Крепости, обсади и мир

Укрепленията в българските земи били твърде различни по размер и предназначение. Малките крепости давали временно убежище на хората от околните селища, но настъпващите войски често ги превземали бързо или просто ги заобикаляли. Друго значение имали големите градове-крепости — Търново, Бдин, Средец, Пловдив, Варна, Калиакра, Ловеч, Червен, Месемврия и Овеч. Техните стени, гарнизони, складове и водоизточници позволявали продължителна съпротива. Поради риска от неуспех средновековните военачалници избягвали ненужните обсади, но падането на ключов град можело да реши изхода на цяла война.

За да бъде успешна блокадата, нападателите трябвало да затворят всички изходи и да попречат на външна войска да помогне на гарнизона. Това било трудно при крепости, разположени върху скали и силно разчленен терен, затова главните сили често пазели портите. Обсадените предварително трупали храна и пълнели водохранилищата. Върху кулите изграждали многоетажни дървени надстройки, покрити със сурови кожи или снопове лозови пръчки срещу огън и каменни удари. От издадени площадки спускали върху нападателите тежки камъни, завързани с въжета или вериги, а после ги изтегляли, за да ги използват отново.

Най-простите нападения били насочени срещу слабите места на стената. Войници работели с кирки, лостове и брадви; византийските разкази понякога добавят и мечове, макар те да не били подходящи за такава работа. Сапьорите прокопавали тунели под основите. При Одрин през 1205 г. латински миньори изнасяли пръстта незабелязано и укрепвали прохода със сухи дървени подпори. Калоян по-късно опитал същия подход без успех, а защитниците обикновено търсели подкопа чрез насрещни галерии. За пряк щурм служели стълби от бряст или ясен. Отделните части били дълги до около четири метра, сглобявали се при стената и завършвали с куки. Катеренето под камъни, стрели и нагорещена смола изисквало изключителна смелост.

Арбалетът станал особено важно обсадно оръжие след пренасянето му от западните кръстоносци в края на XII в. В българските извори се срещат названията „самострел“ и „цагра“, вероятно за ръчно и механично натяганите разновидности. При първия стрелецът използвал крак и кука на пояса, а при втория тетивата се опъвала със зъбен механизъм и макара; част от такъв механизъм е намерена на Царевец. Късите стрели имали много по-тежки върхове от обикновените и можели да пробиват кована броня. Механичният арбалет достигал приблизително двеста крачки и бил точен, но бавен: докато опитен стрелец с лък пускал десетина стрели за минута, арбалетчикът успявал да изстреля една или две. Тетивите от волски сухожилия губели еластичността си при влага.

Каменометните машини обстрелвали укрепленията с предварително оформени каменни ядра. Хронистите преувеличавали, когато говорели за хвърляне на цели скали и хълмове, но машините действително били разрушителни, а при най-големите се посочва далечина от хиляда и повече крачки. При обсадата на Сяр Калоян поставил огромен каменомет върху височина срещу цитаделата и принудил защитниците да се предадат. Подвижните бойни кули били строени от опитни механици на няколко етажа, обличани с пресни кожи срещу запалване и придвижвани на колела или валяци. Горният им етаж носел спускаем мост, а долният понякога побирал таран — люлееща се греда с железен връх, която разбивала и разхлабвала зидарията.

Обсадата на Пловдив през 1323 г. показва едновременно възможностите и несигурността на тези машини. Андроник III обсаждал града четири месеца срещу гарнизон от хиляда конници и два пъти повече бронирани пешаци. Германски механик построил пететажна кула с шестнадесет колела. Сто души я бутали отвътре, а на етажите били разположени общо четиридесет стрелци с механични арбалети. Машината приближила стената под звуците на тръби, но минала върху забравено старо водохранилище. Покритието му се срутило под тежестта и кулата пропаднала. Никой от хората в нея не загинал, но обсадата скоро била прекратена.

Походите на Калоян дават най-подробните сведения за обсадната практика в началото на XIII в. При Варна българите запълнили градския ров и прекарали над насипа голяма кула, чийто мост достигнал зъберите; силната крепост била завладяна за три дни. При Димотика през февруари 1206 г. каменометите разрушили части от стените и някои кули, но спешените тежки конници не успели да проникнат вътре. Никита Хониат съобщава и за опит да бъде отклонена Марица. Мащабът на подобно начинание поражда съмнения, а вероятно целта е била прекъсване на каналите, които доставяли вода. След седемдесет дни Калоян се оттеглил. На следващата година край Одрин работели тридесет и три каменомета денонощно. Гарнизонът затворил две пробойни с дърва и отпадъци и ги подпалил при атаката. Летните горещини и оттеглянето на куманските съюзници сложили край на обсадата.

