Охрид

Илирийският Лихнид лежи на Виа Егнация — големия път от Адриатика за Константинопол — и оцелява заселването на славяните. През Първото царство градът израства като стопанско и културно средище. Тук работи Климент, наречен по-късно Охридски: манастирът му „Св. Пантелеймон“ на хълма над езерото е основното огнище на неговата дейност, а скрипторият му обогатява българската книжнина с поучения, похвални слова и служби. На Климент се дължи до голяма степен и утвърждаването на култа към Кирил и Методий.

Когато през 893 г. Климент е ръкоположен за епископ, неговото място на учител и организатор на книжовния живот в Охрид заема Наум. След седем години активна дейност той се оттегля в изградения от него манастир „Св. архангели Михаил и Гавраил“ на скалистия югоизточен бряг на езерото — днешния „Св. Наум“.

В края на X век цар Самуил пренася столицата от Преспа в Охрид. Градът е разположен на два хълма, обиколен от юг и запад от езерото, а откъм изток и север е защитен с каменна стена, в която — особено при портите — са вградени дялани камъни от по-старата антична стена. Когато през 1018 г. Василий II влиза в Охрид, той е посрещнат с хвалебствени песни и ръкопляскания. Според Скилица там се намират дворците на българските царе и съкровищата им — корони от бисери, златотъкани дрехи и сто кентинария злато — които попадат в ръцете на победителя.

С грамотите си Василий II създава автокефална архиепископия, която в документите и печатите винаги се нарича „българска“, но в науката е известна като Охридска, защото седалището ѝ е в Охрид. Тя е подчинена пряко на императора, а не на Константинополския патриарх, и обхваща епископиите в бившите български земи — Сердика, Преспа, Девол, Костур, Пелагония, Дебър и други.

Първият архиепископ, Йоан, е българин, бивш игумен на манастир в Дебърско. Следващият, Леон от Пафлагония, бивш хартофилакс на „Св. София“ в Константинопол, е „първият от ромеите“ на този престол; при него е построена или наново изписана охридската църква „Св. София“. По-късно друг архиепископ на име Йоан отказва да коронясва бунтовника Никифор Василаки, който иска от главата на автономната църква да узакони претенциите му. Около 1090 г. на престола застава Теофилакт, родом от Евбея и ученик на Михаил Псел, чиито писма и житието на Климент са сред главните извори за българските земи по онова време.

Въстанието на Асен и Петър не обхваща Македония и Охрид остава византийски. Братята не желаят църквата им да се подчинява на византийски архиепископ, затова откъсват българските земи от неговата власт и през 1187 г. издигат епископа на Търново в архиепископ, като на поста е поставен приближеният на Асен Василий.

След 1204 г. Охрид се превръща в бастион на православието срещу латинците. През 1206 г., когато папският легат Бенедикт пристига в Солун, за да налага унията, в Охрид заседава събор на гръцкото духовенство, воден от архиепископския хартофилакс Димитър Хоматиан. Около 1208–1209 г. Стрез и сърбите завземат голяма част от Македония — дали и Охрид, изследователите спорят. Към 1216 г. градът е в ръцете на епирския владетел Теодор Комнин, който през 1216 или 1217 г. поставя Хоматиан за архиепископ.

Хоматиан става най-верният съюзник на Теодор. Той отказва да признае автокефалията, която Никея дава на сръбската църква през 1219 г. — с нея областта на архиепископията намалява почти наполовина — и настоява, че по силата на грамотите на Василий II никой патриарх няма право да се меси в делата ѝ. Между 1224 и 1227 г., вероятно в 1225 г., охридският архиепископ коронясва Теодор Комнин за император на ромеите, а в споровете с Никея нарича никейския патриарх просто „епископ на Никея“ и изтъква, че Охрид като наследник на Юстиниана Прима стои по-високо от него.

Битката при Клокотница през април 1230 г. разрушава държавата на Теодор Комнин. Иван Асен II завладява Македония и Охрид отново е под българска власт — за първи път от 1018 г. Това е времето, в което Българското царство обхваща земите на три морета и в което град, свързан с Климент и Самуил, отново принадлежи на българския цар. Архиепископията продължава да съществува, но вече в държава, чиято църква в 1235 г. е призната за патриаршия.

Българското владичество трае само до смъртта на Иван Асен II. През 1246 г., когато Йоан Ватаци отнема на малолетния Михаил II Асен земите на юг от Балкана, епирският деспот Михаил II окупира Западна Македония заедно с Охрид, а по-късно градът е превзет от никейците.

През XIV век Охрид е византийски, после сръбски. В годините на Андроник III там е арестувана съпругата на протовестиария Андроник, а заедно с нея, изглежда, и жената на беглеца Михаил Асен. При Стефан Душан градът е управляван от царския наместник Младен, родоначалник на рода Бранковичи. Синът му Бранко Младенович владее Охрид в рамките на собствено княжество в Западна Македония, а наследникът му Вук Бранкович губи града по времето на крал Вълкашин.