Пловдив

Филипопол е голям византийски град в сърцето на Тракия, на пътя от Средец за Одрин и Константинопол. През XI век той е известен с многобройните си павликяни — дуалистични еретици, които византийските власти дълго се опитват да подчинят. През 1083 г. избухва открит конфликт между компактните павликянски общности в града и околностите му и императорската власт, а около 1073–1078 г. пловдивският павликянин Лека, женен за печенежка, вдига бунт и убива средецкия епископ. Еретиците от Пловдив ще изиграят решаваща роля и в първите войни на възстановеното българско царство.

Още в първите години на въстанието Асен напада селищата край Филипопол и изтощава ромеите с подвижната си тактика: когато императорът пристигне на едно място, българите вече препускат към друго. Есента на 1190 г. Исак II Ангел лично повежда войската към Филипопол, отблъсквайки по пътя нападенията на власите и куманите.

Императорът поверява защитата на града на своя братовчед Константин Ангел, дук на флота. Новият стратег успява да отблъсне българските нападения към Пловдив и Бероя, но успехите му завъртат главата: той вдига бунт срещу василевса, бива заловен и ослепен. През 1193 г. ромеите отбиват куманско нападение в областта на Филипопол, но българите продължават да удрят големите тракийски градове — Средец, Пловдив, Одрин.

След убийството на Асен през 1196 г. неговият убиец Иванко бяга при ромеите и получава командване именно във Филипопол. До 1199 г. той е полезен на империята — спира набезите, връща няколко малки крепости и обучава добре войниците си, — но след това се опитва да си създаде собствено княжество в областта на Пловдив, а после и по Струма. Империята слага край на амбициите му едва в 1200–1202 г.

След Четвъртия кръстоносен поход Филипопол е предоставен на кръстоносеца Рение дьо Три, който го превзема в началото на 1205 г. След победата при Одрин в април Калоян тръгва срещу Солун, а на връщане към „своята страна“, както пише Вилардуен, влиза във връзка с пловдивските „попеликани“ — павликяни и вероятно богомили, — които предлагат да му предадат града. Изплашеният Рение напуска Пловдив през юни 1205 г. и се укрепява в Станимака.

Градът обаче не е предаден без бой: местните ромеи начело с Алексий Аспиет се противопоставят на българите. Калоян обсажда и превзема Пловдив — най-важния град на Тракия — и го разрушава. Възмездието за гръцкото вероломство е сурово: според Никита Хониат след събитията в Пловдив разгневеният цар осъжда на смърт гръцките благородници, които държи в търновските тъмници. Пловдивските събития бележат края на краткия българо-гръцки съюз срещу латинците.

Съдбата на града веднага след смъртта на Калоян е неясна; вероятно местните ромейски първенци отново поемат властта. През лятото на 1208 г., след нерешителния сблъсък при Бероя, латинският император Анри дьо Фландър се оттегля на югозапад към Пловдив, а цар Борил го преследва. Според Анри дьо Валансиен Борил идва на бойното поле с 33 000 души, разделени на 36 отряда.

Битката при Филипопол на 31 юли 1208 г. завършва с пълна латинска победа. Летописецът приписва спасението на рицарите на личната храброст на рицаря Лиенар и на самия император, но оттеглянето на латинците зад стените на Пловдив показва, че победата не е лесна. Латинците задържат града до 1230 г. Наскоро след битката деспот Алексий Слав се явява в лагера на Анри при Кричим, признава се за негов васал и иска ръката на дъщеря му.

Под латинска власт част от гърците на Пловдив се изселват. Няколкостотин бежанци — висши чиновници, военни и монаси — се заселват в Мелник при деспот Слав и създават там гръцкия по дух интелектуален климат на неговия двор. Към 1228 г. в проекта за споразумение между константинополските барони и Жан дьо Бриен все още се говори за „цялото дукство Филипопол“.

През април 1230 г. Иван Асен II разбива Теодор Комнин при село Клокотница на Марица, близо до Филипопол по пътя за Одрин. Победата отваря Тракия за българите и Пловдив отново минава под тяхна власт. От 1255 г. обаче градът пак е византийски. През 1262 г. Константин Тих напада Тракия и превзема Станимака и Филипопол, но още на следващата година втора византийска армия ги отвоюва — по думите на Пахимер едновременно с предаването на Месемврия от Мицо.

Пловдив продължава да сменя господарите си. През 1322 г., използвайки междуособицата между двамата Андроници, цар Георги II Тертер навлиза в Тракия и превзема града. След внезапната смърт на младия цар в края на годината Андроник III и Войсил, братът на цар Смилец, обсаждат Филипопол. Михаил Шишман успява да върне повечето загубени крепости, но Пловдив пада в ръцете на византийците при обстоятелства, които Божилов нарича нелепи.

В началото на царуването си Иван Александър използва византийските междуособици, за да си върне Пловдив и няколко града в Северните Родопи. През 1344 г., когато регентството на Анна Савойска е заплашено от Йоан Кантакузин, императрицата моли българския цар за помощ. Като цена Иван Александър иска девет крепости в подножието на Родопите и в Горнотракийската низина — сред тях Пловдив, Станимака, Цепина, Кричим и Перущица. Императрицата приема с готовност, защото тези градове и без това могат всеки момент да минат на страната на Кантакузин.

Българското владичество не трае дълго. След като завземат Димотика, втория по големина град на Тракия, османците настъпват нагоре по Марица. Начело на атаката стои Лала Шахин, другар по оръжие на Сюлейман паша, който през 1363 г. превзема Пловдив и го прави своя главна квартира. Според традицията за това той получава титлата бейлербей на Румелия — името, с което турците наричат европейските владения на империята. Оттук по-късно ще тръгнат походите към Средец и Северна България.