Защитата не била пасивно изчакване. При Просек през 1199 г. Добромир Хриз устоял срещу Алексий III Ангел в крепост, защитена от стръмни скали. Умел механик направлявал каменометите от високите кули; дори пропусналите камъни се разбивали в скалите и обсипвали нападателите с остри отломки. През нощта български отряд излязъл, запалил вражеските машини и прогонил предната стража. След успеха хората в крепостта пили вино, подигравали се на обсаждащите и търкаляли празни бъчви по склона. Трясъкът в тъмнината създал впечатление за ново нападение и разстроил византийския лагер. На следващия ден императорът започнал преговори.

Огнестрелното оръжие се появило по българското крайбрежие през втората половина на XIV в., но още било рядкост. През 1366 г. корабите на Амедео Савойски обстрелвали Несебър с бомбарди, поставени на носовете на генуезките съдове. На старобългарски такива оръдия били наричани „тръбачи“, вероятно заради тръбовидната им форма. Ранните бомбарди не можели лесно да събарят дебели стени, затова изстрелите били насочвани предимно към вътрешността на града с цел да всяват страх. Савойският разказ отбелязва, че българите „се сражавали добре“; липсата на паника подсказва, макар и да не доказва, че оръдията вече не били напълно непознати.

Някои продължителни обсади променили българската история. Тримесечният неуспех на Исак II Ангел пред Ловеч допринесъл за мир, с който Византия признала възстановената българска държава. През 1393 г. Баязид I обкръжил Търново с войска, събрана от Балканите и Мала Азия. Григорий Цамблак описва пълна и дълга блокада, а не кратък щурм. По-късните местни предания говорят за предателство и за малка порта, през която османците проникнали на Царевец, но това не е сигурно установено. Самият Цамблак обяснява падането чрез Божията воля и „надделяването на греха“. Разказът му не подкрепя представата за успешно превземане на стените с открит пристъп; по-вероятно е столицата да е капитулирала, след като средствата за съпротива били изчерпани.

След войната обикновено започвал спор за условията на мира. Победителят настоявал за земи, крепости, титли или политическо признание, но победената страна рядко приемала всичко без възражение. През 1195 г. Алексий III Ангел изпратил пратеници при Петър IV и Иван Асен I, ала българските искания били отхвърлени като неприемливи и унизителни. Точното им съдържание не е известно; вероятно освен територии е било засегнато и признаването на царското достойнство. През 1307 г. Теодор Светослав успял да наложи признаването на завоеванията си. След победата при Русокастро Иван Александър също диктувал по-благоприятни условия. Йоан Кантакузин представя договора като взаимно изгоден, но разказът му прикрива натиска, под който се намирал Андроник III.

Заложниците, наричани „талници“, служели като живи гаранции за изпълнение на договорите. Те обикновено били държани в почетен плен, но свободата им зависела от отношенията между държавите. При Ловешкия мир от 1187 г. младият Калоян бил изпратен в Константинопол. Той останал там около две години, преди да избяга. След бягството му военните действия между българи и византийци отново се засилили. Предаването на член на владетелското семейство показвало колко несигурно било доверието дори след тържествено сключен мир.

Преговорите били обвързани и с представите за ранг. През 1328 г. Андроник III предложил отстъпки на Михаил Шишман, ако българският цар признае върховенството на византийския василевс и се нарече негов роб. Михаил отговорил, че един император не може да се подчинява на друг. В церемониалната практика обаче българските царе проявявали уважение към византийския двор: срещите с императора обикновено ставали на византийска територия, а Михаил Шишман и Андроник III веднъж преговаряли осем дни и друг път разговаряли, без да слизат от конете си. Иван Асен II останал при Галиполи, докато семейството му преминало в земите на Йоан Дука Ватаци, вероятно поради никейска забрана чужди владетели да влизат в империята. Спрямо Сърбия церемониалната посока била обратна: кралете Стефан Владислав I и Стефан Урош II Милутин посетили Търново и така признали по-високия ранг на българския цар.

Практическата работа се извършвала от пратеници, преводачи и доверени съставители на договори. Текстовете се подготвяли на двата езика, а различията между версиите трябвало да бъдат внимателно отстранявани. Георги Акрополит свидетелства колко специализирано било това занимание при Регинския мир от 1256 г. Български пълномощник бил Ростислав Михайлович, тъст на Михаил II Асен. Теодор II Ласкарис го посрещнал с коне, златотъкани дрехи и огромно количество ценности. След това Ростислав приел договор, който отстъпвал на византийците обширни области около Скопие, Прищина, Призрен и Велбъжд, както и позиции в Родопите, а българите трябвало да напуснат Цепина. Мирът предизвикал силно недоволство и политическата криза в крайна сметка струвала престола на Михаил II Асен.

