Големите битки

Военното всекидневие през XII–XIV в. обхващало далеч повече от самия сблъсък. Войските марширували по трудни пътища, търсели храна и фураж, укрепвали лагерите си, поставяли стражи, слушали богослужение и чакали сведения от съгледвачите. Най-подробните описания идват от западни и византийски хронисти, някои от които били непосредствени участници. Те позволяват да се възстановят отделни маньоври и дори звуците на бойните тръби, но числеността на армиите обикновено остава спорна.

Най-прочутата победа на цар Калоян била подготвена от въстанието на тракийските ромеи — така византийците наричали себе си. В началото на 1205 г. местната аристокрация обещала да го признае за император, ако я защити от Латинската империя, създадена след превземането на Константинопол от кръстоносците. Димотика, Одрин и други градове унищожили латинските си гарнизони. Император Балдуин I пристигнал пред Одрин с войска, чийто точен размер не може да бъде установен. Един западен разказ споменава 240 рицари, но не отчита надеждно техните оръженосци, сержантите — професионални бойци с по-нисък ранг — и останалите части. В обсадата участвали и венецианци, водени от дожа Енрико Дандоло.

Калоян разположил главните си сили на около 20 км от Одрин. Средновековната традиция му приписва приблизително 30 000 българи и 14 000 кумани, но подобни числа не могат да се приемат безусловно. На 13 април куманската конница нападнала латинския стан и се опитала да откара бойните коне и добитъка, използван за храна. Акцията едновременно снабдявала армията и проверявала реакцията на неприятеля. Рицарите излезли без общо командване и преследвали отстъпващите конници повече от 4 км. Куманите периодично се обръщали и стреляли по конете им. Вечерта латинският съвет забранил ново преследване, но заповедта не издържала още на следващия ден.

През нощта българите се придвижили прикрито до пресечена местност северно от Одрин. Гори, височини и теснини ограничавали тежката конница, а вероятно били изкопани и замаскирани ями и ровове. На 14 април рицарите присъствали на празничната утринна служба и се нахранили, преди куманите отново да се появят около пладне. Граф Луи дьо Блоа нарушил заповедта и повел авангарда след тях; останалите части, включително императорският отряд, го последвали. След дълга езда редиците се разтеглили, конете се изморили и три от четирите латински отряда навлезли в подготвеното място. Българите затворили обръча, преди рицарите да могат да разгърнат обичайния си удар.

Сражението продължило около три часа. Луи дьо Блоа бил тежко ранен, а Балдуин се сражавал сред своите хора, докато обкръжението постепенно се разпадало. Разказите споменават примки за сваляне на ездачи, посичане на конски крака и дори коси, използвани като оръжие — подробност, която може да сочи участие на въоръжени селяни. Роберт дьо Клари определя загубите на повече от 300 рицари, което само показва колко несигурна е по-ранната цифра от 240. Балдуин бил пленен и доведен при Калоян във вериги. Разгромът при Одрин доказал, че тежката рицарска конница може да бъде победена чрез подвижни стрелци, измамно отстъпление и добре избран терен.

Цар Борил се опитал да приложи същия подход срещу император Анри през 1208 г., но латинците вече били научили урока си. Край Пловдив те страдали от недостиг на храна и изпращали отряди за провизии, ала Анри не позволил на рицарите да преследват оттеглящите се кумани. На 1 август той настъпил с 18 отряда, три ромейски и петнадесет латински. Посочените по 20 рицари в повечето латински отряди и 50 в императорския не включват непременно всички придружаващи бойци. Западният разказ приписва на Борил 33 000 души в 36 части, но тази прекалена точност буди съмнение. Докато куманите разигравали обичайното отстъпление, скритият отряд на Жофроа Вилардуен ударил царското прикритие. То побягнало и увлякло армията, а латинците прекратили преследването пред планинските стръмнини. Бойният им вик бил „Свети гроб“, но победата дошла преди всичко от дисциплината и засадата.

При Велбъжд през 1330 г. решаващо значение имали снабдяването и нарушеното примирие. Сръбските текстове дават очевидно преувеличени сведения — до 80 000 българи и дори съюз на седем царе. По-умерени византийски данни приписват на Михаил Шишман 12 000 българи и 3000 татарски, влашки и яски, тоест алански, наемници. Сръбската армия била около 15 000 души, а непосредствено преди боя получила още приблизително 1000 тежковъоръжени западняци, сред които испанци, италианци и 300 германски кондотиери — наемни професионални войници. Михаил Шишман вероятно чакал византийския си съюзник, докато крал Стефан Дечански печелел време до пристигането на подкрепленията.

На 27 юли било уговорено еднодневно примирие. Българите използвали паузата, за да изпратят част от войската на фуражировка, тоест за събиране на храна и храна за конете. На следващата сутрин западните наемници пристигнали със Стефан Душан и сръбската страна нападнала разпръснатия противник. Михаил Шишман успял да подреди наличните части, но татарите не издържали първия удар на тежката конница. Боят бил кратък и жесток; много българи били убити или пленени. Обикновените войници били освободени поради правилото, че близки по род народи не бива да се поробват. Пленените боляри оплакали царя с въпроса: „Къде е сега златният ти престол?“ Изворите не са единни за смъртта му: той паднал от коня и бил смъртно ранен, но според част от разказите починал едва на третия ден. Стефан Дечански му устроил тържествено погребение, а поражението отслабило трайно българската власт в югозападните земи.

