Войната и армията

Между възстановяването на държавата през 1185 г. и падането на Търново през 1393 г. са известни 76 междудържавни войни на българска територия и повече от 250 сражения. Към тях се прибавят поне 38 конфликта, водени от самостоятелни областни владетели, както и 23 дворцови преврата, някои прераснали в граждански войни. Тези числа не са пълни. Повечето сведения идват от византийски, латински, унгарски, сръбски, арабски, османски и български хроники, които следят предимно походите на юг, югозапад и северозапад. Събитията по уязвимата североизточна граница са далеч по-слабо документирани.

Дори владетелите, запомнени с мирно управление, не могли напълно да избегнат войната. Първото десетилетие на Иван Асен II било сравнително спокойно, но след него последвали осем конфликта. За разлика от това при Теодор Светослав са засвидетелствани само война с Византия и ограничен сблъсък с генуезците; той успял и временно да премахне татарския натиск. Контрастът бил особено силен спрямо ранните десетилетия на царството. При Петър, Асен и Калоян войните били свързани преди всичко с освобождението и утвърждаването на държавата, докато Борил водел борби едновременно със съседите и с вътрешните си противници. Продължителният му двубой с Иван Асен II вероятно имал размерите на гражданска война.

Постоянната опасност се дължала отчасти на географското положение на българските земи. През тях минавали пътищата между Централна Европа, Проливите, степите северно от Дунав и източното Средиземноморие. През XI–XII век печенези, узи и кумани многократно преминавали реката и опустошавали североизточните области. От 40-те години на XIII век започнали монголските нападения. Съвременниците свързвали нашествениците с края на света и ги наричали „тартари“, като извеждали името им от Тартар — ада. Разказите за тях наблягат на избиването на населението, разрушаването на селища и унищожаването на стада и посеви. Един византийски автор смятал, че тези ужаси трябва да се описват „с букви, а със сълзи“.

Кръстоносните армии преминавали в обратната посока, обикновено по големия път от Белград към Константинопол. Походът от 1189–1190 г. оставил части от Тракия опустошени, а Четвъртият кръстоносен поход завършил не в Светите земи, а с превземането на византийската столица през 1204 г. От 30-те години на XIV век започнали и османските нападения. За разлика от много по-ранни нашественици, османците се стремели не само към плячка, а към трайно завладяване. По-късните обвинения, че Йоан Кантакузин, Иван Александър и Стефан Душан просто пропуснали възможността да спрат нашествието, опростяват положението. Балканите били раздробени между десетки самостоятелни сили, чиито взаимни войни осуетявали общите действия.

Най-продължителното държавно съперничество било това с Византия. Имперската политическа традиция разглеждала българските земи като временно изгубена територия, докато българските владетели ги смятали за собствено наследство. Въстанието от 1185 г. било ускорено от допълнителния данък, наложен за сватбата на император Исак II Ангел, но причините му били по-дълбоки — стремеж към отхвърляне на византийската власт. Никита Хониат подчертава увереността, която българите черпели от планинския терен и многобройните крепости по Хемус, тоест Стара планина. Това показва, че в някои области императорското върховенство било повече формално, отколкото действително.

Войните на първите Асеневци били белязани от сурово отмъщение. В Търново освещаването на църквата „Св. Димитър Солунски“ било съпроводено с призив към въоръжена борба, а византийските разкази твърдят, че на пленниците не трябвало да се дава пощада. При превземането на Варна Калоян наредил заловените защитници да бъдат хвърлени в крепостния ров и затрупани. След измяната на византийските първенци в Тракия той разрушил Пловдив и унищожил част от местната аристокрация. Иванко също се прочул с жестокост към пленените ромеи. Тези сведения идват главно от враждебно настроени византийски автори и съдържат реторични преувеличения, но отразяват действителната логика на взаимното възмездие. Калоян представял действията си като отплата за насилията на Василий II и затова приел прозвището „Ромеоубиец“.

Победата на Иван Асен II при Клокотница през 1230 г. показала различен начин за използване на военния успех. Владетелят освободил повечето пленени обикновени войници, което улеснило доброволното подчиняване на много градове и крепости от Епирската държава. Оттогава хрониките описват по-ясни правила за отношението към победените: знатните можели да бъдат задържани за откуп или политически цели, но редовите пленници трябвало да бъдат пускани, а мирното население — ограбвано, без непременно да бъде убивано или поробвано. Тези норми не премахнали страданието и не бива да се приемат като постоянно спазвана гаранция. Те обаче свидетелстват за стремеж войната между християнски държави да бъде ограничена от признати обичаи.

