Оръжие и бойна тактика

Българската войска включвала стрелци, копиеносци, щитоносци, шлемоносци, прашници и други специализирани бойци. Далеч пред главните сили вървели разузнавачи, наричани „сходници“. Те оглеждали пътищата и терена, търсели сведения за противника и първи се сблъсквали с неговия авангард. Старобългарската дума „вояк“ означавала войник и се употребявала за хората, събрани в бойните подразделения.

Данните за числеността са откъслечни и невинаги надеждни. При Пловдив цар Борил разполагал според едно известие с около 33 000 души, разделени на 36 отряда, което насочва към среден полк от приблизително хиляда бойци. Владетелят командвал отделно формирование от 1600 души. При Иван Асен I, Калоян и Теодор Светослав се споменават групи от 300 „избрани войни“ или конници. Възможно е това да са били царски телохранители, но изворите не го заявяват пряко.

Пехотата била по-многобройна от конницата. Приблизителното съотношение вероятно било около пет пешаци на един конник, а през XIV в. се доближило до три към едно. Все по-често се срещат сведения за тежковъоръжена пехота. Конницата извършвала далечни набези, заобикаляла фланговете и преследвала разбития неприятел. Особено ценни били малките отряди тежки конници, защитени почти изцяло с желязо. С около 3000 такива конници Михаил Шишман застрашил самия Цариград, преди Андроник III Палеолог да осуети нападението.

Царят обикновено бил върховен военачалник и често участвал лично в походите. Иван Асен I се отличавал с находчивост, но понякога приближените му трябвало да възпират прекомерната му дързост. Калоян яздел начело при походите в Тракия, докато Борил дал гибелен пример, когато пръв напуснал полесражението при Пловдив. До владетеля стоял „великият войвода“ — висш военен командир; при Калоян тази служба изпълнявал куманинът Манастър. Срещат се и длъжности като протостат, тоест началник на конницата. Чуждите наемници обичайно били водени от хора от собствената им общност.

Походният двор не се състоял само от войници. Царица Елена била пленена при обсадата на Ловеч през 1187 г., а по-късно се намирала в лагера на Иван Асен I през нощта на убийството му от Иванко. Това показва, че поне в края на XII в. владетелското семейство можело да придружава армията. Пленяването на Теодор Комнин заедно с близките му при Клокотница подсказва, че подобен обичай се срещал в региона и през XIII в. Не е известно дали българските царици продължили да пътуват с войската през по-късните десетилетия.

Лъкът бил основно далекобойно оръжие и за пехотата, и за конницата. Използвали се съставни рефлексни лъкове, чиито извити рамена увеличавали силата на изстрела. При благоприятни условия стрелите им можели да достигат на няколкостотин крачки. Византийските описания представят началото на българската атака като „дъжд от стрели“, а по-късна кипърска хроника хвали български стрелци, служили на острова.

Железните върхове на стрелите били листовидни, ромбовидни, трикрилни, пирамидални или раздвоени като лястовича опашка. Формата определяла действието им: широките остриета разкъсвали по-голяма площ, а тесните пирамидални върхове прониквали дълбоко и можели да преминават през халките на плетена ризница. Дървените стрели били дълги приблизително между 60 сантиметра и 1,20 метра. Един колчан побирал около 40, а стрелците носели и резервни върхове в торбички. Изворите познават и свирещи стрели с канали в главата; употребата им от българите е вероятна, но не е толкова сигурно засвидетелствана.

Копията се различавали според начина на употреба. Дългите пики можели да достигнат около четири метра и позволявали на конника да свали противник от седлото или да държи пехотата на разстояние. Понякога към върха се добавяли куки, с които при Одрин били събаряни тежковъоръжени рицари. По копията на знатни бойци можели да се поставят малки знаменца или цветни ленти. По-късите метателни копия имали обсег около 25 крачки дори в ръцете на опитен хвъргач.

През XIII в. се появила сулицата — копие с продължителна желязна част или изцяло железен прът, годно и за близък бой. Западен разказ за битката при Пловдив описва български „зелени“ копия с дълги бохемски остриета. Вероятно става дума за боядисани сулици, при които покритието пазело желязото от ръжда, но това определение остава тълкуване. По-здравото оръжие било подходящ отговор срещу рицарските доспехи, които обикновеното дървено копие трудно пробивало.

