиколят тези правила. Георги I Тертер например не бил допускан в църква, докато не възстановил първата си съпруга.

Брачното право било значително по-сурово към жените. Съпруг, който заварел жена си с любовник, можел да убие и двамата, без да бъде преследван; ако търпял известна му изневяра, самият той рискувал публичен бой и изгнание. Прелюбодейците можели да бъдат разкарвани почти голи върху магарета, а през зимата понякога били потапяни в река. Подобни наказания показват не само църковния стремеж към контрол върху сексуалността, но и разбирането, че честта на дома се свързва преди всичко с поведението на съпругата.

За обикновената сватбена церемония сведенията са оскъдни, но пирът, храната и пиенето заемали важно място. На сватбата си с дъщерята на византийски аристократ боляринът Добромир Хриз се веселял и се хранел обилно, докато невестата спазвала сдържан византийски етикет. Отказът ѝ да участва предизвикал гнева му и разкрива сблъсък между различни придворни навици. Браковете обикновено се сключвали в рамките на едно и също съсловие. Съюзът на Ивайло с царица Мария бил необичайно изключение, а брак между свободен и зависим човек по-скоро можел да понижи положението на свободния партньор, отколкото да освободи зависимия.

Владетелските дъщери били важен инструмент на външната политика. Дъщеря на Георги I Тертер била омъжена за татарския княз Чака, а около 1371 г. Кера Тамара, дъщеря на Иван Александър, била изпратена при султан Мурад I. Българската памет я прославила за запазването на християнската ѝ вяра и за застъпничеството ѝ за своя народ. Други български княгини попадали в дворовете на Византия, Сърбия, Унгария, Босна и Полша. Елена Българска, сестра на Иван Александър и съпруга на Стефан Душан, участвала активно в сръбската политика и била известна със своите речи и съвети, макар дейността ѝ невинаги да съвпадала с интересите на Търново.

Бездетството се възприемало като лично нещастие и династическа опасност. Елена Българска останала без наследник шест години след брака си със Стефан Душан и в сръбския двор дори обсъждали нов брак за владетеля. Раждането на син укрепило положението ѝ. Хрониките разказват и за страсти в търновския двор: съпругата на Калоян била обвинявана, че предложила любовта си на пленения Балдуин I; Иван Асен II се влюбил в пленницата Ирина; Иван Александър напуснал първата си жена заради Сара-Теодора. Основните бракове и роднински връзки са исторически засвидетелствани, но романтичните мотиви, тайните писма и личните подбуди често идват от пристрастни или късни разкази и трябва да се приемат предпазливо.