Правилата се разпадали при особено остри конфликти. Когато Михаил VIII Палеолог се опитал да наложи Иван Асен III на българския престол, Ивайло и неговата селска войска не проявявали милост към пленените византийци. Страхът от плен допълнително разколебавал императорските войници. През 1332 г. Андроник III също престъпил установените ограничения, като опожарил земеделските земи и дори житото по харманите. Османските нападения донесли още по-рязка промяна. Българските и византийските текстове обобщават действията им с формули като „избиха, поробиха и ограбиха“, а превзетите със сила крепости често били последвани от избиване на защитниците и отвеждане на жени и деца в робство. Неочакваната жестокост им давала и психологическо предимство.

Друг постоянен фронт бил северозападният. България и Унгария спорели най-вече за Белград, Браничево и по-късно Видин. Калоян временно изтласкал унгарските сили, но Борил отстъпил спорните земи срещу помощ за потушаването на въстание. Иван Асен II възстановил българското надмощие, а по-късно владенията на Ростислав Михайлович и Яков Светослав служели като буфер между двете държави. В началото на XIV век Белград и Браничево останали под унгарска власт. През 60-те години унгарците превзели Видин и пленили Иван Срацимир. При Иван Шишман били правени опити за българо-унгарски съюз срещу османците, но старото недоверие и политическата раздробеност попречили на трайно сътрудничество.

Около 1200 г. българската войска все още се набирала предимно като опълчение — общо свикване на мъжете, способни да носят оръжие. Тази система позволявала на владетеля бързо да събере голяма армия и била особено подходяща за освободителна или отбранителна война. Въоръжените жители защитавали собствените си земи и можели да разчитат на подкрепата на местното население. През 1189 г. цар Петър предложил на Фридрих Барбароса десетки хиляди бойци за съвместен поход срещу Константинопол. Калоян също обещавал огромни сили на кръстоносците през 1204 г. Такива предложения показват възможност за широка мобилизация, но посочените в дипломатическите преговори числа не трябва да се приемат буквално.

За някои кампании има по-правдоподобни данни. Преди битката при Одрин през 1205 г. Калоян разполагал с около 30 000 българи и 14 000 кумански съюзници. През 1208 г. Борил извел край Пловдив приблизително 33 000 души. Други сведения описват войската на Калоян като „повече от пясъка в морето“ или я сравняват с пролетните цветя. Подобни образи са средновековен начин да се означи огромно множество, а не статистическо преброяване. Големите армии били възможни, но трудно се снабдявали и не можели дълго да останат на бойното поле. Всеки продължителен поход отнемал селяни от сеитбата, жътвата и грижата за добитъка.

През втората половина на XIII век масовото опълчение постепенно отстъпило пред професионалните войници. Селяните често били слабо въоръжени, трудно пазели строй и невинаги приемали дисциплината. Някои носели само копие или тояга и тръгвали на поход с надежда за плячка. Платените бойци били по-добре обучени, носели тежко защитно снаряжение и можели да се прегрупират по команда. Нараснало значението на тежката конница, организирана до известна степен по западен рицарски образец. По-голямата ударна сила позволявала армиите да станат по-малки. При Велбъжд през 1330 г. Михаил Шишман имал около 12 000 българи и 3000 татарски наемници. Две години по-късно Иван Александър разполагал при Русокастро с 8000 свои войници и 2000 татари.

Сраженията през XIV век включвали маневри за обкръжаване, удар по фланга или пробив в центъра. При Русокастро общо около 13 000 души се били в продължение на три часа. Летописците представят боя като изключително кървав, но записаните загуби са ниски: от византийска страна били убити 37 конници и 60 пехотинци, а българските жертви вероятно били сходни. Тези числа може да са непълни, но подсказват особеностите на професионалната война. Бронираните бойци по-често се стремели да разстроят и прогонят противника, отколкото да го унищожат. Плътните строеве ограничавали ръкопашния бой, а наемниците нямали интерес да рискуват излишно живота си. Показателно е, че един разказ отделя повече внимание на смъртта на коня на протосеваста — висок дворцов сановник — отколкото на човешките загуби.

Армията не се намирала изцяло под непосредствената власт на царя. Част от нея служела в крепостните гарнизони, а други отряди принадлежали на болярите. През 20-те години на XIV век гарнизонът на Пловдив включвал около 1000 тежки конници и 2000 пехотинци. Областните владетели Войсил и Радослав можели заедно да съберат приблизително 3000 бойци. При война болярите били длъжни да се явят със своите дружини, но понякога използвали войската за лични цели или срещу търновския владетел. Писма на Иван Шишман, с които той настойчиво искал подкрепления за Никопол, разкриват колко опасна била тази зависимост в края на XIV век. Не е ясно дали призованите боляри действително изпълнили нареждането му.