Битката при Русокастро на 18 юли 1332 г. е сред най-добре описаните, защото за нея разказват участникът Йоан Кантакузин, неговият съвременник Никифор Григора и кратък български възхвален текст. Император Андроник III бил заел почти без съпротива редица крепости южно от Стара планина. Иван Александър обаче стигнал за пет дни до района на Айтос с около 8000 души, докато ромеите при Русокастро били приблизително 3000. Между лагерите лежал тесен каменист проход, завзет от българската пехота. Последвали преговори за правата върху спорните земи. Иван Александър вероятно ги протакал, защото очаквал подкрепление, а през нощта преди боя пристигнали 2000 татарски конници.

На разсъмване българската армия излязла в равнината. Тежката пехота образувала подсилен център, а татарите действали отделно по двата фланга и заплашвали тила. Андроник III подредил войските си в 16 отряда. Когато ромеите чули татарската тръба, първоначално се успокоявали, че това са власи, които подражават на татарски сигнали. Изгревът разкрил истинската конница и императорът извил тънката си бойна линия като полумесец, за да пази крилата. Татарската атака бързо разпръснала фланговете. Шестте централни отряда, сред които се намирал Андроник с 50 избрани войници, първоначално удържали българския натиск, но после отстъпили към Русокастро. Жителите затворили портите; бегълците ги разбили и убили част от населението. След около три часа ромейската войска била притисната до крепостта, а победата останала за Иван Александър.

Още по обяд българският цар предложил мир, възстановяване на старите договори и династично сродяване. Клетвите били положени същия ден, а на следващия владетелите устроили обща гощавка. Кантакузин представя разговорите така, че да подчертае храбростта на Андроник и твърди, че Иван Александър почти се решил да отстъпи; това очевидно смекчава впечатлението от поражението. Българската похвала отива в другата крайност и заявява, че императорът бил пленен. Никифор Григора говори за неочакваната милост на българския владетел. Формално пленяване не може да бъде доказано, но положението на Андроник явно било тежко. Приписаните на Иван Александър думи „Годината има четири годишни времена“ изразявали предупреждението, че военното щастие се променя бързо.

В средата на XIV в. военните междуособици издигнали Момчил — първоначално „хонсар“, тоест пътен разбойник, а по-късно предводител и владетел в Родопите. Хронистите преувеличават огромния му ръст, но единодушно подчертават личната му смелост. В разгара на византийската гражданска война той командвал около 2000 конници и изградил княжество между долните течения на Места и Арда. През 1344 г. подпалил кораби на Умур бег, с което се противопоставил на прехвърлянето на турски сили през Проливите. На следващото лято срещу него преминали около 20 000 турски конници. Момчил разполагал едва с 5000 пехотинци и 300 конници, ако съобщените числа са приблизително верни.

Решителният бой станал на 7 юли 1345 г. пред Перитор. Гражданите затворили портите и обявили, че ще приемат победителя, макар предпазливо да допуснали братовчеда на Момчил Райко с 50 души. Момчил използвал стари землени укрепления, които турският авангард преминал, преди да се разпръсне за грабеж. Главните сили на Умур бег и Йоан VI Кантакузин пристигнали срещу все още запазения български строй. Турските стрелци заели дясното крило, ромейската тежка пехота — лявото, а смесени отбрани части образували центъра. Притиснат към градските стени, Момчил слязъл от коня и застанал при пехотата си. Турците също се спешили и стреляли от обкръжението, докато ромейската конница затваряла другата страна. Разказът твърди, че хората на Момчил не се предали и не побягнали. Съпротивата приключила едва след неговата смърт, а почти цялата му войска била унищожена.

Нощта можела да превърне лошо охранявания лагер в смъртоносен капан. През 1186 г. император Исак II Ангел изпратил срещу въстаналите българи слепия кесар Йоан Кантакузин. Кесар е висша дворцова титла, близка до владетелската. Военачалникът оставил стана си в открито поле без защитен ров, насип, предни постове и достатъчни дозори. Петър и Асен нападнали през нощта от няколко посоки. Мнозина ромеи били убити в шатрите или по време на бягството, преди да се въоръжат. Кантакузин яхнал арабския си жребец и се оттеглил в тъмнината, докато българите завладели знамената, палатките и златотъканите му тъмносини одежди. Петър и Асен наметнали пленените дрехи пред победилата войска — видим знак, че престижът на императорския пълководец е преминал в ръцете им.

Още по-тежки последици имало нощното нападение при Черномен през 1371 г. Владетелите Вълкашин и Углеша повели към Одрин смесена войска от сърби, българи и ромеи. Числото 60 000 вероятно е преувеличено, но армията несъмнено била голяма. Продължителните дъждове разлели Марица, а предводителите разчитали, че реката и численото им превъзходство ги защитават от приблизително 5000 турци на Хаджи Илбер. Вечерта на 25 септември християнският лагер останал без необходимите предпазни мерки. Турците намерили брод и след полунощ на 26 септември нападнали спящата войска. Настъпили паника и масово избиване; Вълкашин и Углеша също загинали. По-късни османски разкази твърдят, че Лала Шахин наредил Хаджи Илбер да бъде убит, за да присвои славата от победата, но тази история сама по себе си е част от борбата за заслуги.

Полевите битки били само най-зрелищната страна на войната. Търновската държава разчитала и на укрепени пояси: едни крепости пазели северните подходи срещу татари и унгарци, други спирали ромейски настъпления от юг. Малки стражеви крепости с ограничени гарнизони се издигали в Родопите, Средна гора и Стара планина. За повечето войници службата вероятно означавала повече стража, походи, фуражировка и изтощителни обсади, отколкото участие в решителен бой. Големите сражения показват обаче как тези всекидневни задължения определяли изхода: армия без храна, разузнаване, дисциплина или нощна охрана можела да бъде унищожена независимо от числеността и храбростта си.