Облекло и накити

Сведенията за българското облекло през XII–XIV век идват от византийски съчинения, стенописи, ръкописни миниатюри и археологически находки. Писателите от Византия понякога описват дрехите на българите с пренебрежение и очевидно имат предвид предимно простолюдието. Изображенията на владетели и боляри създават обратен проблем: те показват почти само парадни премени. Затова ежедневното облекло на висшите слоеве остава слабо познато.

Григорий Антиох споменава българи с ямурлуци — дебели вълнени връхни дрехи — и с агнешки кожи. Византийски поет от XIV век описва ямурлука като плъстена дреха с качулка. Никита Хониат съобщава за прости обувки от телешка кожа, връв и парцали. Вероятно това са били цървули и навои, тоест ивици плат, увити около подбедриците и пристегнати с върви или сплетени конски косми. Дори цървулите не били достъпни за всички, защото бедняците често са изобразявани боси. При празник навоите можели да бъдат заменени с високи калцуни, стигащи почти до коленете, както се вижда в стенописите на Хрельовата кула.

Обичайната мъжка шапка била калпакът. Теофилакт Охридски пише за бедняци с кече на главата, а по-късните кожени калпаци били познати във Византия като българско изделие. Празничната мъжка премяна включвала дълга до коленете риза, винаги стегната около кръста. Най-разпространено било бялото, но се срещали кафяви, тъмнозелени и тъмносини дрехи. Ръкавите се стеснявали при китките, а при гърдите кройката била скосена. Всички обществени слоеве носели тесни панталони, наричани „гащи“. Болярските образци можели да бъдат ярки и покрити с фигури, докато бедните се препасвали с обикновена връв. Заможните мъже имали колани с изящни токи и позлатени апликации, украсени с човешки и животински образи и понякога със скъпоценни камъни. Самият факт, че след началото на въстанието си Ивайло облякъл фина дреха, показва колко видим белег на издигането било качеството на плата.

Пръстенът бил обичайното мъжко украшение. Простолюдието носело груби пръстени от евтини метали, а болярите предпочитали тежки златни екземпляри с надписи, камъни и хералдически изображения; част от тях служели и като печати. Особено необичайна находка от Свищов е златен пръстен, оформен и като ключ. Известни са и масивни златни гривни за китката или мишницата, вероятно запазени за аристокрацията и може би свързани с по-стара традиция. Мъжете обикновено носели бради, мустаци и дълга коса до раменете. Дългата коса се възприемала като знак на свободния човек, докато робите били подстригвани. Подобно на ромеите, българите се присмивали на гладко избръснатите западноевропейци и на техните накъдрени коси и дрехи с женствен според местните представи силует.

Женската празнична дреха била дълга ленена риза, която достигала до глезените. Свободната кройка скривала очертанията на тялото и съответствала на християнското изискване за скромност. Около врата платът бил набран и украсен с многоцветна везба; тесните извезани ръкави се закопчавали с кръгли копчета. За разлика от мъжете, жените обикновено не носели пояс. Цветовете им били по-силни и разнообразни. В Търново се срещал сокай — сложно покривало за глава с извезана челна част, издигната високо отзад и спускаща се върху раменете. Подобни покривала са познати и в Македония, а произходът на търновския вариант се свързва с дворцовата премяна. Погребални находки показват, че заможните столичанки вплитали в сокая сърмени, тоест метални, нишки.

Некрополите от XII–XIV век потвърждават вкуса към накити, познат и от по-късните пътеписи. Срещат се огърлици от стъклени мъниста в златисто, червено, синьо и преливащи тонове, както и още по-пъстри гривни. Обеците и копчетата на по-бедните жени имали опростена форма и били изработвани от мед, бронз, желязо или оцветено стъкло. Кройката на женските дрехи като цяло оставала сравнително проста; богатството личало преди всичко в качеството на плата, майсторството на изработката и цената на декоративните подробности.

Облеклото на двора и болярството било силно повлияно от Византия. Скъпите платове идвали не само оттам, но и от Западна Европа и Изтока, а дрехите били покривани със златна украса, бисери, камъни и сърмена бродерия. В погребение, определено като гроб на цар Калоян, са установени останки от седемнадесет вида тъкани; сред тях имало дори платове с китайски произход. Тези находки свидетелстват за далечни търговски връзки и за изключителното потребление на владетелския кръг.

Цветът на парадното облекло бил част от езика на властта. По византийски образец пурпурът и златото принадлежали на владетеля и семейството му, а неправомерната им употреба можела да бъде наказвана. По-ниските рангове също имали свои цветове: севастократорът, носител на един от най-високите придворни санове, се свързвал със синьото; великият логотет — с жълтото; протовестиарият — със зеленото. Скъпите тъкани носели изображения на пауни, двуглави орли и древния геометричен знак свастика. Двуглави орли украсяват дори ботушите на цар Иван Александър. Портретите подсказват и промени в личната мода: през ранните 1340-те години владетелят е с широка, равно подрязана брада, а около десетилетие по-късно тя завършва с два заострени края.

Силата на чуждото влияние личи и от една много по-късна легенда, записана през XVII век от сръбски книжовник и вероятно произлязла от българска среда. В нея хан Пресиян два пъти годишно се явявал пред болярите с дрехи, направени само от местна вълна, лен и кожи, за да насърчи употребата на български изделия. Болярите уж обличали чуждоземни премени без злато и бисери единствено на големи празници или при приемането на пратеници. Разказът е нравоучителен и твърде късен, за да доказва действителна практика от IX век. За XII–XIV век наличните изображения и находки сочат обратното: аристокрацията открито следвала византийската мода.

Парадната премяна на знатните жени била особено пищна. В дрехата на Десислава, съпруга на севастократор Калоян, са изобразени медальони с хералдически лъвове. В миниатюра от Лондонското евангелие одеждите на Кера Тамара, Кераца и друга Десислава са обшити с бели бисери. Сред най-честите тъканни орнаменти били ромбовете и палметите — стилизирани растителни мотиви. Болярките носели златни начелници, тоест украшения над челото, както и обеци, наушници, пръстени, огърлици, гривни и медальони от злато, емайл и скъпоценни камъни. Запазен начелник в Плевен е украсен с шест червени, сини и зелени камъка. За прическите се знае малко, понеже портретите скриват косите под корони, диадеми и венци. Отделни изображения все пак показват къдрици до раменете и открити уши, докато жените от народа вероятно предпочитали дълги плитки.

Козметиката била разпространена въпреки неодобрението на църковните моралисти. Поучителните текстове възхвалявали жените, които не се нуждаят от разкрасяване, и осъждали употребата на благовония, бяла боя за лицето и руж. Археологическите находки показват, че особено аристократките не се отказвали от подобни средства. Откриват се части от фино изработени козметични кутии, пинсети, малки четки, гребени, фиби и шишенца. На Царевец са намерени дръжки от бронзови огледала и малки съдове от венецианско стъкло с остатъци от оловни пломби, вероятно предназначени за редки и скъпи аромати. Приказният мотив за царска дъщеря, която притежава само две ризи, подсказва колко повече внимание можело да се отделя на видимата премяна, отколкото на бельото, но не бива да се приема като буквално описание.

Столично Търново предлагало и всекидневна среща с чужди моди. По улиците можели да се видят франки с плътно прилепнали дрехи, ромеи с бели туники, хора от Изтока с кафтани и местни евреи с антерии — дълги връхни одежди, достигащи до петите. Така облеклото едновременно разкривало богатство, ранг, пол и произход и превръщало града в видима смесица от местни и международни традиции.