Професионалната армия също имала слабости. Верността на наемниците зависела от редовното заплащане, а обещанията за пари и служби можели да ги привлекат към друг претендент. През 1280 г. Георги Тертер I спечелил столичната войска и с нейна подкрепа бил провъзгласен за цар. Същите бойци служели и за потушаване на вътрешни бунтове, преследване на разбойници и защита на установения обществен ред. Обикновено добре въоръжените части лесно разпръсвали селски тълпи. Голямото изключение било през 1278 г., когато войската на Ивайло разгромила наемниците на Константин Асен. Победата показала, че сплотеността и силното водачество понякога можели да надделеят над по-доброто въоръжение.

Най-важните съюзници на ранните Асеневци били куманите — номадски конен народ от степите между Долния Дунав и земите на север от Черно море. Петър и Асен ги привлекли във войната срещу Византия, а Калоян укрепил съюза чрез брак с куманска жена. Византийските и западните автори ги описват като светлокоси и синеоки и често ги наричат „скити“, общо книжовно название за степни народи. Конят бил основа на техния поминък, придвижване и воюване. Хронистите разказват, че при нужда куманите пиели кръв от вената на коня си по време на поход; подобни сведения принадлежат към враждебната средновековна етнография и трябва да се четат предпазливо. В боя те носели извити лъкове, колчани, къси копия, мечове и аркани — ласà за улавяне на хора.

Всеки кумански воин можел да води по десетина коня и да ги сменя по време на дълга езда. Това му позволявало да се движи бързо, а свободните животни носели плячката. За преминаване на Дунав куманите използвали салове или добре зашити кожени мехове, напълнени със слама. Мехът се привързвал към опашката на коня и служел като плаваща опора, докато животното преплува реката. В сражение куманите разчитали на стрелба от разстояние и привидно бягство. Те примамвали преследвачите, изтощавали ги и разтегляли строя им, след което внезапно се обръщали за нов удар. Повтаряли маневрата, докато противникът стане уязвим за решителна атака.

Куманските контингенти обикновено били по-малки, отколкото внушават хрониките. При Лардея през 1188 г. Асен имал около 6000 кумански съюзници, а при Одрин през 1205 г. Калоян използвал 14 000 конници под командването на Коча. Те били силни, но ненадеждни. Жаждата за плячка можела да ги отклони от бойния план, а участието им зависело от пашата. Пристигали в края на зимата и често се оттегляли в средата на лятото, когато тревата на юг изсъхвала. През 1207 г. напускането им осуетило обсадата на Одрин. Изворите им приписват тежки насилия в Тракия, продажба на пленници и дори жертвоприношения на красиви пленени хора. Част от разказите вероятно е преувеличена, но плячкосването несъмнено било основен мотив за участието им.

След разгрома на куманската сила от монголите през XIII век татарски отряди все по-често постъпвали на българска служба. Иван Асен III имал дружина, водена от Касим бег, който по-късно преминал при Ивайло. При Велбъжд татарските конници на Михаил Шишман първи понесли изненадващия сръбски удар и мнозина загинали. Те яздели малки, издръжливи коне, отличавали се с дисциплина и използвали масирана стрелба с лък. През 1332 г. татарите помогнали на Иван Александър да обкръжи византийската армия, но били привлечени и срещу съперника му Белаур. Службата им при български владетели не прекратявала собствените им грабителски походи. През 40-те години на XIV век са отбелязани пет големи татарски нахлувания в Тракия; твърдението, че в едно участвали 100 000 души, вероятно е преувеличено.

През XIV век всички балкански държави използвали войници, които скоро можели да се окажат техни врагове. Йоан Кантакузин довеждал турски дружини срещу политическите си противници и така улеснил проникването им през Проливите. Българските владетели постъпвали по подобен начин. При нападението на Амедео Савойски срещу Созопол през 1366 г. на българска страна се намирали 30 турски кораба, а Иван Александър използвал турци срещу византийци и унгарци. През 1373 г. Радин нахлул в унгарски владения с турски части. На българска служба се срещали още власи, алани и западни кондотиери — професионални наемници. При Теодор Светослав латинецът Мартин командвал 300 бронирани конници. През 1308 г. царят предложил сестра си за съпруга на Рокфорт, водача на около 6000 каталани, но съюзът не бил осъществен.

За обикновения човек войната означавала много повече от големите битки. Мобилизацията можела да го откъсне от нивата; преминаващите войски изяждали запасите, отвеждали добитъка и унищожавали житото; поражението носело опасност от плен, робство или разселване. Крепостите давали убежище, но ако бъдели превзети с щурм, защитниците и жителите им били изложени на най-голям риск. Военните сезони се съобразявали с пашата, летните горещини и земеделския календар. Познанията ни за всичко това са неравномерни: хронистите се интересували повече от владетели, чудеса и победи, отколкото от съдбата на селяните. Въпреки преувеличенията им техните разкази ясно показват, че войната била не извънредно събитие, а повтарящо се условие на всекидневния живот.