Двуострият прав меч служел и за сечене, и за пробождане. Някои ръкохватки позволявали захват с две ръце, а острието имало надлъжен жлеб, който намалявал теглото, без да отслабва значително оръжието. Цели български мечове от епохата почти не са запазени; фрагментите и изображенията сочат обичайна дължина приблизително между 80 сантиметра и 1,20 метра, макар да са възможни и по-големи оръжия. Сабите били едноостри и леко извити. Позлатен меден накрайник на ножница от Царевец вероятно е принадлежал на скъпо оръжие от двореца.

Бойните брадви били използвани от пехотата и от части, които разчиствали пътища или подкопавали укрепления. В търновския дворец са открити и железни остриета, наподобяващи алебарди; възможно е с такива оръжия да е била снабдена дворцовата стража. Боздуганите били по-лесни за изработване и били разпространени сред по-бедните бойци. През 1306 г. селска дружина от 300 души се сражавала главно с лъкове и боздугани. Унгарските извори познават и „български сопи“ — вероятно тояги с подсилен с желязо дебел край.

Защитното снаряжение включвало щит, шлем, ризница, налакътници и наколенки, но не всеки войник разполагал с пълен комплект. Самото отделно споменаване на „шлемоносци“ подсказва, че шлемовете били недостъпни за част от опълчението. Те били конусовидни, камбановидни или многостенни и можели да имат защита от халки или пластини за лицето и тила. Украшените аристократически шлемове носели пера и кръстове. Здравият шлем на Калоян поел част от удар с брадва, а при Тревненския проход Исак II Ангел загубил своя след тежък удар.

Щитовете били дървени, покрити с кожа и често подсилени в средата с метално умбо. Големите правоъгълни или сърцевидни щитове пазели почти цялото тяло на пехотинеца, докато конниците предпочитали по-леки кръгли модели. Плетената ризница се състояла от свързани железни халки и давала свобода на движение, но оставала уязвима за подходящи стрели. По-разпространени в изображенията са доспехите от метални плочки, закрепени върху кожена дреха. Целите ковани брони вероятно били по-редки и се използвали предимно от заможни конници.

Войните често започвали без официално предупреждение. Смъртта на владетел можела да се приеме като край на сключените от него договори. През 1246 г. Йоан III Дука Ватаци използвал смъртта на малолетния Калиман I Асен и завладял югозападни български земи. След смъртта на Ватаци през 1254 г. Михаил II Асен отвърнал по същия начин и възстановил част от изгубеното. През 1332 г. Андроник III оправдал нахлуването си и с отстраняването на сестра му Теодора от българския двор след гибелта на Михаил Шишман. Династичните кризи, претендентите за престола и политическите бегълци постоянно давали удобни основания за военна намеса.

Главните сили за походи към Тракия обикновено се събирали около Сливен и Ямбол, откъдето можели бързо да се придвижат по долината на Тунджа към Одрин. Границата се пазела от специални отряди, а пропуските в службата се наказвали крайно сурово. Ровове, насипи и контролирани проходи ограничавали движението. Каменна колона от района на Ямбол отбелязва българо-византийската граница при Иван Александър. През XIV в. Никифор Григора срещнал край Струмица граничари в черни дрехи, въоръжени с копия и брадви.

Разузнаването било решаващо за съсредоточаването на войската. Тайните писма можели да се пишат върху лен и да се зашиват в дрехите на вестоносеца. Навременно предупреждение вероятно обяснява как Иван Асен II успял да пресрещне Теодор Комнин при Клокотница, въпреки че нападателят имал по-кратък път. За спешни заповеди бързоходците носели обгорено перо като знак за незабавно изпълнение. При опасност по крайбрежието се палели сигнални огньове; Енвери описва такива огньове при приближаването на флота на Умур бег. Вероятно подобна система свързвала и възвишенията във вътрешността.

Стара планина била най-силната естествена защита на Търново. Крепости по южните склонове образували първи отбранителен пояс, а проходите били затваряни с ровове, насипи и каменни стени. При Дъбовския проход останките на една преграда се простират на около 400 метра; стената била приблизително шест метра широка и вероятно достигала десет метра височина. Кула контролирала средновековния път. Византийските хронисти говорели образно за „железни врати и медни ключалки“, но зад метафората стояли действителни и внушителни укрепления.