Договорът влизал в сила едва след полагането на клетва. Преди Русокастро Иван Александър и Андроник III вече били съгласували мир, но още не били произнесли клетвените думи. Получил подкрепления през нощта, българският цар атакувал на сутринта, без византийските автори да го обвинят формално в клетвонарушение. И все пак нарушаването на вече положена клетва се възприемало като тежък грях. Алексий III Ангел примамил Иванко на среща с обещание за безопасност, потвърдено над Светото писание, а после го арестувал. Обратно, когато Теодор Комнин Дука нахлул в България през 1230 г. въпреки договора си с Иван Асен II, българският цар издигнал писмената му клетва върху знаме преди битката при Клокотница. През 1328 г. Михаил Шишман предложил на Андроник III чудотворен железен кръст като вид залог за своята вярност.

Династическият брак се смятал за по-надеждна основа на мира от обикновеното обещание. Поне пет българо-византийски договора предвиждали брак на български цар с византийска принцеса. Резултатът невинаги бил траен. Константин Асен се оженил за Мария Палеологина, племенница на Михаил VIII Палеолог, срещу обещание Месемврия и Анхиало да бъдат предадени като зестра. Императорът отлагал и накрая не изпълнил условието дори след раждането на царски наследник. Бракът на Михаил Шишман със сръбската принцеса Анна Неда също не предотвратил война. След развода тя и синовете ѝ били заточени, което влошило отношенията със Стефан Урош III Дечански. След поражението при Велбъжд сръбският крал наложил на българския престол Иван Стефан, сина на Михаил и Анна Неда.

Други бракове поддържали връзките със сръбския двор. Неименувана дъщеря на Иван Асен II, Анна Тертер — дъщеря на Георги Тертер I — и Елена, сестра на Иван Александър, се омъжили за владетели от династията на Неманичите. Тези съюзи трябвало да гарантират мир между двете държави, но принцесите запазвали и собствено политическо влияние. За Елена се говорело, че оглавява „българска“ придворна групировка в Сърбия, макар точният характер и силата на тази група да остават неясни.

При Борил династическата дипломация достигнала необичайна интензивност. Около 1213 г. латинските барони убедили император Анри да се ожени за Мария, дъщерята на Калоян и завареница на Борил. Самият Борил взел за съпруга племенница на Анри, а през 1214 г. бил обсъждан брак между дъщеря на българския цар и унгарския престолонаследник Бела. Тези проекти очертавали възможен съюз между България, Латинската империя и Унгария. Той не се развил след смъртта на Анри през 1216 г. Едно неясно известие обвинява Мария, че е отровила съпруга си, но липсват достатъчно данни, за да се приеме обвинението или да се свърже уверено с международната политика.

През края на XIII в. татарският натиск наложил бракове и заложничество, които търновският двор едва ли би приел при други обстоятелства. Дъщеря на Георги Тертер I била омъжена за Чака, сина на Ногай, а Теодор Светослав по-късно бил изпратен като заложник в татарския стан. Това било следствие от по-ранни дипломатически грешки. Константин Асен се присъединил към далечната коалиция на Карл I Анжуйски срещу Константинопол, докато Михаил VIII Палеолог привлякъл близките татари чрез пари и брачната връзка на незаконната си дъщеря Ефросина с Ногай. Татарският поход от 1273 г. открил период на тежка зависимост за България. Също толкова нереалистична била мисията, изпратена от царица Мария Палеологина до египетския султан с предложение за общо нападение срещу Константинопол. Султанът почти не познавал далечната България и върнал пратениците без резултат.

Османската заплаха дала ново предназначение на династическите съюзи. Мирът от 1355 г. предвиждал Кераца-Мария, дъщеря на Иван Александър, да се омъжи за Андроник IV Палеолог. Понеже двамата били деца, било нужно специално църковно разрешение; съюзът бил представен като обща защита на българи и византийци срещу турците, но не довел до трайно военно единство. Към средата на 1370-те години Кера Тамара била дадена за съпруга на Мурад I. Бракът вероятно временно смекчил османското отношение към Търновското царство. Османските хроники разказват как Иван Шишман се явил пред султана със семейството си и в бял саван, молейки да запази престола. Възможно е влиянието на Кера Тамара да обяснява проявената пощада, но това остава предположение.

Дипломатите и владетелите непрекъснато обещавали „здрав и вечен мир“, въпреки че договорите били съобразявани с непосредствената изгода и често се нарушавали при промяна на обстановката. Подаръците, браковете и тържествените клетви можели да спечелят време, но не премахвали съперничеството. За обикновените хора значението на мира било много по-пряко: той означавал сигурна реколта, незапалени домове, свободни пътища и живот без бягство зад крепостни стени. Затова гадателните текстове, изпълнени с предсказания за войни и кръвопролития, пазят и кратката надежда, че „ще има мир в земята на българите“.