Лагерите се ограждали с дълбоки окопи и се разполагали така, че да не могат лесно да бъдат изненадани. През 1328 г. българска и византийска армия останали една срещу друга около месец, без да започнат бой. Царският шатър стоял в средата на стана и през нощта бил пазен от голобради младежи. След Велбъжд сърбите намерили в шатъра на Михаил Шишман владетелски одежди и големи богатства, което показва колко представителен можел да бъде походният двор. Преди битка царят можел да произнесе реч, а командите се предавали с дълги тръби.

Сраженията обикновено започвали рано сутрин. При Русокастро през юли 1332 г. българите заели местата си още преди разсъмване. Първи действали прашниците, които хвърляли каменни или изработени бойни топки. След тях стрелците обсипвали противника, а когато разстоянието станело съвсем малко, напред излизали копиеносците. След счупването на копията започвал ръкопашният бой с мечове, саби, брадви и боздугани. Тежката пехота укрепвала центъра, а конницата и съюзническите кумански или татарски отряди заемали фланговете. При успех кавалерията обкръжавала или преследвала бягащите.

Обсадните действия изисквали подробно предварително наблюдение. Преди замисления щурм на Солун през 1207 г. Калоян изпратил хора да преброят кулите и да измерят разстоянията между тях; едно известие дори твърди, че били броени зъберите. Армията била разделена на толкова отряди, колкото били кулите, а всеки полк трябвало да носи по две стълби. Намерението било цялата стена да бъде нападната едновременно, така че защитниците да не могат да съберат силите си на едно място.

Победата при Тревненския проход през 1190 г. показва значението на измамата и терена. Исак II Ангел преминал Балкана и обсадил Търново, докато византийският флот трябвало да попречи на куманска помощ през Дунав. След продължителна и безуспешна обсада в императорския лагер се появил човек, представящ се за български беглец. Той съобщил, че голяма куманска сила приближава. Без да проверят вестта, византийците прекратили обсадата и поели по краткия път през планината.

Иван Асен I предвидил маршрута им и изчакал колоната да навлезе в тясната част на прохода. Българите пропуснали авангарда и нападнали средата, където се намирал императорът. От височините били търкаляни камъни, а тесният и кален път попречил на византийската пехота и обоза да запазят ред. Отстъплението се превърнало в паника. Исак II едва се измъкнал, след като хората му си пробили път през собствените редици. Никита Хониат описва поражението като почти пълно унищожение, а пленените императорски знаци и съкровища дълго останали сред най-ценните български трофеи.

Срещата със западните рицари наложила различен подход. При Третия кръстоносен поход през 1189 г. войската на Фридрих I Барбароса грабела селища и екзекутирала пленници; българите отвръщали с отровни стрели и жестоки поругавания на мъртвите, някои от които напомняли обреди срещу вампири. Самите рицари носели плетени или ковани доспехи, големи щитове, дълги копия и тежки двуръчни мечове. Конете им били защитавани с кожа или плъст. Оръженосците следвали плътно зад тях и използвали тесни кинжали, наричани мизерикорди, за пробиване на броня.

Латинските лагери имали ров и дървена палисада. При тежък преход рицарите можели да спят върху вдлъбнатите си щитове и да преживяват с вино и сухари, но обикновено разполагали с шатри, търговци, добра храна и жени, следващи войската. Силата им била в подредения конен удар: ускоряващата се маса от хора, коне и желязо можела да разбие пехотен строй. Рицар, свален от коня, обаче бил затруднен от тежкото си снаряжение. При срещата си с Пиер дьо Брашо Калоян могъл да прецени и друга слабост — увлечените в преследване рицари губели ред, а върху пресечен терен били уязвими отстрани.

На 14 април 1205 г. при Одрин Калоян постигнал голяма победа над латинските сили. Предварителното му познаване на рицарската конница, употребата на подходящ терен и наличието на оръжия за сваляне на тежки конници обясняват защо българската армия можела да се противопостави на най-опасната ударна сила на епохата. Все пак подробностите за въоръжението и строя трябва да се възстановяват от хроники, стенописи, миниатюри и археологически находки. Поради това числеността на полковете, точният дял на тежките войски и разпространението на сулиците или свирещите стрели остават приблизителни.